ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Я скажу тебе с
последней прямотой:
– Все лишь бредни,
шерри-бренди,
ангел мой!

О. Манделштам

 

Гаровото барче

 Потях се в неудобния пластмасов стол, въпреки че над него тегнеше уж дебела сянка, а и още не бе станало девет сутринта. Пластмасовата масичка пред мен изглеждаше твърде нестабилна, за да и поверя нещо повече от пластмасовата чашка с димяща черна течност, наречена сполучливо от народния гений “негърска пот”. Куфарчето ми лежеше на съседния стол и по всичко личеше, че е от изкуствена кожа. Естествените кожи, съдейки по моята собствена, както вече споменах, се потяха в невероятната юлска жега. Държах в ръка малка книжка-разтушка като се опитвах едновременно да я разлиствам, да си правя вятър с нея и да я размахвам, пъдейки мухите от ръба на чашката. Книжката изглеждаше в окаяно състояние с ужасната хартия, на която бе отпечатана и с меките си, подгънати по краищата корици в мръснозелен цвят. Сякаш си бяха подпирали масата с нея, а тя не бе излизала от ръцете ми. Разбира се, името на автора, което едва се четеше на корицата, бе Венечка Ерофеев. Разбира се, аз разлиствах “Москва – Петушки” – истински пътеводител и методически указател за всеки, който желае да изживее пътуването с железница като пикиращ полет над смисловите нюанси на битието. Кахърях се само, че пиенето на “негърска пот” при разлистването на “Москва – Петушки” си е гавра със светлата памет на Венечка, но се надявах, че там отгоре той може да вземе течността за неизвестен нему специфичен коктейл, от онези, така добре описани в поемата му. Всъщност, не би трябвало да изпитвам угризения. Чинно си бях поискал бира и момичето зад прозорчето на будката, бе понечило да ми отвори, но аз го бях възпрял миг преди капачката да отлети от гърлото на бутилката. С периферното си зрение мернах, че девойката ми сервира бутилката не от хладилника, а направо от напечената витрина. Дъвчеше дъвка и явно бе улисана в изпробването на голямото многообразие от мимики и гримаси, които това занимание предлага.

– Тази не е студена! – възкликнах аз.

– Никоя не е студена – с възмута, достойна за първите страници на “Майстора и Маргарита” ми отвърна девойката. –  Хладилникът е развален.

– Е, щом е развален… Дайте ми тогава нещо, дето по принцип си се пие топло.

– Не съм ти Сисе, не съм ти Писе…

– Ъ-ъ-ъ – изтръгна се от мен типично български звук. – Нали студененото..? Та затуй топло…

– Какво е пък това топло сега? – запита девойката така, сякаш за пръв път чува, че номенклатурата на топлите напитки включва и друго, освен подгрята на слънце бира.

– Грог, пунш, греяна ракия… – започнах да я ограмотявам аз, но тя ме прекъсна троснато:

– Няма такива работи! Нали искате бира?

Понечи отново да отвори бутилката, водена навярно от старото шахматно правило “пипнато-местено”, в нейния случай – “отворено-платено”.

– Ще се олееш – обясних й ситуацията с по-прости думи аз.

Девойката се втрещи. Съобразяваше как да ме цапне, но прозорчето бе твърде неудобно за целта. Ако запратеше по мен отварачката, можеше да счупи витрината. Използвах нейното колебание и започнах да и разяснявам, преди да е решила да ме заплюе с дъвката:

– Бирата си е пенливо питие, но когато е топла от една бутилка може да се излее цяла цистерна с пяна. Да не говорим, че е под налягане и щом я отвориш, ще рукне отгоре ти като струя на гейзер. Няма да успееш въобще да реагираш, пък и аз няма как да ти помогна. Отгоре на всичко лепне и вони. Не само нормалните хора, но и пияндетата и викат „пикня”. Сигурен съм, че ще заприличаш на мис “Мокра фланелка”, ама каква ти е файдата? А това, че ще допия двата пръста гадост, неизкипяла от бутилката, няма да направи никой от двама ни щастлив.

– Ще ми кажете ли какво точно искате? – процеди през стиснатите си зъби девойката.

– Първо, искам да не съм тук, в това нещастно градче, в това злощастно време – продължих да я дразня аз. – Второ, желая да си отпусна душата с една добре изстудена бира. Тъй като такава липсва, трето, настоявам да не отваряте – върнах се отново на учтивата форма, – топлата бира, защото дори когато съм изпадал в тежък махмурлук, не са ми стигали силата и мъжеството да го разкарвам с подобно питие. Така че, направете ми едно кафе, но не си мислете, че с това изпълнявате някакво мое желание. Аз съм притиснат от обстоятелствата, което означава, че вие не сте златната рибка, а просто маша в ръцете на съдбата.

Платих си мизерното кафе, положих го върху паянтовата масичка и когато тя се килна под тежеста му, си рекох, че всеки житейски абсурд има и добра страна: бутилка бира при всички случаи би срутила пластмасовото съоръжение отгоре ми.

– Свободен ли е столът? – запита току до мен леко дрезгав женски глас.

Погледнах в обратната посока – към стола, на който лежеше куфарчето ми.

– Не – отвърнах аз на въпроса и отново забих поглед в книгата.

– Господи, какъв е този олигофрен! – дочух злостния коментар на девойката, но реших засега да не се впрягам.

Дрезгавият дамски глас се позасмя и търпеливо поднови питането:

– Говоря ей за този стол.

Погледнах предпазливо и видях един добре поддържан маникюр да сочи празния стол от другата ми страна.

– Да – потвърдих аз. – Този е свободен. Но това е очевидно. Не е нужно да ме питате.

– Просто исках да ви заговоря.

– Можеше да започнете с времето. Примерно: “Днес ще бъде по-горещо от вчера”. Или: “Тази жега ни мори вече цяла седмица”. Аз също щях да си кажа репликите, нещо от рода на: “От година на година лятото е все по-горещо, а зимата все по-студена”. А, може би: “Съобщиха, че днес ще има рекордни температури”. И разговорът ни щеше да отмре от само себе си.

Говорех, втренчен в книгата. Страхувах се да вдигна поглед. Почнат ли обясненията, спасение няма. Мъчително е това вечно крънкане на тройка или някоя и друга единица вповече. В това малко градче, в мижавия филиал на иначе помпозния институт, в който преподавах, имаха просията на оценка за  достойно занимание. Вещи познавачи на преподавателската психика, изкусителни моми, млади майки с разплакани дечица и откровени рушветчии затлачваха коридорите на провинциалната Алма матер, като превръщаха редовия студент в рядък екзотичен екземпляр, готов да бъде вписан в Бялата книга на изчезващите видове. Трансформацията на университетската диплома от продукт на усилен петгодишен труд в търговски артикул бе станала бързо, безболезнено и в угода на целокупното гражданство. Формите на пасивна съпротива от рода на “Аз? Не-е-е! Вие за какъв ме мислите? Дума да не става!” изглеждаха смешни, а хаховците, които ги използваха само амбицираха неизчерпаемата творческа мощ на устремените към висшите етажи на образоваността. Бях изхвърлил тези отживелици от репертоара си, но пък не бях успял да се приобщя към модерната идеология на “умерената корупция”, според основния манифест на която “може и да не си искаш, но никога не отказвай, когато ти дават”. Затова се придържах към усвоения още от казармата тарикатлък да се правя, че не разбирам за какво става дума. Убедил съм се, че играта на дебил и тактиката на видиотяване на всеки конкретен разговор винаги е печеливша. Дори понякога ми идва съвсем отръки. Лошото в случая бе, че през двата дни служебна командировка, прекарани тук, въпросната игра ми беше втръснала. И сега отново трябваше да я захващам.

– Но аз искам да ви кажа нещо.

Дамата с дрезгавия глас явно си беше наумила, че може да изкопчи нещо от мен точно тук и точно сега. Мислеше, че ме е опряла до стената, че ме е избутала до ръба и сега всичко се решаваше именно от лакираното пръстче, за което пък си въобразяваше, че е опряла на гърдите ми. Излизаше, че от нея зависи дали това пръстче леко ще тласне нещастното ми тяло в пропастта или ще се вдене в илика на ризата ми, ще се огъне като кука и поривно ще ме дръпне в жарка прегръдка. Тая не ме познаваше.

– Добре тогава – отвърнах аз, като фиксирах неотклонно изречението “И незабавно обърнах една чаша”, – щом толкова искате, може малко да ми помъркате. Мисля, че ще се получи. С този ваш глас. Когато приключите, аз ще ви кажа, че мъркате прекрасно и бих ви слушал с часове. Само и само да не ми казвате нищо. Така всички ще бъдем доволни. Разговорът ни ще бъде кратък, но съдържателен.

Продавачката възкликна радостно нещо от рода на “Я гледай!” или “Брей!” и за да чува по-добре се промъкна почти до кръста през прозорчето. “Да не би да се държа като герой от пуерторикански сериал? – с тревога се запитах аз – Че аз изобщо не приличам на Освалдо Риос!” Някакъв мистичен страх, който преко горещината бе залепнал на тила ми като ледено кубче, ме възпираше да хвърля любопитен поглед към дрезгавогласата натрапница. Тя прочее бе вече заела свободния стол. Имах чувството, че ме гледа с насмешка.

– Ако трябва да бъда откровен – продължих да плещя аз, само и само да не изтърва инициативата, – щях да откликна на: “Що не отидем да се поразхладим някъде?” Но предвид предстоящото ми и неотложно отпътуване не мога да приема подобно предложение. Иначе с удоволствие ще се пръждосам от това място, защото тук не са и чували, че още през петнайсти век Магнус Енгелбремер, богослов и мистик, доказва, че не тъмното, а именно топлото пиво, служи на силите на мрака и, следователно, трябва да бъде анатемосвано и изливано в специално изкопани ямки, които после да се зариват с горена пръст и наблизо да не се допускат вярващи в продължение на тринайсет години. А тук са готови да ме вържат, да ми стиснат носа и да ми наливат насила в устата. Аз да не съм вещер!

Откъм будката долетя някакво “Ай”, някакво “сик” и някакво “тир”, съчетани именно в тази последователност. Пропускам “бе”-то заради благозвучността на израза и в ущърб на художествената правда. Откъм лявата ми страна – нито звук. Може би обмисляха безсмъртните доказателства на току-що измисления Магнус Незнамкакъвси? Плахо надникнах над книгата. Дамата явно очакваше такова действие, затова гледаше право в мен. Беше в средата на трийсетте, най-добрата възраст за хубавите жени. Добре оформена прическа на иначе късата тъмнокестява, с червеникави отблясъци коса. Лице на пораснала девойка: засмени очи, леко нацупени устни, бели зъби, чаровно кривнати отпред, кожа за завиждане. Е, малки бръчки около очите, но нали им викат “бръчки на смеха”, без тях не може. По-надолу – не по-малко пиршество за мъжката сетивност. Шията преливаше с изящна извивка в изправените, равномерно загорели рамене. Ръцете, макар и леко пълни, бяха по-близо до грациозността, отколкото до тромавостта. Роклята беше скъпа, но определено имаше по-добри алтернативи. Главно заради тънките презрамки и липсата на сутиен. Благоприличието и безопасността изискваха пищната гръд на дамата да не изглежда толкова подканяща и достъпна. Колкото до краката – те бяха идеално епилирани и навярно обработени с всевъзможни мазила, за да изглеждат като шлифовани, а малките им ходила бяха увенчани от елегантни летни обувки. Накратко, претенции върху външността на неканената не можеше да има. Само една-две препоръки, но свързани преди всичко с облеклото. “Бива си я!” – констатира вътрешния ми глас, без дори да съм го питал.

– И още как! – отвърнах му аз.

Тя не разбра и изви вежди във въпросителна гримаса.

– Имам предвид стратегията на успеха. Можеше да ме атакувате в хотелската ми стая, преоблечена като камериерка, уж да смените бельото. Там да ме омаяте с прелестите си или просто да ме гръмнете с газовия пистолет, който ловко криете под хавлиените кърпи. Естествено, кърпите са напоени с етер, та ако не ме уцелите с газовия куршум, да ги притиснете към физиономията ми. Аз лично предпочитам там да притиснете бюста си, но това не ви устройва, защото ме искате жив.

Девойката дъвчеше ожесточено като доброволка.

– Защо жив? – провикна се тя откъм наблюдателния си пункт.

– За да може да хване лишената ми от воля ръка и да пише с нея – провикнах се и аз.

– Заради отпечатъците ли? – направи се на печена тя.

– Не. Заради почерка – вече търпеливо обясних.

– Че какво общо има почеркът?

– Общото е, че според последните изследвания на Херман Спойлер – измислих аз поредния корифей на науката, – изложени в неговия труд “Скриптум мануалис прото вивалис”, почеркът е инстинктивен като дишането и биенето на сърцето. Разликата е в това, че другите инстинкти са универсални, докато почеркът е индивидуален и уникален. Достатъчно е да напъхаш в нечия ръка молив, да започнеш да я движиш върху листа и получаваш написано това, което искаш ти, но с неговия почерк.

– И за чий и е на нея твоят почерк?

Ей богу, това девойче можеше да бъде излъгано всякак. Чак да ти стане безинтересно.

– За да напише с него нужната й оценка в книжката си.

– Миличка – сладко, доколкото позволяваше ларинкса й, каза дамата, – донеси ми малко джин с тоник. На господина – една студена бира. Той има нужда.

Девойката изпълзя на заден ход от прозорчето, излезе от бараката и свърна зад нея по посока на гарата.

“Оп-па!” – този път съвсем на място реагира вътрешният ми глас. Нещо наистина не пасваше, ама карай да върви. До влака имаше време, можех да го запълня с още дивотии. Ей така, антистресово, за снемане на напрежението. Нямаше да ми ги рецензират, я.

– Бира има, тъй ли? – попитах аз, колкото да запълня паузата, но с ехидна нотка в гласа.

– Аз съм много, много болна – рече дамата.

На пръв поглед – ни в клин, ни в ръкав. Обаче нещо помръдна в главата ми. Нещо, дълбоко скътано в паметта ми. Не започнах да ровя, защото бях сгафил, чувствах се неловко и търсех някакво оправдание.

– Не съм махмурлия – рекох. – Един познат казва, че бирата е твърде хубаво нещо, за да служи единствено за възстановяване на електролитния баланс на организма. Бирата не трябва да бъде нищо друго, освен биричка. Обаче, щом подгониш махмурлука с нея, внимавай. Уплашиш ли го прекалено, той така ще търти да бяга, че след петата бира ще е обиколил земята… Изненадва те в гръб и те фрасва по тила…

– Я очень и очень больна – пробва тя отново, този път на чужд език.

Още една дъска изскърца на тавана. Нещо се промъкваше из подсъзнанието ми и искаше да излезе наяве. Обаче аз пердашех през ливадата:

– Бъркате ме с някого. Нищо не разбирам от медицина, нямам представа дори каква е разликата между клиника и линейка. Признавам, че и аз сбърках. Взех ви за студентка, ама и вие приличате…

“Спри-и-и… – изпищя вътрешния ми глас. – Ако довършиш това изречение и се окаже, че е комплимент, ще умра от срам заради теб!” Прав беше.

– Не ме ли позна? – запита тъжно тя.

– Знаем ли се? – на свой ред попитах и аз.

