ЕСТЕТИКА НА ГОЛОТО ТЯЛО

Ще се опитам да раз-центрирам разсъждението си както върху естетиката на голото тяло в неговата непосредственост, така и върху естетическите моменти на изобразеното голо тяло. За да бъде голото тяло предмет на художествено изображение, то е тъкмо защото в своята непосредственост и натуралност то вече има естетически смисъл. В “Критика на способността за съждение” Кант твърди, че естетическото отношение се изразява в чувството за удоволствие, което получаваме от предмета, но без това удоволствие да е мотивирано от интерес и познание за този предмет. Чистата наслада е безкористна, казва Кант, и е излишно да бъде обременявана от каквато и да е информация за нейния източник. Как обаче да се разграничи чистата наслада от “консуматорската” и “познавателната”? Това означава на голото тяло да бъде гледано не-сексуално и не-порнографски. Извън този контекст голото тяло е само “голо” и “естетично”. За да “видиш” голо тяло или да изпиташ от него “удоволствие” не е необходимо да бъдеш естет. Естетиката е свързана с красотата, а красивото е далеч от анатомията, секса и предлагането на “средства за възпроизводство”. Голото тяло е естетично не само когато то не е сексуален обект, но и когато на него не се гледа преднамерено или с воайорски интерес. “Съждението на вкуса” /пак според Кант/ е израз на спонтанна оценка на красивото, което изключва всяка предварителна нагласа по отношение на неговата “употребимост” във всяко друго отношение. Моментната безкористност при естетическото възприемане на голото тяло не означава пълна незаинтересованост от него /прагматична и познавателна/ в последвалите моменти на това възприятие. Затова и изкуството се опитва да “хване” и изобрази тъкмо това мигновение на голотата, когато тя не е “низвергната” от неестетични подбуди и когато върху нея още не са се насложили неестетични цели. За да е естетично голото тяло трябва да е непосредствено, а не разголващо се, не разсъбличащо се. Дори когато върху него има друга материя, голото тяло остава голо. Любопитен е примерът с Огюст Роден, който прави скулптура на голия Балзак, след което взема един халат, натопява го в гипс и го замята върху вече готовата фигура. Защо Роден не създава своето произведение като “Балзак в халат”? За него е важно да се знае /или само той да знае/, че под халата великият писател е гол. Тук идва и следващия момент от естетиката на голото тяло – то трябва да е живо, независимо доколко е разсъблечено или облечено. В моментите на своята “живост” то може да бъде оценявано като естетично или не. То не може да бъде вечно красиво, веднъж завинаги доставящо чисто удоволствие. Неговата естетичност е като самия живот – с амплитуди, на приливи и отливи, на вдишвания и издишвания. Колкото до мъртвото тяло – то не е предмет на естетическо възприемане, също както и некрофилията не е елемент на естетиката, а на психопатологията.

Цялата публикация „ЕСТЕТИКА НА ГОЛОТО ТЯЛО“

Екзистенциалните проблеми на човека и способностите за справяне с тях

 I. Увод.

В текста, който следва, разбира се, не става въпрос за цялостно и разгърнато експозиране на проблема за съществуването. Ето защо не се налага да се търсят твърде далечни (исторични) и твърде подробни (теоретични) детерминанти за обосноваване на връзката между екзистенциалните проблеми на човека и „дадените” му способности за справяне с тях. Заедно с това, текстът структурно и съдържателно възпроизвежда голяма част от методологичната основа на лекционните курсове по Философия и Етика с всичките им въпроси и отговори. Настоящата публикация дава възможност те да бъдат обединени в едно (почти конспективно)[1] изложение.

Цялата публикация „Екзистенциалните проблеми на човека и способностите за справяне с тях“

ПРОШКАТА – ОТ ПСИХОЛОГИЧНО КЪМ ОНТОЛОГИЧНО ЗНАЧЕНИЕ

„Не съдете и няма да бъдете съдени;
Не осъждайте и няма да бъдете осъдени;
Прощавайте и простени ще бъдете…”

(Лук. 6:37)

Исторически, прошката е залегнала в основата на човешките взаимоотношения и заема значимо място в културните и религиозни традиции на различните общества. Като действие тя не се свежда само до конкретния си резултат, но и реализира едно фундаментално отношение на човека към битието. Това отношение е многопосочно, но се основава на това, какво заварваме в съществуващия свят, това, на което сме свидетели и това, което очакваме и на което се надяваме. Разбира се, тези аспекти на съществуването се преживяват по различен начин и на различни нива. Морално те са свързани с действието, психологично – с резултата, а онтологично – с промяната в основанията на съществуването.

Цялата публикация „ПРОШКАТА – ОТ ПСИХОЛОГИЧНО КЪМ ОНТОЛОГИЧНО ЗНАЧЕНИЕ“

КИНОПСИХОЛОГИЯТА, или ЗА ПСИНЕМАТА

1. Пролог, или Светът е всичко, което е налице в киното.

