СИМВОЛЪТ

Платон казва, че човек досегва два свята: сетивният свят на вещите (“сенките”, както ги нарича той) и умопостигаемият на “чистите” идеи (макар иначе да ги оприличава на съвършени скулптурни изваяния). Те са толкова различни, че прикованият към емпиричното е сякаш завинаги “отчужден” от идеалното. Драстичната несъвместимост на двата свята, по-отчайваща дори от невъзможността да се смесят олиото и водата, отрежда на не-мъдреца незавидната участ на затворник, окован в пещерата, толкова известна от мита, разказан в диалога “Държавата”. За да не изглежда философ на безнадежността, основателят на Академията заимства от побратима си по занимание Питагор едно ценно схващане, като, разбира се, творчески го доразвива. Числата, които в питагоровото учение са “формални” и “реални” образци на вещите, във версията на Платон заиграват така нужната роля на “посредници” между света на идеите и този на сенките. Така те започват да се осмислят като символи (представители) на вечното и безпространствено идеално пред преходното и крайно материално. И ако символите изначално, но неосъзнато присъстват в различните култури, то прочутият ученик на Сократ пръв се опитва да обясни тяхната природа и функции в структурата на човешката реалност.

Символът осъществява необходимата за всяко човешко съществуване връзка между духовното, което е “горе” (в сърцето и главата) и “материално-телесната долница” (по израза на Михаил Бахтин). Към първото често сме пренебрежително нехайни за сметка на обгрижването и съсредоточието във второто. Символите дават възможност човек да хвърли мост в самия себе си като овеществи идеалното и одухотвори материалното; чрез тях невидимото става видимо, понятийното се “облича” в образ, отвъдното дохожда “отсам”. Без тях сме толкова приковани към вещната конкретика, че, както казва Ксенофан, се превръщаме в нейни пленници и роби. Без символите оставаме и толкова далече от Бог, че сме готови да го превърнем във вещ, в твар – такива, каквато сме самите ние. Символът е “представител” (репрезентант) на духовното във вещното. Чрез него ние разбираме не само другия, но и другите поколения (Историята), Бог и толкова много буквални неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с общия смисъл на живота ни. Изглежда ни, че този “амбасадор” е наше творение и в наша власт, но не е ли израз това на едно хиберболизирано самомнение. Символите често се явяват покрай волята ни и са налице без “творческите” ни усилия: в мита, в съня, в “архетиповете на колективното безсъзнателно” (К. Г. Юнг), в религиозното съзнание и преживяване и пр. Доколкото символът е “вещ” (езиков израз, изображение, предмет), той е само достъпната форма на съдържание, което принципно е недостъпно. Тъкмо съдържанието на символа е “пратеникът”, който ни навестява във вещната си форма и за когото от суетливост и бездушие оставаме в неведение (нека си помислим, колко пъти сърцето ни се изпълва с гордост и колко пъти сме безразлични пред символите на държавността?). В този смисъл символът е „пробив” на сакралното (свещеното) в профанното (ежедневното). От отделния човек зависи дали свещеното ще бъде профанизирано или чрез символа (зависи, разбира се, какъв е той и в кой „участък” от духовността ни ще намери „почва”) ежедневното, рутинното, тривиалното ще бъде осветено и ще се издигне над равнището на тук и сега употребимото. Символът няма „срок на годност”, той се изчерпва тогава, когато се редуцира именно до гола вещ, която е годна само за обща и незабавна консумация. Всъщност символът ни „известява” за тайната, която е някъде зад него и която е недостъпна от тази страна на съществуването ни. Затова той не е нито прозорецът, нито вратата към тайната, а ключът, кодът, който трябва да открием, за да стигнем до нея.

Мнозина изследователи считат, че реализацията на символа може да се осъществи само в синкретичните (континуалните, неаналитичните в себе си) форми на съзнанието и самосъзнанието – съня, мита, религията. Други (напр. Михаил Бахтин в „Проблемът за символа и реалистичното изкуство”) търсят тази реализация преди всичко в изкуството. Трети се съсредоточват главно в символизма като художествено направление. Разбира се, изкуството не е единствена, но е “особена” територия на символичността. Защото тъкмо в изкуството символът е при самия себе си – преди всичко образ и много по-малко вещ. В изкуството символът привидно е вещ, но това е “образцова” вещ, съсредоточила във вещната си отделност “видимостта” на идеята. Тогава художникът става своего рода “медиум” на символното послание, “сублиматор” (както би казал Фройд) или още по-точно – “илюстратор” на неосъзнатото и смътното. Той може и да не го рационализира (понякога, напр. в поезията и изобразителното изкуство, това дори е нежелателно), но затова пък прави то да бъде забележимо и вълнуващо. За това допринася и свободата на художника да модифицира символа в алегории, метафори и други подобни „тропи”. Според Хегел изкуството възниква тъкмо като символично, а е знайно, че онова, което е в началото, след това винаги присъства (като “снето” – пак според терминологията на Хегел) в последвалите състояния и форми. За талантливото изкуство, за значимото произведение, символът винаги е “алфата” и “омегата”, независимо от това, каква художествена “азбука” е разположена между тях.

Предназначението на символа не е в това да подменя (субституира) действителността, в която протича реалният ни живот, а да хармонира с нея, да я допълва със смисъл, който иначе остава недостъпен. Отношението между символа и действителността, според остроумното сравнение на Спенсър, е както между картата на една страна и самата страна. Животът само в страната (без карта) е скучен и тривиален; животът само чрез картата (напр. „България на три морета”) е нереалистичен. Не е нужно да се отказваме от загъдачността на символите, за да останем реалисти, както и не е нужно да сме апологети на символиката, за да живеем смислено и интересно. Изкуството ни подсказва как да се справим.

Коментарите са изключени.