– Вървяхме под уличните лампи и гледахме как сенките ни се разтягат и свиват като гимнастици, които се въртят около лоста. Снегът скърцаше под краката ни и аз ти казах, че така скърцат сенките на дърветата – нали са замръзнали и целите треперят, защото са легнали голи върху снега. Ти ми каза да не се безпокоя. Ходенето по сенки върху снега се считало за масаж. От него те се стопляли и стопявали снега под себе си. Каза ми, че ако на другия ден минем от там, снегът ще е надупчен от сушини с формата на сенки. Прегърна ме и рече: “Хайде да се погрижим за нашите си сенки. На тях им е топло, когато са най-близо до телата ни. Моята сянка до твоето и твоята – до моето…”

Господи, това ще да е било подир някоя сбирка на кръжока за поетически метафори, ама аз такива кръжоци никога не съм посещавал. От друга страна, изложените обстоятелства ми изглеждаха познати.

Тя чакаше да назова името й. Аз бях сигурен, че ще сбъркам.

Добре че девойката пристигна. Носеше дълбока стъклена чаша, пълна с питието на дамата. На мен – бутилка действително студена бира. Без чаша.  Вече не джвакаше. Шашната от абсурдния ни дискурс, навярно бе глътнала дъвката.

– Наздраве – рекох аз. – За повторната ни среща.

Дрезгавогласата отвърна нещо, надигна чашата и доста здраво отпи от нея. Аз също ливнах малко течност от бутилката като внимавах да не докосвам с устни гърлото й. Бирата шупна в устата ми и за малко да ме задави. Прииска ми се да кажа нещо жлъчно, нещо от рода на: “Браво! Антикварна бира, а?” Замълчах си. Дамата поясни:

– Тюф…, шефът, държи тук заведенията…

А-ха, беше ме уредила. С престояла, но все пак – студена, бира. Тъй де, моите претенции бяха за температурата, не за срока на годност.

– Ти каква си му на шефа? – запитах аз. – Секретарка? Началник на пласмента?

– Нещо като под-шеф – отвърна тя. – В буквалния и преносния смисъл на думата.

Това обясняваше както подлостта на момичето от будката, така и нежеланието на дамата да остави чашата си на масичката. Аз също си държах бутилката в ръка, от което пръстите и дланта ми бяха премръзнали.

– Разбирам – рекох отмъстително. – Лежиш под него, когато е тук и се грижиш за всичко останало, когато го няма.

– Нещо такова – каза разсеяно тя и отпи нова една трета от питието си. – Ти с какво се занимаваш?

– С думи – отвърнах. – Най-добрият строителен материал. Обяснявам на другите как се гради с него, после ги карам да показват какво са усвоили. На повечето им изглежда лесна работа. Нали никой вече не иска думите да се претворяват в дела.Колко му е да си въобразиш, че в такъв случай делата могат да се заменят с празни думи.

Мъжки глас съобщи от уредбата, че влакът от едикъде си за София пристига на първи коловоз и с това прекъсна професионалните ми откровения. Успях да прикрия въздишката на облекчение докато се навеждах да оставя бутилката на земята.

– Е! – рекох аз. – Беше ми драго. Когато се видим следващия път, ще се постарая повече. Не го уволнявайте това момиче, то още има да ви носи принадена стойност.

Дрезгавогласата не ми подаде ръка за довиждане. Вдигна към мен присвитите си очи и попита:

– Женен ли си? Разведен ли си? Деца имаш ли?

– На първите два въпроса отговорът е: “Не”. На третия – “Не зная”.

“Грешка!” – каза вътрешния ми глас. Точно така. Никога не давай сведения за себе си, освен ако не ги изтръгват с мъчения. И никога не заемай позата на високомерен сарказъм, освен ако обстоятелствата не го изискват. Не смогнах да си взема думите назад.

– Хубаво – каза дамата и се изправи. – И аз съм тръгнала към София. Ще пътуваме заедно.

Три силни емоционални вихъра се завъртяха из различни участъци от тялото ми. Гневът, че не мога да се отърва от това натрапчиво същество се спусна от дясното ми рамо и още по-силно сви дланта ми в юмрук. Не можех да я фрасна, защото по стечение на обстоятелствата същият този юмрук държеше куфарчето. Същевременно, по пръстите на лявата ми ръка пък запълзя страхът и бързо стегна сърцето ми в леден обръч. Коя, по дяволите, беше тая, какво ни свързваше и защо не беше изплюла камъчето досега? Защо чакаше аз да се сетя?

Третият вихър започна да спуска арматурни железа към слабините и ми се стори, че кофражът ще е готов след съвсем малко. В разгърнат вид дамата беше зашеметяваща. Беше нелепо да стоя пред нея плувнал в пот от горещина, ярост и мистичен страх, глупашки да държа “дипломатическо” (каква претенциозност!) куфарче, а панталонът ми видимо да се издува отпред. Това не можеше и не трябваше да се случва с мен… Тъпо беше да попадам в идиотски ситуации, без да съм ги предизвиквал.

“Тъпо е!” – потвърди и В.Г., макар че иначе се беше умълчал.

Тъпо беше за пореден път да се чувствам като несполучлива скица на Салвадор Дали, захвърлена в кошчето му за творчески отпадъци.

“По-полека, де – реагира като ужилен В.Г., – не си дорасъл още до творчески отпадък на гениите!”

Тъпо беше изневиделица да се появяват допълнителни обстоятелства, които да обръщат на сто и осемдесет градуса генералните замисли в живота ми. “Той беше перманентна жертва на второстепенни обстоятелства!” – ей това трябва да пише на надгробния ми камък. Освен ако в последния момент обстоятелствата не наложат да бъда кремиран.

Потта се стичаше на ручеи в очите ми и оптиката й придаваше гротескен вид на пейзажа наоколо. Все пак успях да фиксирам как девойката се хили злобно насреща ми, как дамата полага върху физиономията си шеметни очила, после се изпъва, все едно ще излиза на сцена, и тръгва уверено към влака. Честно казано, идваше ми да се врътна, да потъна в прахта на градчето и ако ще – да се стопя в знойния предиобед като… Няма значение като какво!

Вътрешният ми глас само това и чакаше: “Като бучка лед в чаша “Джони”; като масълце в питка; като залез в Ел Ей; като комунистическа вяра в условията на демокрация; като заплата в бакалия; като огънче в мрака; като мерак в бардак…” – каканижеше той, уж че ми помага. Беше се заредил със сравнения като за световно, затова му запуших устата, като престанах да го слушам.

Вдигнах ръка и обрах потта от челото и очите си. Изчаках последния миг на колебание да отмине, наведох глава на ляво – като упорит чиновник – и тръгнах към влака. Подир дамата.

 

Вагон-ресторанта

– Хайде, Боби – каза тя почти прелъстително, – признай, че ме позна още в самото начало!

“Бау-бау – мина вътрешният ми глас в животински регистър. – Познай кой ще дойде на вечеря?” Не му отвърнах нищо, защото предпазната ограда на паметта ми изпука за последно, поддаде и спомените рукнаха. Първо си спомних как се бях сдобил с вътрешния си глас. Някога, когато в резултат на една изследователска експедиция аз-ът ми не издържа на катаклизмите, разпадна се, отломките му потънаха в житейската бездна, а моя милост оцеля върху едно малко островче. Тъкмо на това островче, в дните на разтерзаваща самота се появи вътрешният ми глас и оттогава, като верен Петкан ме следваше по петите. Ироничен, подигравателен, а понякога и циничен, той успяваше да балансира неуравновесеното ми същество с парадоксален дискомфорт, който ме държеше буден и ми осигуряваше възможността да не проспивам онези житейски актове, които все-пак осмислят странното пътешествие, наречено живот. Понякога ми се струваше, че е част от мен, филиз, издънка някаква, прорасла върху чукана на някой от отсечените тогава дебели клони. Друг път изглеждаше като нещо самостоятелно, което пребивава в мен на опразнено от други неща място. Затова и му сложих инициалите В.Г., като признание за неговата отделност, а защо не – и за равностойността му. Беше време когато му разказвах вицове за подлите номера на вътрешните гласове, а той отвръщаше: “Нямай грижа и на това ще му дойде времето!” Това ми доказваше, че аз и той не сме едно и също, просто съжителстваме заедно. Дори ми беше хрумнало, че може би и той си има свое тяло, в което пък аз съм вътрешния му глас. В.Г. не даде индикация, че тази хипотеза заслужава внимание, но честно казано не съм го засичал да теоретизира върху статута на съществуването си. Догадките и предположенията относно наличността му си бяха главно моя грижа, на него изглежда не му пукаше. Веднъж явно му беше писнало, та ми препоръча: “Що не се консултираш с психиатър. Току виж се окажа шизофренично образувание.” Консултирах се. Оказа се, че не, не беше такова образувание – имал съм контрол върху себе си и волята ми нямало да допусне да бъда подменен от него. Лошото беше, че нямах контрол над него (по-точно – над голямата му, цапната уста), а волята ми беше безсилна за да го подмени с друг. Та така, В.Г. си беше изпружил въображаемите крака и се наслаждаваше на стъписването и объркването ми. Ама и го глождеше нещо. Защото той не познаваше дамата, познавах я само аз.

– Те..ма? – възкликнах аз.

В първата сричка прозвуча треперлива горест, а във втората – драматичен апломб. Тя ме изгледа продължително и замахна с ръка към мен. Помислих, че ще ме цапне, та се дръпнах леко назад. Оказа се, че вика сервитьора.

– Бързо носи джин с тоник, много лед и лимон. На господина – бира. Той тепърва ще има нужда.

Сервитьорът не си счупи от бързане краката, но това не ми помогна да се окопитя. Само дето отбелязах, че дамата си има набор от реплики, с които да се спасява. «Нещо като походна аптечка» – отреагира В.Г. «Файда, кстати, нихтс» – отвърнах със симбиоза от езиците на културните ни опекуни през последните столетия. Макар че – повторенията, повторността, дежа вю – ето тема за размисъл. Ама, къде ти време за размисъл? Затова повторих слисано:

– Тема!?

“Добре де, разбрах – откликна отново В.Г. – Престани да повтаряш, все едно няма да промениш нищо!”

– По-добре ми викай Ема. Тогава изядохте толкова букви от името ми на бърза ръка… Да предположим, че годините са изяли още една. Бъди спокоен, за тюфлека съм “Ма”, а за самата мен съм “А-а-а-а”, – и тя описа с ръка една огромна дъга – като крясък на падащато тяло по посока на падналата му душа.

“А-а-а-а”-то беше доста силно и хората от съседните маси се заобръщаха към нас. Тема забеляза смущението ми и поясни:

– Прости ми несполучливата метафора! Не съобразих, че там ти е силата.

“А-ха – отбеляза В.Г., – излиза, че все пак си го посещавал тоя кръжок. А може и ръководител да си му бил?”

– Тема? – потретих` въпроса си, сякаш безкрайните повторения щяха да изправят гърбицата на питанката и да я превърнат в удивителна.

– Ема – поправи ме кротко тя.

Изведнъж сетивната ми система превключи на друг режим. Произнасянето на сакралното име на дамата бе създало странен сензитивен вакуум, бе изсмукало звуците и цветовете наоколо, бе заскрежило повърхността на капсулата, в която бяхме се озовали двамата и бе осветило тясното пространство с отблясъците на паметни събития, произтекли толкова отдавна, а всъщност само преди петнадесет години. Но лек тласък на спирачките стопи крехката обвивка на мига и – странно – тя не се разля върху мен, а изби като потна вълна по цялата ми кожа. Плувнал в нея, аз много по-осезателно усетих летежа на влака, чух гълчавата наоколо, видях белотата на въздуха, застинал над пътеката във вагон-ресторанта, схванах паузата между два удара на сърцето си. Не зная колко време бях отсъствал, но някой бе успял да смени окуляра, през който гледах на света и да смени филтрите, през които световното случване се процеждаше до мен. Сега цветовете бяха по-ярки, формите – по-отчетливо изрязани, тракането на колелетата бе толкова звънко, че можех да преброя траверсите, които прегазваха по пътя си. Виждах как балончетата на пяната се пукат едно подир друго и бирената яка в чашата ми сляга като зле спукана гума. Подушвах и миризмата, която се носеше откъм жената – не нейна, телесна, а миризма на гъста тиня; миризма на безнадежност и отчаяние. Освен всичко това, виждах и себе си – с изхвръкнали от орбитите очи, с потекли по брадата лиги и с един вътрешен глас, който мълчеше, тъй като изцяло се бе съсредоточил в това да накара ръцете ми да се протегнат напред и да обхванат (колкото могат, разбира се, някаква част – за цялото и дума не можеше да става) гърдите й.

“Само за да проверя дали са истински” – изпъшка В. Г.

– Къде се изгуби? – изпъшках пък аз поредния си тъп въпрос.

Казах го така, все едно я бях изпуснал от поглед предния ден, в провинциален театър, през антракта на „В очакване на Годо”.

– Тогава ли? – реши да ми дава спасителни аванти тя.

– Тогава – рекох. – Помислих, че съм те сънувал…

– …Или, че си имал делирен епизод – допълни Ема.

“Тая била и компетентна, бе!” – извряка В.Г., съвзел се вече от шока. Някой ден трябваше да го удуша, но това си беше между мен и него. Сега уточних:

– Делириумът никога не прилича на еротичен сън. Той извлича собствените ти бездни и ги надвесва над теб. Понякога дори ги стоварва отгоре ти…

– Просто си тръгнах – съобщи тя. – Бяхме пияни, май се любихме, ти заспа и аз си тръгнах…

Сега остава и детенце да се появи, израсло без бащина заръка и под любовта на самотна майка, която, за да му осигури щастливо детство, е принудена да дели постеля с някаква мутра и да търпи издевателствата й – на мутрата, естествено! И ето, детенцето израства, предстои му (след три години!) абитуриенска вечер, то си иска “таткото” и туши депресията си я в дискотеки, я във фитнеса, я с наркотици, я с многобройни и случайни (като майка си!) връзки. Ама че сюжетец, макар да не си спомням на мен ли хрумна или на В.Г.! “Поне разбери момче ли е или момиче – одързости се В.Г. – Има значение!” Имаше значение, ако имаше такава опция в играта. Затова погледнах гузно Ема и някак на пресекулки попитах:

– А ти? Ти…

– Не, Боби! Нямам нищо на тоя свят, освен сестра ми и племенничките…

Не зная дали чу въздишката на облекчение, която се изтръгна “de profundis” от мен, но уточни:

– Иска ми се да живея за нещо повече от това!

Брей, какво нещо са жените! Не че не ги обичам, напротив – обичам ги повече от всичко друго! Жената е най-добрият приют за мъжкото его, другото е “педераслък и дебелогъзие”, както ни открехва Марио Варгас Льоса в “Леля Хулия и писача”. Лошото е, че една жена винаги се изживява като коректив и ментор на мъжа, домогва се до него, след което почва да го ръководи. Ала мъжът не иска да бъде ръководен, нали самият той е роден за ръководител. Той иска да му ценят способностите. Хитрата жена бързо се научава. Не му заповядва, а го моли; не му съска, а го котка. Даже не му казва: „Длъжен си да направиш това и това”, а: „Ако не можеш да направиш това и това, да извикам колегата (съученика, комшията и пр.) да го направи”. „Абе, как да не мога, мисли си мъжът, да не съм некъдърен!” И се юрва да изпълнява неспецифични за натюрела му дейности. Макар да го зная от преки наблюдения и теоретични размишления, паднах в капана:

– Нали си всьо и вся във фирмата.

– Не ми личи, но във фирмата съм робиня. Тюфлека ще ме пусне, само ако се махна от града.

– Махни се тогава.

– Не мога.

„Ей на това му се вика логическо противоречие” – обозначи се отново В. Г.

– Какво ти пречи?

– Пречи ми условието.

– На всички ни пречат условията.

– Неговото условие е да се омъжа за някой, когото не познава и който не е от града. А, да – и който не е в неговия бизнес. Всъщност, който не е в никакъв бизнес.

„Втаса ли я сега!?” – изсмя се В. Г.