1.1. Този текст е от седем части. Всяка част трябва[ше] да съдържа по един елемент от тримата автори. Написахме „трябва[ше]” по този начин, защото не във всяка част ще има размисли от всеки, въпреки предварителните намерения. Всеки автор ще се включва в доклада с номера си; вж. номерацията на авторите под заглавието. И така: ако виждате в текста примерно „2.2. (2)”, това означава, че втората подчаст от втората част е от автор-2, т.е. за съдържанието й „отговаря” той, вторият автор. Всеки автор (съ-автор, контра-автор) е с различна тежест на присъствие в отделните части и подчасти. И затова, ако срещнете „3.1. (1,2)”, може да го тълкувате така: написаното е от автор-1 и от автор-2, но основните идеи са на първия, а третият автор просто се съгласява с това. Когато липсва информация в скоби (като в част 1, подчаст 1.1) , това ще рече, че мислите са общи и никой няма авторски претенции. По този начин ние се опитваме да избегнем повторение на „случая доц. С. И.”, описан деликатно от Л. Десев и съавтори в „Психология на творчеството: Теоретични проблеми, емпирично изследване, креативни задачи” (гл. I, 5, с.61). Разбира се, възможни са различни комбинации. Разбира се, някой може да си е отстъпил мястото или да се обединил тайно само с едного от другите двама.

Цялата публикация „КИНОПСИХОЛОГИЯТА, или ЗА ПСИНЕМАТА“

ПЛАЧЕЩИЯТ ЧОВЕК

1.„Как е създаден този текст”

1.1. Спорове.

Единият съ-автор (Съ-автор 2, т. е. Са-2) предложи текстът на доклада да започне така: „Този доклад е почти като плаченето. Не е ясно дали плачем, защото ни е тъжно, или ни е тъжно, защото плачем. Не е ясно дали докладваме, защото сме написали нещо, или сме написали нещо, за да докладваме”. Даже имаше идея да посвети идеите си на една жена, за която не бил плакал на времето, а сега плачел.

Другият съ-автор (Съ-автор 1, Са-1) не само изрази съмнение в логичните и логическите истинности на едно подобно начало, но и каза, че духът на такива посвещения не отговаря на духа на едно научно изложение, дори то да е свързано с проблематиката на такъв сериозен био-психо-социо-културен феномен като Плача, в частност (?) – Човека, който е плакал, който плаче и който ще плаче.

Постигнато бе съгласие за две неща: посвещението, за което настояваше           (= „плачеше”) Са-2, да бъде последно изречение; текстът на доклада да бъде изграден върху Ролан-Бартовия „драматичен” метод (вж. в 1.3), да бъде неравен и по форма, и по задълбоченост, да бъде като хлипане, което постепенно затихва…

Цялата публикация „ПЛАЧЕЩИЯТ ЧОВЕК“

КОРЕНИТЕ НА ИГРАТА

Играта е толкова “вкоренена” в човешкото съществуване, че то изглежда почти невъзможно без нея. Същевременно, игровото поведение не е спонтанно самоформиращо се, а се култивира – както в индивидуален, така и в социален план. Човек се научава да играе от другите, обучава другите в играта, заедно с другите създава и спазва (или нарушава) правилата на играта. Играта е изцяло социално-комуникативна потребност и въпросът е: откъде човек взема модела на игрово поведение, кой му е “подсказал” начина за удовлетворение на тази потребност? Ще се опитам да отговоря на този въпрос, както в светлината на известни вече отговори, така и с едно по-различно мнение.