Втасал я бях. И както си бях в нощвите, се поогледах. От маранята въздухът изглеждаше като желиран. Ако сте виждали завихрено желе, можете да си представите, че ей-тая именно гадост нахлуваше на калъпи през полуотворения прозорец над масата ни, като една част от нея се плъзгаше като тюленов корем по темето ми, докато останалата издуваше перденцето, а то, като торба, пълна със суроватка, ме пошляпваше назидателно по дясната буза.

– Хайде да не говорим за мен – каза Ема сговорчиво. – Какъв ти е идеалът за жена, Боби?

Притворих очи, придадох си замислен вид и след кратко мълчание, през което В. Г. едва се сдържаше да не прихне, отвърнах:

– Висока, но не повече от мен. Хубава, но…- тук направих кратка пауза, – при всички случаи повече от мен. Умна и луда – колкото мен. Иначе: с гръдна обиколка, която да помня с ръцете и очите си, без да си я повтарям наум; със зъби, които да разпознавам дори с върха на езика си; с модулации на гласа, които само аз да мога да демодулирам; с кожа, която ми доказва, че само мъжът е произлязъл от маймуната; с нокти, в които няма нищо хищно; с крака като дорийски колони; с колена като стремена и със стъпала, които могат да ме докосват като ръце…

Постоях със затворени очи и уста, но В.Г. не пропусна момента: “Кое ти взе акъла бе, човек: бирата, жегата или самката? Остаряваш, да знаеш…Поне имаш ли представа как изглеждат дорийските колони?” Нямаше как да му отвърна, че ако дорийските колони приличат на краката й, тогава имат право да се нарекат архитектурен стил.

Отворих очи и с поглед, който трябваше да бъде напълно безсмислен, рекох:

– О! Не съм и предполагал, че описвам теб!

– Ласкател! – отвърна тя, но по гласа и личеше, че иска това да е нещо повече от комплимент.

Бях в стихията си и нищо не можеше да ме спре. Тоя водевил съм го играл толкова пъти.

– Да. Ласкателство е за мен, че имам възможността изобщо да го произнеса.

Тя ме погледна изумено и ми зададе ето следния невероятен въпрос:

– Ще се ожениш ли за мен, Боби?

“Не-е-е!” – изпищя вътрешния ми глас.

– Да – отвърнах аз.

“Хей, какви ги вършиш!” – ревна възмутено В. Г.

– Какво толкова – обърнах се към Ема, но всъщност отговарях на В. Г. – В това поприще досега не съм се пробвал.

– Не е никак лесно – с ентусиазъм извика тя. – Но ние не се плашим, нали?

Повдигна ми се леко, но подтиснах позива с глътка бира. „Аз започвам да се плаша – каза В. Г. – За нея! Такъв абсурд досега не си ми поднасял!” Остави на тебе, идеше ми да му отвърна, на мен никой не ми е поднасял такъв абсурд. Не можех да преценя доколко всичко това е под влияние на алкохола, доколко е спонтанно и доколко – обмислено. В спомените ми бе останала малко по-различна представа за нея – борбен и чепат характер, нетърпяща никакви форми на принуда и насилие. От друга страна – способна на нежност, всеотдайност и лека перверзност. Държеше се пределно искрено, но ако разказа й отговаряше на истината, как се бе оставила да я манипулират по този начин. Имах чувството, че поведението й е някаква компилация от игра и сериозност, но ми се изплъзваше докъде стига всяко едно от тях. И за себе си не можех да преценя. Линията на държание, която бях поел още на гарата се оказа неудачна, но нямах никаква представа как да я променя, за да съответства на ситуацията. Уж говорех свързано и отговорно, но нещо в мен (сега се усетих, че не е В. Г., а нещо друго – скрито и подмолно) се кискаше ехидно и ми пречеше да повярвам, че всичко се случва наяве. „Много отрано я подкара с бирата – обади се В. Г. – Я отиди да се облекчиш, в кенефа може и да ти хрумне нещо умно.” Реших да го послушам.

Извинявай – надигнах се от мястото си и направих някакви неясни жестове с ръце.

– О, не се притеснявай – охолно махна с ръка Ема, изчака да се залюшкам, заедно с влака, по пътеката и подвикна – Да не вземеш да скочиш сега? В движение сме.., какво ще те правя после!

“Супер! – израдва се В.Г. – Що не вземеш наистина да скочиш! Току виж аз съм оцелял! Пък тя да прави с теб после каквото си иска.”

– Каквото си искаш, – викнах аз като ехо!

В тоалетната се опитах да се взема в ръце и да измисля нещо умно. Не беше възможно – горната част от прозореца липсваше, някакви мокри листове се въргаляха по пода, а влакът намаляше скорост като преди гара. Славната девойка от гаровата будка се оказа права – определено си бях олигофрен. Замислих се за условията и Тюфлека. Условията не ми позволяваха да пикая тъкмо сега, а Тюфлека имаше много тъп прякор. Защо ли му викаха така? Сигурно е дебел. В казармата един старшина, докато му намерят униформа по мярка, идваше на работа с балтон, вместо с шинел. Викахме му Балтона. А тоя – Тюфлек!? Може би много се излежава. Освен това – интересни уговорки за освобождаване на крепостните. Сигурно е женен и жена му ревнува. Има си хас да не ревнува. Но ако това му е проблем, досега да го е решил, а не да го отлага за бъдеще неопределено време. „Ти помисли – поде В. Г., – дали това не е някаква проверка за Ема. Хваща се на въдицата, заминава, една вечер (или сутрин, няма значение) за нейно назидание тебе те пребиват…” Не исках да мисля за това.  Затова се загледах в листовете по пода. На един от тях пишеше с някакъв много странен почерк: „Скъпа мамо, в час по география не успях да различа на картата Северна България от Източна Румелия и учителката ми писа двойка. Попитай вуйчо Игнат дали знае къде се намира втората. Дали не е в Румъния? Тя не беше ли на север? Защо тогава ще и викат „източна”? Тази учителка ни преподава и история. Не искам да се излагам и там. Затуй кажи на татко да ми изпрати 200-300 лева, че да си купя някоя история…” Прииска ми се да утрепя даскалицата. В. Г. тоже. И целия влак, барабар с вагон-ресторанта. „Купи си гаубица, – каза В. Г. – Ама 200-300 лева няма да стигнат.” Междувременно влакът бе спрял, престоял няколко минути и тръгнал. Облекчих се според условията и, без да вземам предвид дрънканиците на В. Г., заразмишлявах за предстоящата си женитба. Плюс – красива жена; минус – завистници много. Плюс – млада е още, може да ражда; минус – приоритет са сестрата и племенничките. Плюс – ще е зависима от мен; минус – не се знае доколко няма да е зависима от Тюфлека. „Я остави сметките, – намеси се отново В. Г. – Сложи ли си главата в торбата? Сложи си я. Сега хвърли торбата в реката и нека течението я отнесе където трябва.”

– Гадна твар! – отвърнах и тръгнах да се връщам.

Трябваше да отида до тоалетната в другия вагон. Щях да се появя иззад гърба й. Сега й изгрях пред очите още на вратата.

– Да не ти прилоша? – загрижено ме попита тя.

– На Тюфлека трябва да му прилошее! – храбро отвърнах аз.

– На Тюфлека му е все тая. Да не мислиш, че ме обича?

– Мисля, че си му ценна.

– Ценна съм му като плетена кошница.

– Тоест как?

– Оплете ме в далаверите си, сложи ме заложница на бизнеса си, държи ме под ръка за всяка сделка. Аз съм учителка. Той ме направи счетоводителка, финансистка, управителка, че дори и барманка.

– Значи е способен.

– Способен, трънки! Ако не трябваше да се грижа за сестра си и племенничките /”О, Боже!” – простена В. Г./, знаеш ли колко способен щеше да е?

– Я, чакай, – спомних си аз. – Бебчо не се ли грижи за сестра ти?

– Бебчо, – изкриви физиономия тя! – Жив Тюфлек си е той!

„Какво-о-о!?” – ревна В. Г.

– Какво-о-о!? – викнах и аз.

– Нали това ти обяснявам през цялото време, Боби! Тюфлека е бившият мъж на сестра ми. Навремето му дадоха някакви пари. С тях купи половината град. Хукна по курви и на сестра ми нервите не издържаха. Вече му беше родила второто дете. Какво да направи?

Изобщо не знаех. Не знаех и защо реших да се женя, преди да изслушам цялата история.

– Той купи на нашите хубава къща в едно близко село. Като се разведоха, тя отиде с децата там. Преди това, обаче, той дойде при мен и каза: „Слушай, цицорано, ако искаш твоите хора да живеят добре, идваш при мен, правиш каквото ти кажа, задоволяваш ме по всякакъв начин и „гък” не искам да чувам! В противен случай – жална ви майка на всичките!”

– И ти? – попитах. Вече започвах да се потя не само от жегата, но и от притеснение.

– Аз, какво? Попитах го поне от децата срам няма ли. „Срам ли, – ревна оная боклукчийска кофа – какъв срам, ма! Тия копелета са на сестра ти, не са мои!”

– А те…? – престраших се.

– Те са му одрали кожата, – продължи тя. – Това беше неговото оправдание. Говорих със сестра си. Тя ми каза да правя, каквото си искам. Вече беше тръгнала по някакви секти. Откачи и се побърка. Нямаше какво друго да направя, не можех да ги изоставя – викна тя в някакъв пристъп на отчаяние.

– Но-о… – опитах отново да се включа, обаче Ема не ми даде никакъв шанс:

– Какво „но”, какво „но”? Татко се поболя и умря за три месеца. Именно от срам. Майка ходила при врачка. Оная и казала, че няма страшно, младите щели да се приберат скоро. И като реши тая жена, че аз съм причината те да не са заедно, не ми е проговорила от пет години.

– Добре, де! Сестра ти нищо ли не казва?

– Казва, че животът й дошъл до гуша. Казва, че ще му сложи край. Казва, ама не го вярва. Давам и сума пари всеки месец, тя пък ги дава на сектата. Издържам момичетата. Писнало ми е, Боби, от всичко това. Искам да живея спокоен, обикновен и тих живот.

– Откъде си сигурна, че ще го имаш с мен?

– Защото те видях снощи.

– Снощи ли?

– Да, ресторанта и хотелската част са на Тюфлека. За разлика от теб, те познах. Поразпитах персонала. Казаха, че идваш два пъти в годината – веднъж за лекции, веднъж за изпити. Сетих се, че съдбата за втори път ме среща с теб в критичен момент. Събрах две и две и реших да действам.

– Аритметика, значи… – рекох разочаровано. – Не се ли страхуваш, че може да не сработи? Моето две и твоето две може да са несъбираеми, да са неумножими…

– Затова пък може да са не-делими – затапи ме тя. – Въпросът не е само в аритметичните сметки. Нали те погледах снощи. Видях те как спокойно пиеш ракията, как си четеш разни работи, как отсъстваш от цялата суета. Видях как никоя не се завъртя покрай тебе и ти не се загледа подир никоя.

„Няма що, голям комплимент!” – подигра ми се В.Г.

– Видях, че нямаш халка – продължи тя. – Видях, че имам нужда от теб.

– Съжалявам, – рекох, преди вътрешният ми глас да е реагирал. – Нямам халка, но това не означава, че не съм женен.

– Но нали каза…

– Казвам глупави неща, правя се на сваляч… Прости ми, но не мога да се оженя за теб!

„Ти май си гадната твар! – върна ми го В.Г., а после се изсмя: – Хвана те шубето, а какъв храбрец бе до преди малко!”

Ема се съвзе точно за пет секунди. Усмихна се и каза:

– Боби, аз нямах намерение да се женим. Натрапих ти се, но се оказа много приятно поне за час да изживея една неосъществена възможност от живота си. Хубаво е, че ми повярва, но прошката трябва да я искам аз. Иначе мога докрай да я карам по старому. Сега забрави. Тюфлека има апартамент в Новотела срещу гарата. Като слезем, ела да се изкъпеш. Ще ти купя тениска, потен си.

Погледнах я, както куче поглежда фалшив кокал. Отгоре на всичко, влакът пристигаше на гарата. Взех си куфарчето и тръгнах към изхода. Слязохме заедно. Имах чувството, че Ема не знае накъде да тръгне. Посочих й Новотела.

– А, да, – рече тя. – Апартаментът е на втория етаж.

– Няма да идвам, – казах аз.

– Добре! Все пак имаме общи спомени. Поздрави си приятелите, може и да се сетят за мен. Как й беше името на оная скица? Перпендикуляр ли беше, Парабола ли?

Ама аз бързах, бързах! Да се отдалеча, да се покрия, да изчезна. Затова махнах с ръка и викнах през рамо:

– Че къде ще ги видя…

Всъщност, отивах на среща именно с Пепи. Преди десетина дни бях получил покана от луксозен картон, с релефен монограм в горния ляв ъгъл и с миризма на скъпо уиски. “Очаквам те на еди коя си дата, в еди кое си заведение – пишеше на поканата. – Задължен си да дойдеш! Въпросът е по-важен от основния въпрос на философията, от закъснението на месечния цикъл на любовницата ти (ако имаш такава?) и от телефонната ти сметка (за която изобщо не ми пука!). Не се приемат бележки от родителите, болнични и повиквателни за запас! Прави му сметката, ако не дойдеш!”

Е, как да не отиде човек, спазвайки при това най-строга конспирация!?

 

Елитният клуб

Хубавата стара къща в центъра на София, превърната в “заведение за хранене и употреба на алкохол” (има такава кръчма!), бе спомената в поканата на Пепи като “елитен клуб”. Клубът нямаше име, но когато ме бе довел тук преди година-две, Пепи сподели, че той си го нарича “Ветрове и рози”. Когато го попитах защо, той отвърна: “Защото собственикът се казва Петьо!” Иначе, за редовните посетители бил “Смях през сълзи”. Те били паралии хора и не искали да показват, че въпреки това сметката ги удря здраво в джоба. Пепи се ползваше с преференции тук – бил правил дребни услуги на управителката и имал сходни естетически вкусове с жената на въпросния Петьо. Подозирах, че поне една от двете се казва Роза.

Изкачих в лек тръст няколкото стъпала до входа и се озовах в рая на “ветровете”: още на прага пелена от свеж прохладен въздух ме обгърна спасяващо (чак потръпнах от внезапната хладина), а не съвсем тихия бръмтеж на климатика ме накара да си спомня поетическото възпяване на машините. Кривогледо момче с някаква пародия на униформа (“Какво да правиш, нали му е племеник” – беше оправдал веднъж избора на Петьо Пепи) ме изгледа неодобрително, но след като произнесох въжделеното име на Пепи, като прибавих, че съм негов гост и той ме очаква, момчето положи истинско усилие да ме погледне и с двете си очи едновременно, да протегне ръка в посока противоположна на изхода и да каже със заекване:

– Е…-то…-то..-то   та…-та…-та…-там!

Инстинктивно се прикрих зад него и леко приклекнах. Знам ли го Пепи, след този картечен откос току-виж отвърнал със законно притежавания си револвер – когато го придоби ми сподели, че му се ще да води престрелки с него. “О-о-х, какво да правиш, нали е братово чедо, нали е сираче, нали е гладуващо от Поволжието” – опитваше се да натамани някакъв цитат към ситуацията В.Г., ама тънката му ирония нещо не се получаваше.

Подминах пелтека в указаната посока, но той не помръдна, а с протегната ръка майсторски преконфигурира дланта и пръстите си от сочещи в искащи. Е, не кой знае колко, само там нещичко да капне – в тази малка лъжичка, в тази скромна шепичка – че без това може и да пресъхне. Бях сигурен, че Пепи е налял достатъчно, но като знаех колко инатливо нелюбезни [“Железни, нелюбезни, със беззвездни във душата бездни” – припя радостно В.Г. стихче от Валери Петров – този път хем точно, хем на място] стават подобни помияри, пардон – племеници, когато не си получат онова, което смятат, че им се полага, реших да не си развалям настроението още в началото и да дам своята лепта. Пътьом бръкнах в задния джоб на дънките, измъкнах оттам една поомачкана визитка (не моя, естествено, дявол знае чия) и я положих в касичката на великия кормчия.

– Обади ми се на 26-ти – рекох, – тогава получавам аванса. Ти пък ще получиш аванта.

Лявото му око гневно се впери в мен, докато дясното се рееше нейде по тавана. Най-после се озовах в “одаята” на Пепи. Другите две маси, които обикновено допълваха интериора, липсваха, а моят приятел седеше сам на единствената останала. Беше по жълто, ленено, добре скроено лятно сако, с резедава тениска под него. От врата му висеше златен ланец, който придържаше полегналите върху корема му бифокални очила.[1] В студентските ни години мястото на ланеца бе заето от кожена каишка, на която, като амулет срещу зли сили, бе вързана отварачка за бира.

Пепи бе заел театрална поза – подпрян на масата, с вперени във вратата очи, показно държеше сребърна вилица с набучена на нея маринована гъба. Пред него стоеше красива чаша мастика и различни чинийки и купички, пълни с мезета – ту маслинки, ту зеле с моркови, ту зелена салата с риба тон, че и  бели мариновани гъби. Чак да си удавиш вътрешния глас със слюнката на лакомията.

Постоях няколко секунди в естетическо наслаждение и вместо поздрав попитах:

– Къде е запотената гарафа с водка? А филиите бял хляб?

– Тука! – Пепи вдигна една платнена салфетка пред себе си; в панерчето под нея действително имаше филии бял хляб.

– Пресован чер хайвер също няма – заядох се аз.

– Че то и “нещо в тенджерка”[2] няма, ама туй ли трябва да гледаш! Просто “плюскай, каквото ти дават”!

– Все едно, – рекох. – Запотената гарафа с водка липсва, тя беше важната!!

– Пермутациите на пространствено-времевия континуум изличиха емблиматичната гарафа и я подмениха с кристалната белота на мастиката – отвърна внимателно Пепи, специално подбирайки думите, за да се види, че не петлае език, макар и да е подпийнал.

– А какви са тия очила?

– Ще видиш! – загадъчно отвърна той и като захапа гъбата със скърцане я изтръгна от зъбците на вилицата.

Аз се приближих, а той стана от мястото си. Преметнахме ръце един през друг, но прегръдката ни не излезе много ловка. Що ли? Ами, пречеха ни очилата. Попотупахме се по гърбовете, а щом на Пепи му омръзна това упражнение ме избута от себе си и направи охолен жест по посока на масата:

– Сядай и разправяй!

– Какво да разправям?

– Как я караш?

– По старому, с някоя и друга пикантерия от време на време.

– Как е вътрешният ти глас?

Пепи беше в течение за В.Г., а В.Г. си беше направо сублимиралия лексикон на Пепи. “Кажи му как ме съсипваш с цензура и пълно пренебрежение на ценните идеи, които ти давам!” – изплува от дрямката той.

– Кротува – отвърнах аз. – Чух, че имало машинки за триене на сънища, неприятни спомени и вътрешни гласове. Ще взема да го заведа на една такава…

– Ама не го трий целия. Остави го там да ти примърква. Като скопен котарак – дебелее, мързелее, не се разгонва и не получава полюции на всевъзможни деликатни места. Например, в коша за пране, върху твоите слипове. Върви обяснявай после, че тия белезникави петна не са от теб.

– Ти как се сети за мен?

– Чакай, батко! Аз нямам нужда да се сещам за теб, “ты у меня в груди”, както си спомняш, че е казал поета. Исках да те видя, ей на тази маса, ей в този момент…

– Рожденният ти ден бе преди пет месеца. Обадих ти се, поздравих те…

– Е, сега пък аз ще те почерпя, ще те поразпитам, ще ти почета, ще ти представя… – и както само Пепи умее, впери поглед над рамото ми.

Обърнах се инстинктивно и – гледай ти – Мъро. Със сламена шапка, пепитена риза, раирани бермуди и джапанки. Не бях го виждал сума ти време и ми се стори отслабнал, загорял и възмъжал. „И останал без капчица вкус към…” – започна отново В.Г.

– …Облеклото – довърших на глас, без да искам. Прозвуча назидателно.

– Ха! – отвърна Мъро от своята диспозиция. – На поканата ми пишеше: „Облекло – според сезона!” Винаги стриктно спазвам предписанията.

– Ела, друже, ела! – приласка го Пепи. – Боби нещо е нервен, не му се връзвай! – и ми се сопна – Хайде де, прегърни го!

Запрегръщахме се, зацелувахме се, а Мъро не пропусна да забележи бифокалните очила. „Те са за един фокус, който ще ви покажа” – успокои го Пепи. „Би-фокус, би-мокус, би-препаратос” – изкодоших го аз. „Може и три да е” – додаде Пепи.

Най-после седнахме, а Мъро започна да ръкопляска. Сритах Пепи да станем и се поклоним, но той бе разчел правилно жеста на Мъро:

– Той и без това сега ще дойде.

Вярно, сервитьорът дойде, погледна масата, оттегли се безмълвно и след две минути я обсипа с нови ястия и напитки. Разговорихме се за кой как я кара, завдигахме наздравици, замайтапихме се един с друг, а В.Г. не без резон запита: „А, бе тоя за какво ви е събрал?”

– Казвай сега, за какво си ни събрал? – изнервничи Мъро, а аз изревнувах.

– Да ви видя! – възкликна Пепи. – Да ви чуя гласовете, да се възхитя на осанките ви, да преценя как са ви скроени…

– Шапките – довърши Мъро. – Че да ни ги доскроиш.

Споделял съм вече, че Пепи мрази да го прекъсват и хич не обича да му продължават мисълта.

– Думата беше “дрехите” – ледено каза той, – но след като си решил, че не е това, кажи ми ти за какво съм ви събрал.

– Ако беше казал, че си ни викнал, за да се напием, по щях да ти повярвам…

– Да, бе! И ще ти пратя покана?

– Ама и за да ме гледаш, и да ми преценяваш кройките, покана също не ти е необходима. Ей тая риза съм си я купил от една барачка на женския пазар. Можех да ти го кажа и по телефона. Щом сме дошли тука ще пием и ще се гледаме, докато можем. Ти ми кажи поканата за какво е?

– Чакайте малко – усетих се аз. – Мъро, я ми покажи поканата си!

С крайчеца на окото си видях, че Пепи леко се сконфузи. Мъро, обаче, го измъкна от ситуацията:

– За какво ми е? Да си я прищипя на джобчето, че да ме познаете по нея? Или да я връча на онова офталмо-логопедично недоразумение отвън, белким ме пусне да вляза?

Дали пък не бяха се наговорили тия двамата, дали пък това не бяха добре изрепетирани реплики? Обаче, не. Пепи, макар й посърнал, отпи от чашата и каза:

– Поканата е заради една история…

– История – повтори Мъро. – Хубаво. Историята се крепи на паметта. Клио е дъщеря на Мнемозина, както ви е известно. Хайде, разправяй, докато не сме получили амнезия от пиене.

Виж го ти, Мъро! Каква увереност, каква безпардонност! Къде го младежът, който все клинчеше от естествените противопоставяния, който отдалеч надушваше идеологическите спорове и ловко ги заобикаляше, който дори и бридж не сядаше да играе от страх да не му се скарат, че анонсира грешно?! Пепи обаче бързо го върна към архетиповете му:

– Тази тема – започна той със стържещ глас, като въртеше долната си челюст така, сякаш двете с горната бяха воденични камъни, които, мелейки зърното на звуците, ни дават възможност да отделим брашното на думите от триците на пропадналия им смисъл, – е тъмна и болезнена и дори по особен начин криминална…

– Какво сега – стресна се Мъро, – духът на Цветан Стоянов ли ще викаме? Това да не е спиритически сеанс, бе!?

Ей с тая своя суеверна душица на Мъро му беше трудно да се оправя. Тя му тровеше живота, а той не можеше да се еманципира от нея. Може и затова да бродеше напред-назад по света, търсейки мястото на нейното успокоение – за да се отпримчи от опеката и после свободно да се рее из пространството. Почти като мен и В. Г.

– Не бой се! – успокои го Пепи. – Позволих си да започна с малък цитат, защото, преди всичко друго, държа на културната форма на изказванията, на тяхната стилност, както и на ефектните въведения в проблематиката. Ясно е, че аз съм геният, а някой от вас се мъчи да ми се прави на наставник и определено ще си изпати от това. Така че, да започваме да разнищваме това криминално деяние…

– С другия какво ще стане? – нахално попитах аз.

– С кой друг? – не разбра Пепи.

– Ти каза, че единият от нас се прави на твой наставник. Той ще си изпати. Добре. Другият от нас – размахах пръсти между мен и Мъро, – на какво се прави? И той ли на наставник? Или на нещо друго? Или на нищо такова? Ще си изпати ли, или няма да си изпати? Ако не се прави на наставник и не си изпати, тогава какво ще се случи с него – похвала ли ще получи, награда ли, или безразличие. А ако получи безразличие, тогава защо си го викнал и него? При положение, обаче…

Пепи вдигна длан за да ме спре. Но не беше ядосан.

– Прелюбопитна хипотеза – рече лукаво той, като ме гледаше изпитателно в очите. – Ще я имам предвид впоследствие.

Нямах чувството, че съм изказал някаква хипотеза, по-скоро се заяждах с Пепи. Той най-накрая надяна бифокалните очила, зарови в чантата си и измъкна два листа, напечетани, както ми се стори, на пишеща машина. Прокашля се, пийна малко мастика, сдъвка нова гъба и зачете с патетичен тон:

– „Господине! Сядам да ви пиша и се чудя на собствения си наивитет, бих казал – простодушие. На какво разчитам? Да прочетете писмото ми? Е, и? Какво от това, че ще го прочетете! Преди година ви надрасках на ръка едно писмо, в което се усъмних във вашето действително съществуване. Явно, това предположение ви е потресло, защото побързахте да ми отговорите и в духа на бюрократичната традиция да напишете върху телеграфна бланка: „Това изобщо не е вярно!” Което ме накара да поразмисля и да установя, че нещата стоят точно наопаки. А именно – несъществуващият съм аз. Но процедурата на моята анихилация сте я извършили вие. Спомнете си как пред чаша чай, когато с презрение гледахте моята халба бира, ми казахте: „Аз съм нов човек!” Знайно е обаче, че всяко ново не започва със самото себе си, а с ритуала на своето възправяне. Този ритуал не е еднопосочен, той има обратна страна – полагането. Или, ако си послужа с терминологията на Владислав Тодоров, този ритуал е коляното, което свързва в обща става хоризонтирането на старото и вертикализирането на новото. Забележете: първото влече след себе си второто. Затова революциите започват с ритуала на погребението. Като нов човек на вас ви е необходима забрава и спокойствие за тревожната ви памет. Спомените от миналото ви притесняват именно със своята яркост, динамичност и виталност. За тях е нужен покой, а не вечно присъствие в паметта ви. Като жрец на ритуала вие го започнахте твърде отдавна. Става въпрос за ритуала на хоризонтирането, на полагането. С други думи – на погребението. Вярно, това не е просто нещо. Какво се изисква? Скръб, тъга, мрачно настроение, брадясване, препушване, напиване, безсънна нощ, малко сантимент, малко сълзи (една-две), малко прехлипване (само веднъж!). Понякога: виене, тръшкане, ядене на пръст, скубане на косите, вопли и тиради, но те не са препоръчителни за вас. Да, преживявате погребението като болест, но отчитате и добрите му страни – неговата еднократност и окончателност. Тялото е хоризонтирано во-веки, а твоето его е вертикализирано също во-веки. Положеното е просмукано с покой, а твоята памет – със забрава. Но как да забравиш, че положеното сме ние – твоите скъпи покой-ници. Какво да ти кажа, гробището на твоята памет е от средна ръка, но в устройството му личи вкус и известна оригиналност. Бил съм в много такива гробища и в много от тях лежа, така че мога да сравнявам. Най-лошо е в онези, където съм кремиран. Твърде малка е урната с праха ми и трудно се различава сред останалите в стената. Неприятно е и в тези, където гробът ми е в края, занемарен и трънясал, с вече изгнил кръст. Вярно, при тебе е друго. Близо съм до централната алея, бурените са почистени, тревата е мека и зелена, някой постоянно ми прелива половинка поменно вино, имам си и надгробна плоча. На нея пише: „Съжалявам, че си тук, но така трябва!” Не е много приятно, да не говорим, че за епитафия е съвсем неподходящо, но разбирам – устройва те – и сигурно някога ще ти простя.

Мисля, че можеш да бъдеш доволен. Миналото е хоризонтирано, тялото на покойника е положено, отокът на гроба му скоро ще спадне и ще изравни всички посоки и времена. Това тяло и това минало повече няма да присъстват в настоящето ти, а от мястото на своето отсъствие ще изпращат все по-слаби и заглъхващи сигнали, докато всичко се заличи. Тогава окончателно ще бъдеш реабилитиран и просмукан от вертикалното си битие. Затова, не ходи повече на гробището на собствената си памет, не оставяй там цветя и не се грижи за нищо. Ние, мъртвите, ще свършим всичко и ще си отидем – в другите си гробове, при останалите си тела! С-Богом – до деня на Страшния съд! От задгробието на твоята памет: твоят скъп покойник!”

 

– Е? – рече Пепи.

– Хубаво е – отзова се Мъро, докато дъвчеше и отпиваше едновременно. Преглътна с известно усилие и като съзря гневния поглед на Пепи, уточни – Хареса ми. Стилно е някак, има чувство, метафоричността е извисена… Кой го е писал?

– И аз това питам – уж спокойно рече Пепи, след което, в желанието си да изреве, което доведе до рязък срив на гласа му, изпищя – Кое от вас, копилета такива, написа този пасквил!?

При думата “пасквил” гласните струни на Пепи отказаха да произвеждат звуци и тя достигна до ушите ни като зловещ шепот. А той беше придружен от зловещ поглед. Очите на Пепи са озадачаващ феномен, особено, когато премине границата на благоразумието в пиенето. Тя е различна при различните индивиди, а в неговия случай е около петстотин твърдо, което в други мерни единици, но пак в контекста на специфичния метаболизъм на Пепи, се равнява на около три литра бяло вино, три бутилки червено или, според случая, от шест до девет бири. Та, отвъд границата на благоразумието, в полето на фриволността, Пепи обикновено влиза с различна визуална концепция. За да не можели после да го познаят, както обича да изтъква самият той. Тази концепция е центрирана именно върху очите. Те, стига да не прекалявам с метафоричността, стават котешки. Те стават демонични. Те се превръщат в изпитание: ама не изпитание за него, а за вас; за тези, които въпросните очи наблюдават. И понеже очите няма как да видят самите себе си, ти – наблюдаваният, започваш да се виждаш в тях: безформен, като някаква текстура, като тъкан, която тутакси ще бъде разтъкана и разнищена. За разлика от повечето хора, на които очите потъмняват с увеличаване на количеството изпит алкохол, тези на Пепи изсветляват. Обаче от тях не струи и не те облива светлина. Изсветлявайки, те стават прозрачни. Тъкмо през тази прозирност, някъде в ъгълчето на окото, съзираш отблясък от лавата на Геената адова. Не си мислете, че винаги е така. В женска компания (особено на майка му и жена му) визуалната концепция става друга. Очите на Пепи от дяволити се превръщат в ангеловити; стават пъстри, калейдоскопични и през тях може да се съзре цялото многообразие на вселената.