Цялата публикация „КОРЕНИТЕ НА ИГРАТА“

АТЕИЗМЪТ КАТО ТРАВМА

Повод за това изложение ми даде една статия на Пол Витц[1], а онова, което ми направи впечатление е, че още в началото авторът прави една интересна уговорка, а именно, че заглавието можело да се стори странно за някого, нещо повече – “колегите ми психолози го намериха за необичайно и… малко смущаващо”[2]. По-нататък Пол Витц уточнява, че психологията се интересува преимуществено от религията, а не от нейното отрицание, т.е. – от атеизма. Макар да не съм психолог, още по-малко пък богослов, възпитаното ми в критичност мислене реши да направи една “проверка” на притесненията на мастития учен. И ги намери за основателни. Не защото приведените в изложението тези и постановки са лишени от аргументация и не са достоверни (тъкмо обратното!), а по-скоро затова, че атеизмът не е значим проблем за либералната демокрация. В общества, чиято култура и политически практики са пропити от религиозни ценности, без последните да са институционално налагани, атеизмът няма смисъла на алтернативно социално поведение, нито играе ролята на духовно основание за такова поведение. Той повече прилича в изявената си форма на ексцентричен избор на отделни индивиди, които дори да го издигат в ранг на житейско или творческо кредо, не могат чрез това да постигнат друга настройка на масовото съзнание, така че да го позицират в трайна и влияеща на обществените процеси ценностна и морална нагласа. Казано накратко, стори ми се, че притесненията на Пол Витц идват от чувството (както негово, така и на колегите му) за незначителност на разглеждания проблем. По-нататъшното изложение до голяма степен потвърди подозренията ми. В него атеистичните нагласи се разглеждат като следствие от два фактора, които малко произволно и непрецизно, бих нарекъл социално-възрастов и психоаналитичен. Първият фактор, според автора, действа в периода след юношеството, във времето на ранната младост и продължава до началото на социалната и личностна зрялост на индивида. Той води до отклонение от религиозната вяра и е свързан с необходимостта индивидът да се асимилира в определена социална общност, да получи признание, да се утвърди в професионалния си кръг и да живее, общо казано, удобно, т.е. без ритуалните ограничения и задължения на религиозността. Според Пол Витц тези залитания по посока на атеизма не завършват с окончателно скъсване с религията, по-скоро, както казва самият той, този процес “има цялата привлекателност на връщането към юношеството”[3]. Това е характерно за всеки, който е получил дори и слабо религиозно възпитание и по същество е псевдоатеизъм, временно пренебрегване на вярата заради поривите на младостта. Той не е свързан с цялостни, трайни и необратими светогледни нагласи, които окончателно да подменят религиозната вяра с осъзнат и последователен атеизъм. Атеистичият импулс, макар и да изглежда силен, преминава и в зрялата си възраст човек се завръща към система от някакви религиозни ценности, които той като личност избира. Тази форма на атеизма е убедително обоснована от автора, може би защото той я описва с примерите от собствения си живот.

Втората група причини, които водят до атеизъм, са личностни (т.е. в никакъв случай не могат да се разглеждат като общностни) и като цяло представляват травма от детството. Впрочем в статията се прави един интересен контрапункт: смятайки, че психоаонализата е по принцип атеистична доктрина, Пол Витц изтъква за атеизма тъкмо психоаналитични аргументи. Според него, атеизмът, като съзнателно следвана жизнена позиция, е всъщност неосъзната реакция на травми в детството, свързани с бащата, т.е. с особено проявление на едиповия комплекс. Накратко казано, атеистите стават такива, защото в детството си са изживели травмата на “дефективния баща”[4]. Теорията за дефективния баща, която Пол Витц излага в основни линии, се състои в следното: “…щом детето или младежът се разочарова, или загуби уважението си към своя земен отец, вярата в небесния Отец става невъзможна”[5]. Множеството причини за разочарование обуславят три основни типа дефективен баща. Първият е примиреният баща, “той може да присъства, но да е очевидно слаб, страхлив и недостоен за уважение – дори и ако иначе е мил и добър”[6]. Това е бащата, който няма власт в семейството и не разполага не само с властови, но и с физически и морални ресурси, за да защити своето дете. Вторият тип е бащата-агресор,  “той може да присъства, но да злоупотребява физически, сексуално или психически”[7]. Такъв баща е безотговорен във всяко едно отношение, следва нагона си, дори и по отношение на собствените си деца. Третият тип е отсъстващият баща, “той може да отсъства поради смърт, изоставяне или напускане на семейството”[8]. Такъв баща се приема за абдикирал от грижата за детето, макар и да се предполага, че е притежавал ресурс за това. Тази типология, както изтъква Пол Витц, не е  произволна – тя се основава на клинични свидетелства. Заедно с това Пол Витц я потвърждава и с преглед на житейската съдба на видни атеисти – Зигмунд Фройд, Карл Маркс, Лудвиг Фойербах, Пол Холбах, Бертранд Ръсел, Фр. Нитцше, Жан Пол Сартр и Албер Камю. Всички те са преживели травмата на дефективния баща в детството си, а впоследствие са се превърнали в непримирими атеисти. Разбира се , това не са единствените атеисти, които са давали своя принос за културния облик или са били важни фактори в обществения живот на западното общество. Към тях може да бъде прибавен и всеки, “чийто атеизъм се е обусловил от бащата, който е отхвърлил, който се е отрекъл, който е мразил, манипулирал, психически или сексуално злоупотребявал с тях”[9]. Затова, към всички тях, казва Пол Витц, “трябва да има разбиране и състрадание”, защото “в крайна сметка детето просто иска да обича баща си”[10]. Важното в цялото това изложение е, че атеизмът се разглежда като следствие, и то не непременно, не всеобщо, а по-скоро спорадично, проявяващо се при отделни случаи и индивиди, независимо от тяхната роля и място в историческия процес. Атеизмът се разглежда по-скоро като болест, която може да засегне всеки, но в никакъв случай не е епидемия, която да изисква ангажимента и отговорността на цялото общество. Атеизмът е изключение, а не правило и затова ангажиментът към неговото теоретизиране изглежда притеснителен, а уговорките на Пол Витц напълно основателни.