С Мъро мълчахме. Пепи ни гледа унищожително известно време, след това погледът му омекна, той си наля – този път бяло вино, прокашля се и рече:

– Господа дегустатори на житейските вкусотии. Това писмо ни обвинява в забрава. Забравата е липса на памет. Но ние никога не сме пили за да забравим. Ние пиехме за да помним. Помните ли нашето ходене по кръчмите преди толкова години? Помните го! Помните ли как виеха сирените на линейките докато ни разнасяха из различни изтрезвители, щото капацитетът на един не стигаше? И това помните. Останахме ли ние в паметта? Останахме. Какви са тогава тия гробища и забрави. Докато не забрави да вдига чашата и казва наздраве, човек може да бъде смятан за паметлив.

Пепи отново вдигна чашата, пак каза наздраве, отпи и продължи:

– По определение вие сте ми приятели, но по предназначение – ближни. Кажете ми сега ближни мои приятели, кой от вас се отписа от книгата на живота ми?

– Не съм аз! – извиках нетърпеливо и тутакси ми се прииска да се ухапя – та това си беше реплика на Мъро.

„Що за аматьорщина! – презря ме В. Г. – Днес деградираш с всеки изминал час.”

– Попитах кой го е написал, а не кой не го е написал. Е, ти ли го написа, Боби?

– Защо мислиш, че съм аз? – смених тактиката.

– Защото си прибързан и нетърпелив. Не мислиш стратегически. Готов си от дреболиите да правиш генерални изводи. Не можеш да изчакваш нещата да се развият според предназначението им и чак тогава да ги свързваш едно с друго.

– Това не доказва нищо!

– Може да не доказва, но изяснява. Знаете от сериалите, че психологическият портрет на престъпника е най-важен за изясняване на злодеянието.

– Хайде сега, престъпник ме изкара! И може ли едно писмо да бъде злодеяние?

– Може – угодливо се намеси Мъро. – То е писмено злодеяние.

– Значи си признаваш!? – продължи Пепи.

– Нищо не признавам! – заинатих се аз, следвайки поуките от днешните събития. – Не се прави на профайлър, а ми приведи доказателства и аргументи.

– Знаеш ли на кого ми приличаш? – саркастично попита Пепи. – На Джери. Напразно те държах далеч от него. Пак си прихванал.

– Тъй да е! – привидно се смирих аз. – Да допуснем тогава, че именно Джери го е писал, а не някакъв негов жалък адепт! – и с горест посочих гърдите си.

– Ти Джери не го бъркай. Джери не си играе да пише писма. Джери пише фундаментални трудове, консултира разни банкери и покрай това пуши пура, разхожда маркови костюми и тъпче земята с лъснати чепици. С жена си устройват всякакви соарета и матинета, а с асистентките си – оргии на вилата. Как го виждаш да пише писма? И то такива!

– Защо тогава реши, че съм аз?

– Защото веднага отрече! – Изчака да види как се гърча и добави: – Но, ако трябва да бъда честен, истинският ми довод е писмото.

– Нали не е ясно кой го е писал.

– Не говоря за това писмо – той почука с показалец листите пред него. – Говоря за другото, споменато в това; за написаното на ръка. То е от същия автор, както и това.

– Прочети ни тогава и него – обади се Мъро. – Или направо го дай за графологична експертиза. Боби, напиши нещо на тая салфетка…

– Там е работата – продължи да ни гледа изпитателно Пепи, – че аз такова писмо не съм получавал. Написано на ръка.

– Пишеше „надраскано” – поправих го аз.

Пепи отново се ядоса, измъкна виното от кофичката и като пренебрегна чашата пи направо от бутилката. След като попи устните си с платнената кърпа от коляното си, продължи:

– Нито надраскано, нито начертано, нито нарисувано! На ръка написани получавам само прошения и обвинения. Авторът на това писмо – той отново го почука, този път по-силно, – нарочно е вмъкнал този псевдо-факт. За да ме заблуди. За да не го разпозная. Не на мене тия, обаче!

– Връзката с мен къде се крие? – повиших глас и аз.

– Връзката с теб, Боби се крие в едно друго – трето, писмо. Макар хронологично то да е първо. – Пепи пак зарови в чантата и измъкна други два листа, напечатани на машина. – Получих го преди две години и под него стои именно твоят подпис. В него, покрай готините неща, има и един не съвсем удачен опит за стихоплетстване. Ще зачета само началото: „Отучих се да пиша на ръка, понякога потраквам на машина…” Е!?

– Искаш да кажеш, че наистина съм се отучил да пиша на ръка и като Иван Карамазов съм подхвърлил репликата за „надрасканото на ръка”!? Прощавай, ама мисленето ти наистина се е бюрократизирало. Да не можеш да отличиш стих от декларация! – този път се ядосах аз. – Мъро, дай салфетката!

Мъро услужливо ми я поднесе, макар вече да бе оставил върху й два-три мазни отпечатъка.

– Сега на ръка ще ти напиша клетвена декларация, че не съм автор на прочетеното от теб писмо. След това ще зарежем яденето, пиенето и климатика и ще отидем в нечия нотариална кантора да го заверим, с което, освен всичко друго, ще гарантирам, че мога да пиша на ръка и че това е моят почерк.

– И за чий ни е твоят почерк? – попита Пепи имитирайки женски глас и ние с В. Г. се смразихме. Той продължи все едно нищо не е станало. – Писмото, което разследваме е натракано на машина… О-хо-о-о! Ето ти я връзката! В едното писмо „потраквам”, в другото – „надрасквам”. Знам те аз, Боби! Няма за тебе да „драскаш” и „тракаш”, трябва да „надраскваш” и „потракваш”. А защо не – да „подраскваш” и „натракваш”? Или пък вземи да „задраскваш” и „изтракваш”. Драс и трак! Почти като сърп и чук.

„Брей, че се пеняви тоз човек!” – смутено се прокашля В. Г.

– Точно така! – рекох, а Пепи сепнато млъкна. – Кажи ми сега, тия двете писма дето са пред теб, на една и съща машина ли са писани?

– Не са – разочаровано отвърна той. – Сравнявах ги. Но какво би ти попречило да намериш друга машина?

– Ефективността – уверено отвърнах. – Ако бях аз, щях да го напиша на служебния компютър и да го разпечатам на служебния принтер. Бързо и лесно! Изобщо нямаше да ти хрумнат тези аналогии с предишни мои писма. С тези обвинения ми приписваш две взаимоизключващи се качества – хитрост и наивност. Предложението ми за нотариус остава.

– Добре де, не се сърди! Съгласи се, че това си беше най-достоверното предположение.

– Не е! Защото си се хванал с първите няколко реда. Я чети по-нататък. Ала Владо Тодоров – и концептуално, и терминологично. Хоризонтиране, вертикализиране, ставни връзки, полагане и възправяне… Там що не копаеш умрялата котка.

– Ами аз бегло го познавам Владо, не ще да го е писал той.

– Аз пък само съм го чувал. Но, ей тоя – насочих палец към Мъро. – Той си хортува с него.

Мъро невярващо се опули насреща ми – не беше допускал, че ще сътворя такъв обрат. Пепи пък насочи зловещото си внимание към него. Мъро замънка някакви оправдания, че нали знаем, той пътува постоянно, връща се за по седмица-две, най-много месец, защо му е да пише писма, по-скоро такива писма на него трябва да му се пишат, макар той да не би се обидил, да не би разследвал, и изобщо – за какво са му тия неща; с Владислав Тодоров не се е виждал сума ти време, пък и защо ще пише като него, той – Мъро, си има собствен стил и не би му изневерил, дори и да трябва да обиди паметта на някого, като я сравни с гробище, а от друга страна на него хич не му харесва да си представя, че е покойник, дори и в Пер Лашез.

– А кой се въртеше из разни съмнителни общества на маркиз дьо Сад и други подобни, докато ние, прогресивните млади хора събаряхме комунизма и изливахме основите на демокрацията!? – скастри го Пепи.

Мъро млъкна. На мен също ми стана чоглаво. И Пепи се усети, та добави:

– Добре, де! Комунизма още не сме го съборили… Всъщност, като гледам кой ни управлява, по-скоро комсомолизма не сме съборили. Ама не знаехме, че и с него трябва да се борим. И на демокрацията основите още не сме изляли. Теч има някъде и не можем да го открием. Но това не значи, че трябва да се загробваме в някакви общества на маркиз дьо Сад.

– Пепи, не съм го писал. Аз щях да го надраскам на ръка и да ти пиша, че преди време съм ти натракал писмо, в което съм се усъмнил… – Мъро ни огледа. – Ето какво забравяме постоянно!

– Какво? – попита Пепи.

– Съдържанието на онова писмо! В него пишело, че авторът му се е усъмнил в съществуването именно на адресата. Е, кому би хрумнало да влага подобно съдържание, при положение, че такова писмо въобще не е получавано, както твърди Пепи.

– Как кому, автору му – опита се да спази падежната форма Пепи.

– Не, не! – ентусиазира се Мъро. – Изпускаме важното. Важно не е това писмо, важно е предишното, онова, за което мимоходом се споменава в това. Дайте да възстановим ситуацията. Пепи получава писмо, затлачено от подражания и метафори. Още в началото му, като прелюдия към последвалите емоционално-художествени изблици се говори за наивитета на пишещия и за надеждата му, че писмото ще бъде прочетено. Надеждата се крепи на факта, че година по-рано е имало друго, „надраскано на ръка”, което все пак е получило отговор. Но какъв отговор? Написан на телеграфна бланка. И тук се заформят две загадки. Първата, как е нанесен текстът върху бланката – като телеграма или също е надраскан. Ако е бил надраскан, което е логично, по какъв начин е стигнал до получателя? В плик, хвърчащ лист в пощенската кутия, на ръка? Защо няма сведение за това. Пепи, я ми дай писмото.

Ха, Пепи пак се сконфузи. Нещо не му се даваха тия листи. Представих си ги върху пода в тоалетната на влака. Не се получи, защото не успях да си представя тоя, дето ще ги прочете. Прочее, Пепи се зае да доопразва бутилката вино и да поръчва нова. Тъй и не даде писмото, Мъро сам си го взе.

– Виж ти! – възкликна той. – Тук почти три реда са заличени с коректор. Защо, бе Пепи?

– Така го получих.

– Добре, това ще го проучим после. – Помълча малко, загледан в писмото. – Хм, излиза, че е ясно кога се е получил отговорът на Пепи. „Побързахте да ми отговорите”, означава веднага, а не по-късно или почти след година. Пепи, ти телеграми пращал ли си?

– За последно, през онази зима преди 15 години. Бих на мама една телеграма, за да й съобщя, че няма да се прибера след сесията, защото не мога да намеря пътя си. „Си”-то беше в скоби.

– Втората загадка е свързана с твърдението, че това изобщо не е вярно. Кое не е вярно? Написаното в първото писмо. Относно неговото съдържание знаем две неща. Първо, авторът му се е усъмнил в действителното съществуване на Пепи, но самото съмнение той нарича „предположение”. Второ, авторът отново предполага, че това „предположение” е довело до потрес получателя. От навързването на толкова хипотетични положения първото писмо се обвива в енигматична мъгла. За да я разсеем, трябва отново да се върнем към темпоралния ред на събитията. По някое време миналата година Хикс пише писмо до Пепи, в което се усъмнява в неговото действително съществуване. Пепи твърди, че не е получавал такова писмо. Според сегашното писмо на Хикс, обаче, разбираме, че той – Хикс – е бил сюрпризиран от телеграфна бланка, върху която, незнайно в какъв вид, се мъдрело изречението: „Това изобщо не е вярно!” Което, от гледната точка на Хикс, означава, че Пепи не само е получил първото писмо, но и – макар и екстравагантно, му е отговорил. Това е повод, ако щете – дори причина, Хикс да напише ново писмо, в което преобръща екзистенциалните си нагласи, като утвърждава съществуването на Пепи, но отрича своето. И тук, забележете, не говорим вече за съмнения, предположения и хипотези, а за твърдения. Но, както знаем от логиката, твърденията са за факти. Това писмо, – Мъро назидателно го размаха – което Пепи е получил, ни уведомява за фактическата действителност. А предишното, което Пепи изобщо не е получавал, но дори и да беше получил, то изобщо не би било вярно, ни съобщава някаква хипотетична реалност. Какъв извод се заформя на края?

– Който подлага на съмнение съществуването на Пепи, сам се загробва! – отговорих аз.

– Това е малко повърхностно – не одобри Мъро. – Сега въпросът не опира толкова до написаното и ненаписаното, а до неговия автор. Макар да не съм сигурен, ако нещо не е написано, дали може да има автор. Всъщност, онова което ми отвори очите е предполагаемият отговор на Пепи. Ако нямаше отговор на първото писмо, всичко щеше да е ясно: Хикс е разбрал, че Пепи не е получил писмото му, затова отново му пише… Но какво щеше да му напише? Същото като в първото, но с други думи. Значи, ето това писмо тук по необходимост е обусловено от отговора на първото. Защото то фактически отрича съдържанието на първото. За какъв чеп му е обаче на Хикс да изяснява кой измежду него и Пепи е съществуващият! И как пък тъй Пепи няма да знае кой е Хикс, при положение, че за Хикс е битийно важно дори едно изречение на Пепи!

– Мъро, Мъро… – доволно каза Пепи, – не знаеш на колко хора им е важно моето изречение. Ако почна да ги помня всичките…

– Сигурно е така – отвърна Мъро. – Но Хикс те интересува, нали? Иначе защо си ни събрал? Да изясниш дали не е някой от нас? Е, никой от нас не е.

– Тогава кой, кой ще е тоя Хикс? – артистично попита Пепи.

– Че как кой? – избързах аз. – Ами ти, ти си Хикс!

„Прецака си другарчето!” – изфъфли В. Г. Аз пиех, него хващаше. Но беше прав – забелязах как Мъро води разсъждението си към заветните реплики на Порфирий Петрович и му ги изтръгнах от ръцете; пардон – от устата. Мъро направи кисела физиономия, но поне бе сигурен, че фанфарите накрая ще са за него.

– Майтапчия! – посочи ме Пепи, но май не му беше весело.

– Сигурно! – отвърна Мъро. – В сравнение с теб си е направо аматьор. Ако Хикс съществува, то тогава има първо писмо и твой отговор. В такъв случай ти лъжеш. Но за какво ти е да лъжеш, след като си получил това писмо и държиш да го разнищваме заедно. Остава Хикс да лъже. Той пък защо ще го прави, при положение, че остатъкът от това писмо е напълно достатъчен да ти вмени чувство за вина и въобще не му трябва да си измисля нито предишни писма, нито бланки с отговори. Ако, обаче, Хикс не съществува, за което намеква наличното писмо, кой го е писал туй последното. Няма кой друг. Ти!

– Чакай, чакай! – Пепи се правеше на разсеян през повечето време, но се оказа, че чува някои неща. – Защо не допуснеш, че Хикс съществува, пратил ми е писмо преди година, което аз не съм получил и не съм му отговорил. Той си мисли, че съм го получил, но не искам да му отговарям. Тогава си измисля унизителен – и по форма и по съдържание – отговор, който уж аз съм му пратил, за да си намери повод да напише ново, този път саркастично, писмо.

– Глупости! Защо тогава ще подражава на Владо Тодоров? Признавам, това за гробището на паметта е свежо, ама само заради него да е написал цялото писмо, не ми се вярва. Той може и да си е мислел, че си получил предишното, но не е бил сигурен. Не би трябвало да е сигурен и в получаването на това. От какъв зор тогава е описал епистоларната драма, разиграла се между вас?