Мога да се съглася, че приведените форми на атеизъм са валидни в социална система, в която свободният избор лежи като основа не само на всеки граждански акт, но и на духовното самооопределяне на индивида. По всяка вероятност те са валидни и в системата на тоталитарните общества. Но тъкмо в тези общества тяхната валидност не е всеобща, а частна. Смея да твърдя, че атеизмът в практиката на херметичното социалистическо общество игра съвсем друга роля и последиците от него са не само видими, но и вредни. Моята теза е, че атеизмът, като елемент на институционално наложената идеологическа парадигма, не е следствие, а травма, която се носи (и се предава) от няколко поколения. За някои от тях тази травма е осъзната и те са я понесли като страдание. За други (сред тях и моето поколение) травмата е не докрай осъзната, но продължава да нанася пораженията си, главно в морален аспект. Тези поражения рефлектират и върху поколението на децата ни, за които атеизмът е непознат като наложена форма на обществено съзнание, но също толкова непозната е и исторически определената им религиозна принадлежност. Именно поради това то става жертва (в истинския смисъл на думата), на различни фанатизми (сектантски, идеологически, националистически и др.под.) и пагубни пристрастия (алкохол, дрога, секс, МТВ, интернет). Пак поради това ние ставаме неговите палачи, заради антирелигиозната си непримиримост или поради атеистичното ни безразличие.

Първата травма, кято нанася атеизмът, идва от силовото му налагане, като узаконена форма на държавна политика във всички аспекти на обществения живот – възпитание, образование, наука и изкуство. Травмиращият ефект се дължи тъкмо на вменеността на атеизма като начин на възприемане и отношение към света. Травмата не е от това, че властовите институции заявяват своя атеизъм, а от това, че този атеизъм е безалтернативен за всеки гражданин на обществото. Липсата на избор е травмираща, защото тук не става въпрос нито за избор на място за живеене, или дори за начин на живот, а за липсата на избор на духовна принадлежност. В йерархията на личностните идентификации най-високо стои духовната, след това идват всички останали: национална, класова, партийна и т.н. Това означава, че когато индивидът е лишен от възможността да избира най-висшата си идентичност, той по същество е лишен от възможността да избира каквато и да е друга – всяка друга идентичност му се налага така, както му е наложена и висшата. Лишеният от право на самоопределение индивид понася най-голямото екзистенциално унижение – да бъде определян от някой друг като някой друг. Защото да бъдеш определян от друг, означава да се лишиш от себе си, от собствения си живот. Директивното налагане на атеизма се съпровожда и от директивна  забрана на религиозното чувство. Паралелно с това тече и идеологическото “оправдание” на този акт. Специално за България вече години наред се изтъква един аргумент, който няма никакви исторически основания, а именно, че българският народ е по природа атеистичен, че неговата религиозност не е изконна, че по душа той е езичник, а не християнин. Нещо повече – идеолозите на атеизма представят неговото налагане едва ли не като хуманен и справедлив акт: тъй като, казват те, след като христианството е наложено по политически причини и по насилствен път, то справедливо е и да бъде отменено също чрез насилствен политически акт, който да ни върне към “действителните” корени на българската душевност. Освен, че не е верен, подобен аргумент е и циничен. Аз няма да се спирам подробно на историческите факти. Само ще отбележа, че покръстването е било не просто политически акт на един владетел, а единственият начин за оцеляване на българската държава чрез религиозното хомогенизиране на нейното общество, изтощено от двувековното разноверие на основните народностни групи, населяващи българските земи. Съпротивата срещу християнизацията съвсем не е някакво общонародно движение, а локален бунт на една част от аристократичната прослойка, която е виждала в този процес загуба на своето политическо влияние и по този начин не е проявила необходимата за времето си далновидност. Вторият ми контрааргумент се отнася до периода на робството и националноосвободителното движение. Тъкмо христианското самоопределение на българския народ го е съхранило през годините на робството, въпреки опитите на поробителя за религиозната му асимилация. Националноосвободителното движение би било невъзможно без предхождащата го борба за независима българска църква. Ето защо не може да се говори, че налагането на атеизма е някакво благодеяние, което освобождава народа от “религиозния гнет”. То е удар не само върху индивидуалното право за свободен избор, но и върху националното самочувствие на българския народ, за който покръстването, съхраняването на вярата и борбата за църковна самостоятелност са изключително важни белези за неговата самоопределеност. По начина на осъществяването си и по пораженията, които нанася върху масовата и индивидуалната психика, то е аналогично на “възродителния процес” отпреди двадесет години – насилствена промяна на изключително важен самоидентификационен белег, какъвто е името, представяне на този акт като “доброволен” и “поправящ” понесена преди много поколения несправедливост, търсене на исторически оправдания за това и т.н.

Втората  травмогенна линия можем да търсим във фанатичния нихилизъм на атеизма. Атеизмът по принцип е нихилистична доктрина, чиято изходна теза е отрицателна. Принципно погледнато, от изходната теза на атеизма, която гласи, че Бог няма, не могат да се изведат никакви други тези. Няма такава логика, при която от отрицателна предпоставка да се правят утвърдителни заключения, т.е. изходното отрицание не води до никакви изводи. Следователно неговата изходност и изначалност е дискредитирана чрез самата себе си, самата тя е без-принципна.[11] Безпредметността и безсъдържателността на атеизма беше скрита от фанатичния патос на неговото институционално утвърждаване. Атеизмът беше представян като съществен елемент на диалектическия материализъм, като неизбежен извод от постиженията в науката и му беше приписвано нещо, което той не би могъл да притежава, а именно “научност”. Тъкмо в словосъчетанието “научен атеизъм” се крие и въпросният фанатичен нихилизъм, чрез който се осъществяваше онова, което Ленин (трябва да признаем – съвсем справедливо) наричаше “войнстващ материализъм”[12]. Тази войнственост на атеизма нанасяше поражения поне в две посоки. Целта на първата посока бяха всички, които малко или повече притежаваха религиозно самосъзнание. Те бяха постоянно атакувани чрез системата на политическа пропаганда. Основните аргументи бяха следните:

–          религията е носител на ретроградни идеи, тя е форма на общественото съзнание на друга епоха и като начин на мислене не отговаря нито на степента на развитие, нито на целите, нито на задачите на обществото;

–          религията разчита на невежеството и суеверието, тя не притежава никакви доводи и доказателства за своята основателност, използва се от “експлоататорските” класи за държание в подчинение на народните маси, следователно всеки, свързан с религията е проводник на “чужди” интереси.

Тук няма да коментирам състоятелността на подобни аргументи. Само ще отбележа, че те бяха постоянно внушавани, за да се вмени чувство за вина и срам във всеки, който се поддава на някакво религиозно влияние. Травмиращо е, когато за вярата се изискват доказателства от самия вярващ. Вярата не е сума от доказателства и затова нейното разколебаване също не е такава сума. Психическият тормоз върху вярващия идваше от постоянното изискване към него да се оправдава и да се извинява за това, че нарушава атеистичния комфорт на социума. Вариациите на непримиримост към религиозния човек (не само към това да бъде религиозен, но и към това да бъде човек и гражданин) включваха (уви! – все още включват) богат диапазон от добре усвоени и прилагани “методи” – от подигравките и гаврите с неговата вяра до всякакви акции на принуда за отказ от нея.[13] Натискът върху вярващите целеше не само разколебаване на тяхната вяра, но и създаване на атеистично “самочувствие” в останалите. Атеистът да се гордее заради това, че е “в крак” с науката и прогреса, а вярващият да се срамува заради своята “изостаналост и невежество”. В цялата тази ситуация прозира основният аргумент на атеизма, който гласи, че след като Бог не е емпирично достъпен обект в пределите на възприеманата действителност, то той не съществува. За вярващия, обаче, Бог не е част от света и няма как да бъде показан като емпиричен обект и тъкмо това е доказателство за Неговото съществуване.[14] Това не е просто противоречие между две взаимно изключващи се тези, а тотален отказ на институционалния атеизъм да разбере и обясни душевната нагласа на вярващия. Този отказ започва от отричането на религиозното чувство като право на индивида и свършва с отричането на вярващия човек изобщо като личност. У-нищо-жаването на религията по необходимост води и до у-нищо-жаването не само на този, който я налага, но и на този, който я приема. Такава е “научната” логика на институционализирания атеизъм: щом е “доказано”, че религията ти е нищо, с това се доказва, че и ти самият си нищо.

Целта на втората посока бяха хората на интелектуалния труд, на които се вменяваше да дават постоянни доказателства за своя атеизъм в произведенията си. Тук не става въпрос, дали учените и художествените творци са били или не убедени атеисти, а в това, че те трябваше постоянно да декларират и заявяват това. Атеистичната превенция се прилагаше по отношение на всеки, всеки трябваше да понася едно перманентно “напомняне” какво и как трябва да се мисли и казва. Дори когато човек не е религиозен такава атеистична (и изобщо – идеологическа) “стража” пред съзнанието може да травмира самочувствието му и да даде отражение върху неговото творчество. Както впрочем и всяка цензура – независимо дали е овластена или е самоналожена, тя ограничава творческия импулс и резултатите от него. Действително, самоограничението от страх да не бъдеш “уличен” в религиозен уклон, да не се окажеш защитник на “попщината”(Ленин) или “проводник на чужди интереси” лишаваше художествените произведения, както и научните трудове от реализъм и водеше до угодничество и сервилност пред властовите фактори.