– Може пък да е смятал, че наистина не съм получил писмото и за да ме провокира и привлече вниманието към себе си, да е сменил тактиката.

– Дрън-дрън! Така като ни гледаш, мислиш ли, че някой от нас ще се усъмни в твоето съществуване, а ти, така да се каже, неотговаряйки на това съмнение го потвърдиш, та тогава същият този от нас, се захване да прави обратното – да те утвърждава, отричайки със самото това собственото си съществуване. Впрочем, носиш ли плика?

– Какъв плик? – изуми се Пепи.

– Този, в който си получил писмото.

Пепи се поколеба.

– Не го нося и не помня къде го дянах.

– Поне помниш ли клеймото от кой град беше?

– Дори не погледнах. – Пепи пак започна да се разгневява. – Ти какво си ме захванал. Мигар ми пречеше да ви се обадя, за да се напием. Сам каза, че на това по би ми повярвал. Сега ме изкара откачалка, която сама си пише писма и събира другарчетата си да им ги чете. Не стига, че аз съм потърпевшия, а отгоре на всичко трябва да се оправдавам, щото Мъро решил да се прави на Еркюл Поаро. Голям извратеняк си станал, да знаеш.

– Първо, ти беше този, който ни събра. С покани! Второ, ти ни прочете това писмо. Изразително. Трето, ти ни подложи на разпит, за да ни уличиш. Що аз да съм извратения?

– Исках да улича Боби – неочаквано призна Пепи. – Ти ми трябваше само за съдебен заседател.

– Тогава, защо… – начена Мъро, но не довърши.

– За да е справедливо. Какво сега, да го прикова на позорния стълб, ли? Знаеш ли какво пише на заличените три реда?

– Нали така си го получил?

– Аз така съм го получил, но понеже писмото е писано на машина, релефът на буквите е избил на обратната страна на листа. Поиграх си и ето какво се получи. Започва след „Какво от това, че ще го прочетете!”, цитирам: „Все едно – то ще се озове в кошчето ви за творчески отпадъци. Също като несполучлив троп, като стилно недоразумение или като печатна грешка. Нещо повече – то ще ви досади!” Край на цитата.

„Хе-хе-хе!” – изкудкудяка В. Г., все едно е в курник, а не на погребално парти.

– Разберете, – изригнах искрено – не съм аз!

В. Г. го знаеше, ама си траеше. Мъро се притече на помощ:

– Тук няма никакъв доказателствен материал. Вярно, Боби си употребява тези клишета, ама не ги е засекретил. Всеки може да ги използва.

– Кой тогава го е писал? – не мирясваше Пепи.

– Никой – във внезапно прозрение рекох аз.

– Как така? – сепна се Пепи. – Не може да се е самоконаписало.

– Така е, но погледни логично на нещата. Никой друг, освен някой от нас тримата, не може да го е писал и същевременно никой от нас не го е писал. Вижте, в писмото има по нещо от всеки, все едно сме го писали заедно. Но не сме.

– Нали все някой трябва да е удрял клавишите – поде Мъро.

– Този някой е никой! Злата сила! Ако бяхме се изпокарали, щеше да е някой. Щом не сме, значи е никой. Стига сме го мислили.

– Тъй, – рече Пепи. – Излиза, че това писмо не съществува, защото никой не го е писал. Нали така – огледа ни той един по един, – щом има написани, но непрочетени писма, защо да няма прочетени, но ненаписани, а?

– Логично – одобрително рече Мъро. – Сега не само логично, но и справедливо ще бъде да приведем това демонично творение към неговата действителност. А неговата действителност е небитието! – И почти кресна към Пепи – Изгори го!

– Точно така – потвърдих. – На кладата!

– Ясно – със задоволство рече Пепи. – Присъда: „О, санта симплицитас”!

Мъро само дето не изръкопляска. Аз се въздържах, а В. Г. дори се изсмя. Втренчен в нас, Пепи смачка с дясната си ръка двата листа, а с лявата измъкна от джоба на сакото си кибрит. Не се сдържах:

– О-о-о, разделението на труда: запалка за запалване, кибрит за изгаряне… Де ги кремъка и праханта?

– Ядец! Кибритът е за палене на лулата.

Той хвърли стопканата хартия в пепелника, драсна клечка и обявеното за несъществуващо писмо лумна в пламъци. Пепи не изгаси клечката, спокойно бръкна в един от безбройните джобове на сакото си и в ръката му наистина се появи лула. При това – вече натъпкана с тютюн. Разпали я, пафна два-три пъти и ноздрите ми потръпнаха от аромата.

– Екселенц – гордо заяви Пепи! – Вече никъде го няма.

Загледахме се в горящата хартия. Пепи се обвиваше в облаци дим, аз си мислех за ирационалното („Какъвто денят, такива и мислите” – поде В. Г. поредната си баналност), а Мъро неспокойно барабанеше с пръсти по масата. Накрая рече:

– Баба ми е казвала, че който гледа огъня се напикава. Действа ми деуретично.

Скокна и хукна към тоалетната.

– Той ли е? – попита ме Пепи като някакъв Филип Марлоу.

– По-скоро съм аз – отвърнах му като някакъв свидетел на Йехова.

– Щеше ми се да бъдеш ти, стига да не бях аз!

След тази загадъчна фраза Пепи млъкна и се съсредоточи върху окадяването на масата. Аз зачаках Мъро и когато той се върна, рече на Пепи:

– Екселенц!

– Да – отвърна Пепи и само дето не подаде ръка за целувка. – За ваше здраве, господа!

И като се започна! Мъро ме попита дали помня разказа на Пепи за това, как е пристигнал на студентската бригада в Силистра. Спомнях си едни снимки с летящи потници, но не удовлетворих с отговор въпроса на Мъро. Мъро заразказва как Пепи, Плашето и Михал Мишкоед, след изтощително четиричасово пътуване, изпило една туба вино, слизат на странна провинциална гара.

– Гавра – поправи се той.

Целта е да попълнят от гаровия („гавровия”, както пак се поправи Мъро) бюфет изчерпаните запаси. Пепи носи чанта, но не празна, а с дрехите, бельото и чехлите. Плашето носи джобове с пари. Михалко не носи нищо, освен чистия си разум. Милиционерът на гарата ги пита какъв е този триумвират. Те отвръщат, че са „триптих на светая светих”. Милиционерът се заканва: „Само елате на този тепих, да ви обърна ушите наопаки!” Пепи му казва: „Душите наопъки може да ги обърне само образцов Луцифер!” „Тъй, тъй – дава го ларж оня, – за милиционер са си тия работи.” Побутвайки се, тримата влизат в РСВ-то. Чака ги изобилие – бутилки „Червено обикновено”, водка „Средец” и бира „тип Портър” (другата е изпита). Плашето изпразва един от джобовете си, Пепи изхвърля текстила, за да положи в чантата вместимостите, а Михал превключва на режим „практически разум”. След тази блестяща операция, със светнали очи (защото са обърнали по едно вътре), тримата излизат във ведрия предиобяд, за да установят, че последният вагон от композицията се стопява в безкрайността. Луциферът им се хили насреща: „Дайте си сега паспортите!” Пепи оставя чантата внимателно, връща се в ресевето, разритва бельото, стъпква чехлите и се сеща, че зеленото тескере е в джобчето на ризата му. Вади го и тържествено го носи на униформата. Оня обаче задава фундаменталния въпрос: „А къде са паспортите на тия?” „Това е паспортът на трима ни – храбро отвръща Пепи!” „Не може един паспорт да бъде на три лица едновременно – логически правилно и методологически последователно отвръща сержантът.” „А нима Светата Троица се нуждае от три паспорта – нагло пита Пепи. И добавя – Вие да не сте номиналист?” Сержантът не знае, но му се струва ужасно да е такъв. Същевременно не му отърва да бъде друго, освен комунист, затова самоотвержено казва, сочейки с пръст Пепи: „Тогава ти отговаряш за тях!” Пепи прехапва долната устна, от Плашето се изтръгва страдалчески вопъл, а Михал доволно казва: „Ха!” „Следващият влак е след шест часа” – казва милиционерът, намеквайки, че нашите хора се нуждаят от протекция през това време. „Ние, казва Пепи, като човек обладател на един паспорт за трима души – не се нуждаем от следващ влак. Ние трябва да пристигнем преди този!“ „Хайде де – изхилил се мильото, – стигнете. Ама ако не изчезнете до пет минути, ще стигнете Михаля!” Мишо го погледнал особено, а радиостанцията на кръста на сержанта изпукала многозначително. „Шефе – казал помирително Пепи, – накъде да хванем, че да стигнем навреме?” „Натам.” – отвърнал милиционерът. И те хванали натам.

Първо им спряла една каруца. „Накъде си, момче?” – попитал каруцарят, втренчен в Мишо. „Ние сме заедно!” „А-а-а, няма заедно! Тия двамата не ми трябват!” „Поне с единия?” – пробвал Михал. „Не те деля с никой!” – отсякъл каруцарят.”А искаш ли ние да разделим твоето единство на човек, кон и каруца? – попитал Пепи свирепо. – И да ви разхвърлим из различните краища на Ойкумена?!” „Дий!” – рекъл оня. По прашния път нямало вече никой. Вървели, жаби квакали някъде, винарки правели ореоли около главите им, прахоляци се вдигали под нозете им, стръкове трева се извисявали покрай канавката, селскостопански самолети прелитали… Тази монотонност продължила около час. След това до тях спрял москвич. Зелен. С чичо зад волана и с каишка, която поддържа капака на багажника. „Ко праите, момчетата?” – попитал чичото, който отгоре на всичко бил с каскет. „Пием!” – отвърнал Пепи. „Е, що така – на жегата, с багаж?” „Щото сме шизофреници – отвърнал Мишо. – Искаш ли и ти?” „Искам, що да не искам. Ама да ви закарам в село, че там да се отпуснем. Жената трябва пиле да е заклала.” „А ако я е заклало то нея?” – демонично попитал Плашето. „М,чи как ще я заколи, бе? – засмял се искрено чичото. – То нож мож ли държи!” „А ако и изкълве очите?”  – пробвал Плашето нова позиция. „Ей – рекъл чичото, – не закачай пилетата, чисти трици им забърквам, зърно си кълват на воля…” „Що така, бе чичо – намесил се и Пепи, – от триците на прасето на пилето да даваш?” „Че що да не му давам? То колко живей? Няма и година. Пък прасето кара до Коледа. Ний си я празнуваме по старому.” „Ний пък – отсякъл Пепи, – пиле-хунвейбин не щем да ядем! Ще ни закараш ли до някой разклон или да продължаваме да набиваме в тая жега?” Той ги закарал. От разклона нататък станало скучно. Жабите не квакали, винарките останали в москвича, прахоляците се спекли, тревите се снишили, а селскостопанските самолети отишли да презаредят… И тогава спрял трактор с ремарке. „Мятайте се!” – извикал глас от кабината. Те се метнали и бая дълго се друсали в ремаркето. Внезапно – на един дълъг, прав и неотбиваем участък от пътя – тракторът спрял. „Скачайте!” – викнал гласът, ама май не бил същият. Плашето станал и подскочил няколко пъти. „Не в каросерията, бе! – ревнал несъщият глас. – На пътя скачайте!” Докато скачали, видели, че от другата страна е спрял идентичен трактор с ремарке и че от него по същия призив и по същия начин скача млад перчемлия.

Перчемлията имал интелигентен вид, по дънки и сафари. През ремък на рамото му висяла платнена торба. Торбата била поиздута, а от формата й можело да се заключи, че вътре се е кротнала поне трилитрова тубичка. Пепи се замислил за странното съвпадение, ама сметката му не излизала: те били трима, перчемлията – сам.

– На стоп ли сте тръгнали? – провикнал се през пътя той с леко заядлива нотка в гласа.

– Не е ли очевидно? – не по-малко заядливо отвърнал Пепи, раздразнен от несиметричността на ситуацията.

– Няма нищо очевидно! – нагло отвърнал оня. – Автостопьорството е сериозно и самотно занимание. Не е някакъв пикник край пътя, нито излет в полето, нито раздумки по пладне.

– Преди има-няма два часа – намесил се и Плашето, – органите на реда установиха, че ние тримата сме една личност, защото имаме един паспорт.

– Заебете ги вие органите на реда! Те ме подозират, че съм две личности и сигурно някой ден ще ме пратят на психиатрична експертиза, за да докажат, че съм шизофреник… Аз обаче съм сам и един. Камен Божев се казвам. А как е името на вашата монофренична персона?

– МеПеСе – отвърнал Плашето, като последователно посочил Михал, Пепи и себе си, представяйки се с истинското си име.

– Хе! – не мирясвал Камен. – И откога мепесетата почнаха на стоп да пътуват? На вас не ви трябва стоп, а „Пътна помощ”!

– Колега, – отново влязъл в час Михал, заинтригуван от остроумието на новия им събеседник. – Виждаме, че си професионалист, а ние – аматьори. Инструктирай ни, как да се движим тъй по шосетата, че да стигнем преди, заедно или малко след влака. Важно е, защото, ако закъснеем, ще ни изключат от бригадата, ще ни отлъчат от Комсомола и ще погубим студентските си права.

– Голяма работа! – хорово възкликнали от двете страни на пътя Камен Божев и Пепи.

– Зная, че е малка, но трябва ли малките работи да обръщат колата, когато ни чакат големи дела?

– Да не ви е комсомолски секретар тоя? – извикал отсреща Камен Божев.

– Не, бе – смирено рекъл Михал. – Шизофреник съм и аз. Нали затуй ти викам „колега”.

Той му разказал патилата им до този момент.

– Хубаво, тогава, – омекнал Камен Божев. – Слушайте. Ако се движите компактно, нямате никакъв шанс. Никой, освен мен и органите, не знае, че сте една личност. Всички ви възприемат като трима. Трима души на стоп представляват опасност за всеки нормален шофьор. Трябва да се дисоциирате. Тогава има две техники. Първата е „спасявай се поединично”.

– С пиенето какво ще правим тогава? – заитересувал се Пепи.

– Разпределете си го.

– Само моята чанта е за пиенето, – отвърнал Пепи. – Багажите на тия двамата останаха във влака.

– Аматьори сте, – потвърдил Камен Божев. – Тогава използвайте втората техника. Индианска нишка. Най-трезвият остава тук. С бутилка бира. Другите тръгват напред с чантата. След десет минути остава следващият по трезвеност. Също с бутилка бира. Може и вино. Най-пияният върви още петнадесет минути и също спира. Само да не забрави чантата – тя трябва да е с него. Когато първият види мепесе, доизпива бирата, хвърля бутилката в канавката, културно си вдига ръката и след като го качат, събира по пътя останалите от вашето МеПеСе.

– Но шофьорът може и да не спре?

– Повечето спират – успокоил ги Камен Божев. – Ако не спре, където и да го оставят, става първи в колоната.

– А чантата? – заинтересувал се Пепи.

– Много просто. Казваш: „Я, моето другарче е самотно на пътя! Дай да го вземем!” Шофьорът не ще. Подминаваш го. След километър пак казваш същото. Оня пак не ще. Тогава викаш: „Той е с тежка чанта, поне нея да взема!” Сто процента спира. Чантата е неодушевен предмет, няма с какво да го плаши.

Тримата останали много доволни от инструктажа, но и се заинтересували от тая странна птица. Пепи попитал:

– Ти откъде и накъде пътуваш? Не си закапечето на бригадата в Силистра, щото него предстои да го гонят. Особено, когато ние пристигнем.

– Пичове, аз с бригадата приключих преди четири години. Закапечетата ги ядях на закуска, стига да не са много печени. Сурови и препечени – може; не и печени. Ама кой може да каже, че е много печен, без да е препечен? Иначе, съм един от двамата участници в едно много важно състезание…

– Републиканско състезание от двама участници? – учудил се Плашето.

– Бах! – възмутил се Божев. – Никакво републиканско. Евразийско състезание е това, даже – световно.

– И за какво се борите с другия… спортист? – попитал Пепи. – Кой повече да изпие докато стопира? Включете ни и нас тогава. Можем да участваме отборно, нали?

– Вие може социалистически да се съревновавате на бригадата – рекъл Камен, – както си искате: и индивидуално, и отборно. Може да се надпивате, надяждате и надприказвате. Ние с Първан Мазнев не сме нито спортисти, нито борци. Състезаваме се, да видим, чия методика на автостопьорство е по-добра. Аз тръгвам от Силистра в девет нула нула. Той – от Видин, в същия час. Когато аз пристигна в Пловдив, бия депеша до рефера в София. Той пък като пристигне в Стара Загора, праща телеграма на същия адрес.

– Няма ли разлика в километрите?

– Пет километра повече за него. Но се разбрахме, че се компенсират от повечето време да стигна до Централна поща в Пловдив.

– Ти в колко тръгна от Силистра? – хитро го попитал Пепи.

– Според условията на споразумението ни – обидено отвърнал Камен Божев, – телеграфирахме в девет от двата града. После – кой както може.

– И каква е целта, бе човек? – запитал телеологически замисленият Михал. – Кой ще стигне по-бързо е резултат от толкова случайности. Дали някой ще ти спре или няма да ти спре, не зависи от твоята воля. Ти си човек, а не фаталност, да го духа Ницше. Кажи ми на кого и какво ще допринесе това?!

– На никого нищо! – троснал се Камен Божев. – Сравняваме методики. С Първан сме написали по един правилник. Трябва да разберем, чий правилник е по-добър.

– Правилникът е един – рекъл Плашето, известен като страстен автомобилист. – Правилник за движение по пътищата!

– Този правилник не е правилен! – отвърнал Камен Божев. – Освен автомобили и трактори, булдозери и танкове, които са в класа на колите, по пътищата се движат и стопаджии. За тях е този правилник.

– Протестирам! – ревнал Пепи. – По пътищата не се движат само коли и стопаджии. По тях се движат и пешеходци.

– Младежо – назидателно отвърнал Камен, – пешеходците се движат по улиците на населените места! Като отрицание на превозните средства, те са допълнителен клас и не се нуждаят от друг правилник.

– А стопаджиите какво са?

– Автостопьорите – поправил го Божев, – са биологично продължение на автомобилния механизъм. Те са самостоятелен клас и като такъв се нуждаят от собствен правилник, който да отговаря на природата им.

– Но – заинатил се Пепи, – бабите с мотиките, които постоянно щъкат между населеното място и кунфуто, не са нито биологично продължение, нито отрицание.

– Те са баби с мотики. Нищо друго. Никакви правилници не ги хващат, пък и не им трябват.

Прочее, Михал, посъвзел се от чистия въздух, репликирал:

– По же-пе-пътищата няма стопаджии. Има само самоубийци. Самоубийци само има.

– Момчета, вие слушате ли ме изобщо? Тук говорим за логически класове и подредби. Же-пе-пътищата са друг клас пътища. Подобни на въздушните, речните и морските пътища. По тях също няма стопаджии, няма и самоубийци. Има корабокрушенци. Те не се броят, защото са побити на необитаемите си острови, а основно свойство на автостопьора е да се движи. Няма значение посоката, важно е да не стои на едно място…

– Има и космически пътища – безгрижно рекъл Михал. – Орбити на планети, комети, метеори.

– Вие откъде знаете за тях? – със снишен до шепот глас, поради което едва достигнал до тях, попитал Божев.

– За орбитите? – отзовал се Пепи. – От учебниците по астрономия. А ти откъде си чувал? Открехни ни!

– Говоря за космическите стопаджии! – още по-загадъчно се изразил Божев.

– Има ли такива? – простодушно попитал Михал.

– Скоро ще има… И ще чуете… Айде, сбогом!

Още докато го изричал, някак изневиделица от противоположните посоки на шосето довтасали два еднакви рейса. Нашите хора се качили и завинаги изгубили Камен Божев от полезрението си.[3]

Както беше тръгнало, Мъро можеше да бръщолеви до утре сутринта.

– Мъро, защо ми разказваш всичко това? – попитах.

– За да чуеш края му! – невинно отвърна той.

– Пристъпи тогава направо към него.

– Не може край без начало.

– То твойто начало край няма. Колко километра има още до Силистра?

– Към стотина.

– Аз отивам в кенефа. Като останат пет километра, прати разсилния да ме извика.    – Спри малко! – обади се Пепи. – Наистина ли не си я чувал тая история?

– Не и толкова подробно. Само че, вече не е история, а истински пътепис.

– Мъро, давай към края, че Боби ще се изприщи.

– Няма да се изприщя, ще се напикая.

– Бягай тогава!

Е, чак не хукнах, но минах възможно най-бързо покрай великолепния хибрид между портиер и салонен управител. На връщане забелязах, че се е запилял някъде. При масата Мъро ме изгледа обидено, но след като се настаних, продължи:

– На пет километра от Силистра положението е такова: Плашето и Мишо са скрили Пепи в канавката, да не плаши шофьорите. Разчитат на задаващия се здрач. Но рядко спиращите коли потеглят с мръсна газ, щом видят надигащия се като земен дух Пепи. При поредния автомобил, двамата „забравят” за него, качват се и изчезват към града. Пепи се усеща няколко минути по-късно. Вече няма никой и той няма нищо, защото по-рано е делегирал чантата си на Плашето. И, ето – вижда наблизо едно магаренце…

– Осле! – поправи го Пепи с някаква сладост в гласа.

– Вижда осле – поправи се и Мъро. – Дъвче тръни и маха с опашка. Пепи го развързва, мята се отгоре му…

– Обяздвам го! – пак се обади Пепи.

– Обяздва го и с него влиза в града. Но никой не постила пътя му с върбови клонки, никой не вика „Осанна!”

– Разбрах – рекох. – Никога не се прави на нещо, което не можеш да бъдеш!

– Никога не се прави на Този, Който няма как да бъдеш! – тържествено каза Пепи. – Стреми се да приличаш, но не се опитвай да бъдеш! Знаеш ли какво ми коства тази грешка – конвой отрядници, суматоха в лагера, другарски съд, стачка… Е-хе-е-ей!

Мъро, който дори и когато духом отсъстваше, физиологически винаги присъстваше на трапезата, се бе заел да наваксва с питиетата и мезетата. Въпреки това успя да каже:

– Ако знаете колко такива истории с ослета зная. Зная една за дървосекач, който дошъл да отсече една зарзала. Затова, освен с ослето, дошъл в града и с брадвата си.

– Бре-ей! – ревниво поде Пепи. – Какъв пък е тоя град, дето дървосекач си нямат и една зарзала не могат да отсекат.

– Какъв е и тоя дървосекач – подех и аз, – дето обикаля по градовете и им сече зарзалите?

„Дървосекач, на зарзали палач…” – отново не се стърпя В. Г.

– Пари вземал ли е? – допълних въпроса си.

– Че без да взема, може ли? Да ви разкажа ли цялата история?

– А, не, не! – извика Пепи. – Почнем ли за ослета да си говорим, отиде ни вечерта. По-добре за магарета да говорим. Например, за Боби.

Стреснах се. С тоя негов маниер – да обикаля многозначително, докато ти спретне капана и затегне примката – Пепи тотално ме объркваше днес.

– Добре, за магарета – обърнах се към Мъро. – А ти помниш ли как пак Пепи разказваше един свой сън от невръстното си детство? За едно магаре, дето изяло главата на баща му?

Пепи се жегна.

– Ти не разказвай за другите, разкажи за себе си!

– Добре, чуйте сега какво ми се случи тая сутрин.

Докато разказвах, не без помощта на услужливия В. Г., Пепи плати сметката, като поръча за последно още вино. Когато приключих той заповяда:

– Хайде, ставайте! Отиваме при Тема.

– Ема – поправих го. – Какво ще правим там?

– Не е ли ясно – ще я спасяваме!

На излизане с изненада забелязах, че кривогледият племеник-пелтек липсва.

– Къде е верният страж? – подвикнах аз на Пепи.

– Излязъл е в болнични – отвърна Мъро. – Не е понесъл интелектуалната ни интервенция, получил е тик на лявото рамо, оток на мъдреца, непоносим сърбеж в петите…

– Свърши му смяната – сложи край на мъровите брътвежи Пепи.

Сега в предверието стоеше млада хубавелка с живи очи и непринудена радостна усмивка. Ако за племеника бяхме твърде омразни същества, то девойката явно ни гледаше с любовен патос – може би, защото си тръгвахме. Пепи, като човек с привилегии в това обиталище на спиртния дух, прошепна й нещо в ухото и, хоп!, щипна я с лявата ръка по дупето. Вярно, не бръкна под късата й поличка, а направо през плата. Сигурно им беше някакъв ритуал – девойката шеговито понечи да го перне с ръка, но не го направи; Пепи шеговито понечи да се свие като бито куче, но не го направи. Вдъхновен или просто по инерция, Мъро също щипна момичето. Е, не по дупето, а по бузката на лицето. Тя му хвърли кос многозначителен поглед и томителна усмивка и на Мъро му се разтрепераха коленете. Аз ли какво направих? Не съм човек, който се цепи от колектива, но понеже не останаха публични места за щипане, позволих си да я погъделичкам по гушката (впрочем, хубава гушка). Девойката се изкиска, огледа се тревожно за следващия в редицата и, като не видя никой, ласкаво ме побутна по гърба към изхода.

Въпреки, че вън отиваше на смрачаване, горещината беше непоносима.

– Ще взема да се върна – изпъшка Мъро. – Вътре е прохладно, пък и това крехко, прелестно същество може да има нужда от мен – я, да я подържа на ръце, за да си отдъхне; я да премета нещо вместо нея. Що да се мори… Аз в казармата съм измел шейсет и четири декара плац, тринайсет декара спални помещения, че и четири декара гора.

Пепи погледна Мъро и строго му рече:

– Върви си по пътя и не се бъркай в семейните работи на Петьо. Всеки случай, сливи за смет няма да получиш.

– Виж ти! – удиви се Мъро. – Да не му е племеница и тя? Само не ми казвай, че е сестра на пелтека.

– Не му е племеница, любовница му е.

– А ти що така… по задника?

– Аз така – отвърна Пепи, – защото задникът може и да бъде общо притежание, но душата никога. Душата винаги е нещо повече от какъвто и да е задник. И всеки задник, колкото и голям да е, няма нищо общо с душа, колкото и свита да е!

Зная, че никой няма да ми повярва, но точно с последната реплика по бузата на Пепи протече сълза – не бих се заклел, че е от окото му, но при всички случаи по бузата му!

 

В таксито и във фоайето на хотела нещо се умълчахме. Малко ни се дръпна водата, когато на етажа ни пресрещнаха две дебеловрати момчета, обаче те само ни огледаха, казаха нещо по мобифоните си и ни пуснаха. Пепи, който бе пребивавал навремето нееднократно тук и сега бе побеседвал с рецепционистката, уверено ни поведе към една крайна врата. Мъро неохотно се мъкнеше отзад. В. Г. бе претръпнал, а аз съвсем се бях гипсирал. С кокалчетата на свитата си в юмрук ръка Пепи затропа по вратата.

Не след дълго вратата се отвори. Пред нас се появи едър мъжага, видимо над четиридесетте, с олисяло теме, по потник и къси панталони. Личеше, че е пил доста, но се държеше. Наистина приличаше на тюфлек. Не беше обичайният шишко – сред тлъстините тук-таме проиграваха мускули, но под тая странна амалгама от тлъстини и мускули бяха потънали и не се виждаха ребрата, ставите, та чак и кокалчетата на пръстите. Това придаваше някаква гумена закръгленост на туловището му. Впери кървясал поглед в нас и се опита да ни сплаши:

– Я, да видим сега, кой от вас е женихът!?

Значи му беше разказала. И нямаше връщане назад. Докато обмислях как да му се представя, Тюфлека фокусира погледа си върху Пепи и физиономията му се промени. „Тия да не се познават?” – изскърца В. Г. Не ми се вярваше. Пепи е направо великия комбинатор при такива срещи.

– Ето този е женихът! – посочи ме Пепи без никакво смущение. И продължи със саркастично весел глас:

– Аз съм годежарят. А тоя, дето се притеснява и се крие отзад е шаферът. Много е пил и едва се държи на крака. Не че ние сме по-трезви… Няма ли да ни пуснеш?

И: О, чудо! Тюфлека се обърна в профил, облегна се на касата и ни пусна като на парад да минем край него. След това захлопна вратата след себе си. И стана тя каквато стана.

 

В търсене на изгубеното място

– Защо живеете между кавички?

– Живеем след едни кавички и преди други. Ако махнем това, което е между кавичките, ще останат многоточия. Бели полета. Цели бездни, лишени от смисъл. Ще сме като удавници, които изплуват, само за да поемат въздух, да изкрещят “Помощ” и отново да потънат в ужаса и безнадежността.

– Как да знам, че и това, което ми казваш не е в кавички?

– В кавички беше само “Помощ”.

– Кажи ми какво да правя сега, Боби?

Измъкнах от джоба си билета и й го подадох. Тя погледна направлението и сви очи:

– И за какво е всичко това?

Извадих и едно листче с точния адрес, поставих го на масата, а отгоре тръснах ключовете от апартамента си.

– Това е – рекох, – не за да ти налагам решения. Ти избираш! Кофти вариантите са два: или ще разбивам вратата, или ти ще ме търсиш с полиция, когато дойде време да плащаш данъците.

– Ти ще се върнеш при тях, нали?

– Не зная, Ема. Нямам никаква представа какво трябва да направя. Зная само какво мога да направя.

– Можеш ли да тръгнеш с мен?

– Ако тръгна с теб, това ще бъде принуждение. Всеки от нас решава сам и за себе си.

“Голям наглец си – обади се и В.Г. – Кажи й, че си объркан, че си слаб, че хал хабер си нямаш как си я докарал дотук… Абе, кажи й, че ще сбърка каквото и да направи!”

Не казах нищо. Тя обаче каза:

– Сигурен ли си, че там няма да има никой?

Помълчах, помислих и реших да направя удоволствие на В.Г.:

– Не съм сигурен в нищо…

Разбира се, там нямаше никой. Не си раздавах току така ключовете, но охотно пусках да влязат, когато идват, и да излязат, когато си отиват. Жените – когато, както обикновено, си отиват завинаги; приятелите – до следващата запивка, партия бридж или до следващия напън за интелектуален разговор. Не му беше нито времето, нито мястото да обяснявам на Ема, какво велико изключение правя за нея. Все някога трябваше да го направя. Просто така – да си дам ключовете от апартамента, в който в никакъв случай не си държа парите. Само защото ги нямам. И да ме пита човек що толкова ги стисках през годините тези ключове, какво толкова заключвах с тях. “Клетката, в която държиш и двама ни” – откликна В.Г.

Ема явно схвана, че отново съм се унесъл и попита:

– Колко време има до влака?

– Десетина минути – отвърнах, без да си поглеждам часовника.

– Ще ме изпратиш ли?

– Да! – Отвърнахме двамата с В.Г., толкова синхронно, че дори не се получи и най-малко ехо.