Следващият травмогенен фактор виждам в неизбежната, но проведена в особена форма секуларизация при социализма. “Особеността” дойде при преместването на процеса от оста “църковно-светско” по оста “религиозно-атеистично”.[15] Секуларизацията се приемаше и прилагаше не просто като трансформиране на някои религиозни функции в светски, не само като привеждане в юридическа форма на разделението на държавата и църквата, а като цялостно изземване и подмяна на тези функции. Затова и секуларизацията беше псевдо и квази – мястото на религията и църквата във възпитанието и духовния живот на човека бяха заети от Партията. И така, първо се отрича реалността на религиозното самосъзнание, после самото то се обявява за отрицателно (поради своята “ненаучност”), накрая, за да не остане празно място, институциите запълват това място, като заедно с това отнемат правото на тайнство в личния живот на човека. За религиозния човек правото на съкровеност е от изключителна важност, водещата идея в неговия живот е за спасяването на безсмъртната му душа. Редом с отричането на бога институциализираният атеизъм отрича и безсмъртието на душата – по този начин той отнема правото на вяра в това безсмъртие и възможността за спасението, а това е основната травма, която атеизмът нанася. Ако човек се откаже доброволно от тази идея[16], това е негово право, но ако това му бъде наложено – то го убива духовно и морално. Когато вярващият по принцип бъде лишен от своята вяра, той бива обречен на една крайност на съществуването си, на него му се отнема шансът да се спаси. Свеждането на живота до тази крайност, ограничена до материалното и предопределена от социалното, го лишава от надежда. Травмата от безнадеждността не може да бъде компенсирана от вярата в “светлото бъдеще”.

Атеизмът, обаче, не само отрича и не само лишава, ролята му не се изчерпва само до това да бъде агент на секуларизацията. В институциализирания си вид той се стреми да отиде отвъд секуларността, да бъде квазисекуларен, налагайки се като субститут на религията. Подмяната на религиозните форми и функции се осъществява във всички сфери на обществения живот: подмяна на религиозните институции с партийни институции; подмяна на надеждата за спасение с вяра в комунистическото бъдеще; подмяна на разкаянието и изповедта с пълен контрол върху личния духовен живот на човека; подмяна на религиозната вяра с “революционна вяра”. Революционната вяра обаче е псевдовяра, тя няма собствени основания, а само заема мястото на действителната вяра. Субектът, който я налага, няма божествени качества, но страда от идеята за месианската си роля, заблуждава се, че притежава силата и волята да построи едно илюзорно бъдеще, вменява си правото да бъде върховният съдия на човешките дела и живот. Той (както в абстрактно институционалния си вид, така и в множеството си персонификации) впрегна енергията на всички за самообожествяването си и това болестно състояние порази цялото общество. Владеенето на материалното се превърна в основен източник на самоувереността на властовия субект, но слабостта на материалната сила е тъкмо в неспособността й да владее духовната.

Волята да бъде заменено духовното с материалното доведе и до онази травма, която аз ще нарека (по аналогия от Пол Витц) “травма от пастрока”. Първата функция на пастрока е да елиминира собствения баща, а той го елиминира тъкмо във владеенето на майката. Това обезсмисля основния мотив в “едиповия комплекс”, а именно – бунтът на сина срещу бащата, желанието да го отстрани, за да заеме неговото място. Всъщност собственият баща е елиминиран, но неговото място се заема от друг – тотолно чужд и това оказва травматичен ефект именно заради подмяната на нещо изконно. Въвеждам образа на пастрока, не за да правя нови открития, а за да метафоризирам квинтесенцията на институционализирания атеизъм, защото в случая пастрокът е тъкмо институционалният пастрок – той е този, който заема мястото, както на собствения баща, така и на Бога. Избирам този образ, защото истинската роля, която пастрокът изпълнява е не просто да владее майката, а да бъде наш баща. Това не е ролята на мащехата, която е чужда майка и изобщо няма намерение да влиза в ролята на наша. Пастрокът прави всичко възможно, за да го приемем тъкмо като наш и, още по-точно, да го приемем не като субститут, а като действителния и единствен баща. Децата, които разбират, че са осиновени, преживяват сериозни травми, дори когато са на зряла възраст. Нежеланието за теб да се грижи друг, а не твоят собствен родител е изконно и, според мен,  омаловажава основанията на “едиповия комплекс”. Едиповите мотиви за атеизма, изтъкнати от Пол Витц отстъпват на травматичността на осиновеното дете, още повече, че лишеността от родителска любов е по-тежка от фалшивите грижи на пастрока. Грижата за хората все едно са безродни и лишени от действителна родителска грижа, убива човешкото достойнство и чест. Постоянната “проверка”, дали приемам тази грижа като насочена към мен, ме унищожава като личност. “Грижата” на институционалния пастрок е фалшива, лицемерна, тя не е загриженост за теб самия, а за неговото собствено утвърждаване. Пастрокът обаче изисква от теб постоянно доказателство за това, че я приемаш за действителна, защото по този начин обосновава необходимостта от самия себе си. Затова той толерира всяка форма на предателство на собствения баща (Павлик Морозов) в името на обществения родител, т.е. на самия себе си. Пастрокът изисква от теб едно постоянно пребиваване в зоната на моралната низост – за да се докажеш пред него, ти трябва да погубиш всяка връзка с онзи, който по природа те е създал. Пастрокът елиминира бащата, но не за да го замени в грижата му за теб, а за да узурпира властта над теб, да те превърне в своя креатура, марионетка или нищожество. По този начин той пребъдва чрез теб, докато ти умираш от него и завинаги. Всъщност няма по-страшна и непоправима травма от това. Фактът, че мнозина са били щастливи от това свое положение не доказма, че тази травма не ги е засегнала, а че ги е убила като личности – без да са извършили смъртен грях, те са понесли смъртна травма.