 

Влакът оттрака по траверсите прощалния си ритъм, светлините му се изгубиха в мрака, а аз постоях още малко, колкото да усетя под подметките си затихващите като предсмъртен гърч вибрации на бетонната площадка на перона. Повъртях се, запалих цигара и заслизах по стълбите на елеватора, който, както обикновено, не се движеше. Очаквах В.Г. да ми зададе резонния, но и малко ехиден въпрос: “А сега накъде”, обаче той беше отпрашил с Ема в неизвестна посока. Е, щом не реагира и на неизвестната посока, май наистина си беше тръгнал. Ще се наложи да си говоря сам, рекох си аз, поне докато не ги срещна отново двамата…

– Боби! – чух прегракналия глас на Пепи наблизо. Какво им ставаше на тия хора, посред лято и в най-големите горещини всички бяха пресипнали.

Огледах се, и – ей, го на – Пепи, изтегнал се в пластмасово столче с две бири пред него. Тръшнах се от лявата му страна и най-после разбрах, че съм зверски уморен.

– Пий! – побутна към мен едната бира Пепи. – Наздраве!

Драйфаше ми се – и от бирата, и от останалите простотии. Затова попитах:

– Мъро къде е?

– Мъро остана да си допива и да води езотерични разговори с Тюфлека. Плюс това, Тюфлека му каза, че може да преспи с Топлата бира.

– Хайде бе! – удивих се аз. – А Мъро какво му каза?

– Мъро му каза, цитирам: “Хубаво! Ще видим!”

– Сериозно! – минах на по-висока степен на удивлението аз. – Топлата бира мълча ли си?

– Че нея кой я пита!

– Добре, ти нищо ли не предприе?

– Предприех да напусна. Имам си достойнство! Когато никой не ми предлага Топла бира, аз сам си вземам студена. Вземам и на приятеля си.

– Ти луд ли си! Нали оня ще му пререже гърлото на Мъро!

– Ня-яма страшно! – провлачи Пепи. – Три пъти викахме румсървис, помнят го, апартамента е регистриран на негово име, всички знаят, че е тука – каква гюрултия беше като пристигнахме.. Пък и къде ще дене трупа, да не говорим как ще почисти кръвта? Знаеш го Мъро – няма да се даде да му теглят ножа в банята, я. Ще се дърпа, ще врещи, ще изпопръска всичко… Не бой се!

– Пепи, ти си оставил Мъро с тая мутра, дето пред нищо не се спира!

– Я разсъждавай поне малко логично! – тросна ми се Пепи. – Ако има някой, на който да му бъде рязана главата, това си ти. Ти му отмъкна пиленцето, пардон, кокошчицата. И той те остави да му сложиш рога…

– Не съм слагал на никого рога!

– Добре, не си! Не си спал с нея, не си  се целувал, не си поглеждал прелестите й по-отблизо, не си държал в ръце… – Пепи чак примлясна, – пътните й чанти, когато сте слизали по обяд от влака…

– Пепи, тя беше с чантичка, не с пътни чанти.

– Това беше метафора. Както и да е – ти нищо не си правил! Ти целият си изтъкан от добри намерения, алтруизъм и леващина!

Изведнъж той се сети за нещо друго:

– Гледай каква орисия има тая жена! Тъкмо някой тежък и достолепен мъж да я обгърне с внимание и, хоп – появява се Боби, омайва я, скрива я, после я зарязва, че да има пак да я спасява след време. Като искаш нещо само за себе си, поне го ползвай…

Пепи се извърна на другата страна и се изплю – навярно от възмущение.

– Недей да се тревожиш за Мъро, никой нищо няма да му стори. Топлата бира е двойка трефа в колодата на Тюфлека, може да я хвърли, когато си поиска. Домъкна я, уж да играе метър с нея, ама боята му се оказа къса. Дамата пика не щя да се вбеси достатъчно, че да цака някаква си двойка трефа, направо заряза играта и хвана пътя заедно с мора. Ега ти тъпото раздаване. Ей, затова му се сговни настроението на Тюфлека, затова и Мъро няма да опере пешкира, ами ще се забавлява. Така е от гледната точка на бриджа. Мога да ти го обясня и на табладжийски език.

– Искаш да кажеш, че той действително я пусна?

– Пусна я, защото му се натресохме. И защото беше довел малката подла душичка. Ако беше дошъл сам, нямаше да има никакъв проблем. Нито пък ти – такъв велик късмет. Щеше да и забие два-три шамара, да я метне на спалнята и непременно да я изнасили. Това му гарантираше връщането на господарското статукво. А той какво прави? Надъхва по пътя Топлата бира, да си мисли, едва ли не, че вече му е станала фаворитка, хвърля я на Ема, тя пък да се види колко се е обезценила. После чака зрелището: докато си дерат лицата и си скубят косите заради него, той да си кърка уискито. Тук става първата засечка. След твоя хитър ход –  изоставяш Ема, след като си и обещал да се жениш за нея, и след като си я накарал да си разкрие душата – тя е толкова отчаяна, че нищо не може да я унижи повече. След като планът не сработва, тъпият Тюфлек решава да импровизира. Обаче, импровизацията при него се изчерпва с наливане и вилнеене. Което пък циментира обстановката. Ема се затваря, а малкият гризач с големия задник започва да се отваря – светва му, че в цялата работа е само примамка, вързана на пръчица. Почва да си иска своето, щото Тюфлека досега не го е държал само за ръчичка и не го е гледал влюбено в очите, ами здраво си го е рендосвал, където и когато поиска. Тюфлека и се връзва, свива й набързо сармите, но губи от поглед Ема. Тя пък използва намалението, приготвя си багажа и…

Отворих уста, но Пепи вдигна пръст и ме прекъсна преди още да съм почнал:

– Знам, знам! Била е без багаж. Само че на идване. А си тръгна с гръм, трясък и бая голяма чанта.

– Сигурно е имала свои работи в апартамента.

– Нищо сигурно няма, батко. Освен смъртта… Тръгнала да се жени без чеиз… Все едно, тя почва да крои планове как да скочи през прозореца, да се нагълта с хапчета, или да легне пред влака. Тюфлека (да се чуди човек как си върти бизнеса с това жито; впрочем, знаем как) съвсем изпуска юздите и почва да се моли на Ема – я, да не си тръгва, я, да не се самоубива. Топлата бира почва да му крещи да остави Ема, да прави, каквото си иска. След това се заема да й помага в благородното начинание – почва да я блъска към банята, стиснала в зъби  пиличка за нокти…

Пепи така се бе разпенил от вдъхновение, че чак се бе задъхал. Чукнах леко гърлото на моята бутилка в гърлото на неговата. Пепи я надигна и я пресуши.

– Още една – викна той на някаква женица вътре в заведението.

– После? – Скептично попитах аз.

– После е ясно. Ема е по-яката, онази е по-младата. Разменят се, от едната страна тежки, а от другата – пъргави, удари. На пръв поглед пасиансът се е наредил, както е искал Тюфлека: двете се бият. Да-а, както казва бай Петко Бочаров, ама не! Поне не за него. Ошамарва малката – тъй де, вре си злобицата навсякъде. На Ема пък й прекипява от тираничността му, затова се нахвърля – за пръв път! – отгоре му. Отстрани изглежда, че защитава конкуренцията. Биричката обаче използва намалението, изскубва се от ръчищата на Тюфлека и почва да млати Ема.

– Пепи – рекох, – преди да си изпаднал в лоша безкрайност, позволи ми да ти напомня, че когато пристигнахме, никой с никого не се биеше.

– Такава беше рекогносцировката на обстановката преди нашето идване! И ето – пристигат Тримата тенори и целият този пътуващ цирк се разпада. Единият отмъква въжеиграчката, другият се оттегля с презрение именно към цирка, третият остава, защото в пристъп на комплексарщина, директорът на цирка щедро му позволява да ползва батута и една дресирана животинка. Така че, няма страшно за Мъро, най-много да пипне гонорея.

– Добре, а ние сега какво ще правим?

– Ще си пием бирата, ще си дрънкаме, ще разсъждаваме върху философските основания на битието… Ще правим каквото си искаме. Въпросът е, какво ще прави Ема. Дали ще прави това, което иска Тюфлека, или това, което искаш ти е все едно.  Важното е да направи това, което иска тя самата.

– И какво иска, според теб?

– Иска милост! Ама никой не и я дава. На който от вас му хрумне да помилва клетата й душа, той ще получи и всичко от нея. Иначе, ще си получавате истерична безпомощност, както и досега. Тебе какво ти е – виждаш я за по час-два през петнайсет години. Тюфлека хем е свикнал, хем му е безразлично. А тя се лута между унижения, обвинения, надежда и дълг, че чак не и остава време да полудее. Ти в ред ли си? Да ти предлагат да те изкъпят, да ти купят тениска… Предлагат ти да се грижат за тебе с любов, а ти да се правиш на сноб, който направо ще се удави в пот…

– А ти не си ли потен?

– Не! Аз нямам потни жлези. Ампутираха ми ги, когато бях шестгодишен, понеже веднъж щях да наводня апартамента. Но това е друга история. Гледай го тоя, днес цял ден ни преследва.

Вдигнах поглед, а насреща отново Мъро.

– Цял ден не мога да се отлепя от вас – измърмори той.

– Нали те оставих работа да вършиш! Какво се лепна пак за нас!

– Като очистихте терена, онова малкото така се сви, така се разтрепера, така се отчая, че си издрайфах вътрешностите в тоалетната.

– Не разбрах – сложи ръка на ухото си Пепи.

– Какво има да разбираш. Колкото му е силицата, толкова му е и злобицата. Като врабче – попърха в прахоляка, чирикне два-три пъти и се сгуши в сивотата си. Аз се отвратих от себе си и затуй драйфах. Чак Тюфлека ме разбра. На него също му стана жал и го прати да спи.

– Пратил го е да събере сили, преди той да се заеме с него – наля масло в огъня Пепи.

– Не ме интересува! – ядно каза Мъро и отпи от бутилката на Пепи. – Сега накъде?

– Първо да си изпием бирата. Тази вече е твоя. Ей-сега ще взема за мен и за Боби.

Пепи стана и влезе в барчето. Мъро ме гледаше навъсено.

– Ти поне направи ли нещо? – попита той.

– Дадох й билета, ключовете и адреса си. А, и вътрешния си глас също. Да я направлява.

– Хубаво си направил. Доста зашеметена изглеждаше.

Уплаших се да не би Мъро да започне да разказва впечатленията си от гледна точка на структурализма или на психолингвистиката, ама Пепи се върна.

– Сега накъде? – поднови питането си Мъро. – На хотел не ми се ходи. Бях вече в хотел.

– И аз пътувах с влак днес, пък  и сега с билета ми пътуват Ема и някои мои душевни останки.

– Така, като гледам и аз не мога да се прибера вкъщи – рече Пепи. – Не е проблем, ако събудя децата – пак ще ги приспя. Жената събуди ли се обаче, няма заспиване братче.

Явно перспективата беше да се наливаме тук до сутринта. Пепи обаче държеше джокера в ръкава:

– Знаете ли, имам един мой човек, обслужва някои институции. Искате ли да отидем направо в изтрезвителя?

– Е, как така!? – възмути се Мъро, припомнил си навярно, че пребиваването в изтрезвител е съпроводено с известно обществено разгласяване и личностно порицаване.

– Не бойте се! Моят човек ще уреди да не ни регистрират и всичко да бъде инкогнито. Ще ни дадат ВИП-стаята, няма да се въргаляме с другите пияндета. Имат страхотен коктейл за изтрезняване. Слагат ни по една система и до сутринта сме кукуряци. А?

– Давай! – рече Мъро. – Щом си решил и си го осигурил.

Пепи тръгна към близките телефони.

-Кажи после, че не е гениално планирано и майсторски осъществено – уж нехайно подхвърли Мъро.

Вдянах малко по-късно, отколкото се очакваше от мен:

– Как така? А Ема, Тюфлека…

– Ей така! Преди около два месеца Тюфлека го потърсил за лобиране. Поканил го във вилаета си, поглезил го.

– Пепи ли ти го каза?

– Не, Тюфлека. Докато си пиехме уискито, а Топлата бира хлипаше в спалнята. Така или иначе, Пепи явно е видял Ема, съзрял е Божия промисъл, спретнал е мизансцена и ето какво се получи.

– Ти знаеше ли?

– Днес се досетих. Не ми се вярва толкова случайности да се съберат на едно място. Проучил е кога отиваш там, защото си се хвалил, че имаш часове и изпити. Подготвил е поканата, после е обмислил писмото. Може и вчера да го е написал. Важното е, че ти и Ема сте били в неведение и следователно всичко е зависело от свободната ви воля.

– Сигурен ли си, че е така.

– В общи линии, но ми липсват някои детайли.

– Ще го разобличим ли?

– Защо? Да провалим хубавия замисъл? Прави се на умряла лисица и толкова. Нека се мисли за демиург. Можеш да му направиш евалла, когато го поканиш за кум.

– Чак пък да се женя.

– Ти си знаеш.

– А вътрешния ми глас? – сетих се аз.

– Е, ти искаш всичко да ти нарисувам! – показа досадата си Мъро. – Откъде да зная? По-скоро Пепи няма нищо общо.

– С какво нямам нищо общо? – дочухме гласа на Пепи.

– С основния въпрос на философията, с месечния цикъл на любовницата ми и с телефонната ми сметка – отвърна на секундата Мъро. Значи и той бе получил покана.

– Разбира се, че нямам! Да допиваме бирата и да дигаме гълъбите. Всичко с изтрезвителя е уредено.

Допихме бирата, дигнахме гълъбите и се запътихме към изтрезвителя. Доброволно, покорно, със светла тъга в очите и искрица надежда в сърцата. Никой не ни видя, никой не ни проследи, никой не се заинтересува от нас, а бяхме пред очите на целия свят. Е, поне пред тия на проститутките, дилърите и просяците на Централна гара. Както коментирал после Джери пред Плашето: „Остави ги, бе – простаци!”

 

 


[1] „Сега на гушата на котарака имаше бяла папийонка за фрак, а на гърдите му висеше седефен дамски бинокъл с каишка. Освен това мустаците на котарака бяха позлатени.” – М. Булг. Майстора и Маргарита. С., НК, с. 257.

[2] Пак там – с. 78

[3] Аз обаче го намерих години по-късно. Стана непреднамерено, но предопределено. Оказа се, че пием заедно бира под една върба в китно планинско селце. След като разнищихме кой кой е, му преразказах спомена на Мъро за разказа на Пепи. Камен Божев ме изслуша с удивление, но когато завърших, каза:

– Нищо не са научили тия. Автостопьорът никога не се качва на рейс. Щото трябва да си плаща билет. Автостопьор с билет е като пиянде на млечна диета.

– Мъро каза само, че те са се качили и те изгубили от поглед.

– Трябва по-ясно да се казват тия неща. Иначе всичко е точно. А закапечето изгонили ли са го от бригадата?

– Не. Изгонили коменданта.

– Бравос. Комендантите са за гонене. Закапечетата бяха крехки души, даже културно-масовата дейност им се опъваше. А наздраве!

Пихме наздраве, викнахме си по още една бира с кебапче на промоция (за 60 ст.) и дойде моят ред да задавам въпроси:

– Как завърши съзтезанието?

– Никак – отвърна Камен Божев. – Първан Мазнев го арестували на Ботевград, мен ме закопчаха край Казанлък. Горе-долу по едно и също време, горе-долу на едни и същи километри.

– Защо?

– Заради правилника.

– Вашия?

– Не, техния!

– Нещо не разбирам – почнах да се обърквам аз.

– В техния правилник пише, че стопаджията (по-точно – автостопьора) не е правилен участник в движението. В нашия тази несправедливост трябваше да бъде поправена. Обаче! Както състезанието, така и правилника останаха недовършени. После, тъкмо се бяхме съвзели, излезе „Пътеводител на галактическия стопаджия” и работата отиде в киреча.

Коментарите са изключени.