Зная, че не трябва да съдя, за да не бъда съден, че трябва да простя и да приема всеки, който е бил низвергнат, но си задавам въпроса, трябва ли да остана безразличен, когато не биологичният ми баща (който е бил принуден да ме възпитава в атеизъм) ме е наранил, не небесният Отец (за който съм бил в неведение) ме е изоставил, а социалният ми пастрок ме е насилил да бъда такъв, какъвто не аз, а той е желал да бъда: да му бъда благодарен, да го възхвалявам и да му се възхищавам, да се подчинявам на неговата власт, да го приемам безусловно, въпреки неговите дефекти?

Съгласен съм, че психиката на атеиста трябва да бъде разбрана, но психологията на атеизма ни разкрива институционалните му форми, като патологични и травматични за личността.

Бойчо БОЙЧЕВ


[1] Вж. Витц, П. Психология на атеизма. – Християнство и култура. Бр. 3/2003 г. Стр. 4-17.

[2] Пак там, с. 4

[3] Пак там, с.9.

[4] Пак там, с.13-17.

[5] Пак там, с.14.

[6] Пак там.

[7] Пак там.

[8] Пак там.

[9] Пак там, с. 17.

[10] Пак там.

[11] В тази връзка по-подробно съм се аргументирал в: Бойчев Б. Против атеизма. – Юбилейна научна сесия “80 години от Балканската война”. Научни трудове, кн. 25: Обществени науки, част втора. В.Търново, 1993, 55-61.

[12] Ленин В.И. Събрани съчинения. Т. 45. С., 1983, с.24.

[13] Ал. Солженицин в “Арипелаг ГУЛАГ” привежда достатъчно факти за това.

[14] Виж: Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху Богопознанието. С., 2002, с. 121-138.

[15] В съвременните европейски държави този процес започва с Просвещението през ХХVII в. и, въпреки проблемите и неравномерността, си тече и до днес Макар и със закъснение, той си течеше и от Освобождението до Девети септември 1944 г. По подробно виж: Козелек, Р. Пластовете на времето. С., 2002, с. 221-247.

[16] Вж: Християнство и култура, бр.4/2002, с. 10-25.

ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Я скажу тебе с
последней прямотой:
– Все лишь бредни,
шерри-бренди,
ангел мой!

О. Манделштам

 

Гаровото барче

 Потях се в неудобния пластмасов стол, въпреки че над него тегнеше уж дебела сянка, а и още не бе станало девет сутринта. Пластмасовата масичка пред мен изглеждаше твърде нестабилна, за да и поверя нещо повече от пластмасовата чашка с димяща черна течност, наречена сполучливо от народния гений “негърска пот”. Куфарчето ми лежеше на съседния стол и по всичко личеше, че е от изкуствена кожа. Естествените кожи, съдейки по моята собствена, както вече споменах, се потяха в невероятната юлска жега. Държах в ръка малка книжка-разтушка като се опитвах едновременно да я разлиствам, да си правя вятър с нея и да я размахвам, пъдейки мухите от ръба на чашката. Книжката изглеждаше в окаяно състояние с ужасната хартия, на която бе отпечатана и с меките си, подгънати по краищата корици в мръснозелен цвят. Сякаш си бяха подпирали масата с нея, а тя не бе излизала от ръцете ми. Разбира се, името на автора, което едва се четеше на корицата, бе Венечка Ерофеев. Разбира се, аз разлиствах “Москва – Петушки” – истински пътеводител и методически указател за всеки, който желае да изживее пътуването с железница като пикиращ полет над смисловите нюанси на битието. Кахърях се само, че пиенето на “негърска пот” при разлистването на “Москва – Петушки” си е гавра със светлата памет на Венечка, но се надявах, че там отгоре той може да вземе течността за неизвестен нему специфичен коктейл, от онези, така добре описани в поемата му. Всъщност, не би трябвало да изпитвам угризения. Чинно си бях поискал бира и момичето зад прозорчето на будката, бе понечило да ми отвори, но аз го бях възпрял миг преди капачката да отлети от гърлото на бутилката. С периферното си зрение мернах, че девойката ми сервира бутилката не от хладилника, а направо от напечената витрина. Дъвчеше дъвка и явно бе улисана в изпробването на голямото многообразие от мимики и гримаси, които това занимание предлага.

– Тази не е студена! – възкликнах аз.

– Никоя не е студена – с възмута, достойна за първите страници на “Майстора и Маргарита” ми отвърна девойката. –  Хладилникът е развален.

– Е, щом е развален… Дайте ми тогава нещо, дето по принцип си се пие топло.

– Не съм ти Сисе, не съм ти Писе…

– Ъ-ъ-ъ – изтръгна се от мен типично български звук. – Нали студененото..? Та затуй топло…

– Какво е пък това топло сега? – запита девойката така, сякаш за пръв път чува, че номенклатурата на топлите напитки включва и друго, освен подгрята на слънце бира.

– Грог, пунш, греяна ракия… – започнах да я ограмотявам аз, но тя ме прекъсна троснато:

– Няма такива работи! Нали искате бира?

Понечи отново да отвори бутилката, водена навярно от старото шахматно правило “пипнато-местено”, в нейния случай – “отворено-платено”.

– Ще се олееш – обясних й ситуацията с по-прости думи аз.

Девойката се втрещи. Съобразяваше как да ме цапне, но прозорчето бе твърде неудобно за целта. Ако запратеше по мен отварачката, можеше да счупи витрината. Използвах нейното колебание и започнах да и разяснявам, преди да е решила да ме заплюе с дъвката:

– Бирата си е пенливо питие, но когато е топла от една бутилка може да се излее цяла цистерна с пяна. Да не говорим, че е под налягане и щом я отвориш, ще рукне отгоре ти като струя на гейзер. Няма да успееш въобще да реагираш, пък и аз няма как да ти помогна. Отгоре на всичко лепне и вони. Не само нормалните хора, но и пияндетата и викат „пикня”. Сигурен съм, че ще заприличаш на мис “Мокра фланелка”, ама каква ти е файдата? А това, че ще допия двата пръста гадост, неизкипяла от бутилката, няма да направи никой от двама ни щастлив.

– Ще ми кажете ли какво точно искате? – процеди през стиснатите си зъби девойката.

– Първо, искам да не съм тук, в това нещастно градче, в това злощастно време – продължих да я дразня аз. – Второ, желая да си отпусна душата с една добре изстудена бира. Тъй като такава липсва, трето, настоявам да не отваряте – върнах се отново на учтивата форма, – топлата бира, защото дори когато съм изпадал в тежък махмурлук, не са ми стигали силата и мъжеството да го разкарвам с подобно питие. Така че, направете ми едно кафе, но не си мислете, че с това изпълнявате някакво мое желание. Аз съм притиснат от обстоятелствата, което означава, че вие не сте златната рибка, а просто маша в ръцете на съдбата.

Платих си мизерното кафе, положих го върху паянтовата масичка и когато тя се килна под тежеста му, си рекох, че всеки житейски абсурд има и добра страна: бутилка бира при всички случаи би срутила пластмасовото съоръжение отгоре ми.

– Свободен ли е столът? – запита току до мен леко дрезгав женски глас.

Погледнах в обратната посока – към стола, на който лежеше куфарчето ми.

– Не – отвърнах аз на въпроса и отново забих поглед в книгата.

– Господи, какъв е този олигофрен! – дочух злостния коментар на девойката, но реших засега да не се впрягам.

Дрезгавият дамски глас се позасмя и търпеливо поднови питането:

– Говоря ей за този стол.

Погледнах предпазливо и видях един добре поддържан маникюр да сочи празния стол от другата ми страна.

– Да – потвърдих аз. – Този е свободен. Но това е очевидно. Не е нужно да ме питате.

– Просто исках да ви заговоря.

– Можеше да започнете с времето. Примерно: “Днес ще бъде по-горещо от вчера”. Или: “Тази жега ни мори вече цяла седмица”. Аз също щях да си кажа репликите, нещо от рода на: “От година на година лятото е все по-горещо, а зимата все по-студена”. А, може би: “Съобщиха, че днес ще има рекордни температури”. И разговорът ни щеше да отмре от само себе си.

Говорех, втренчен в книгата. Страхувах се да вдигна поглед. Почнат ли обясненията, спасение няма. Мъчително е това вечно крънкане на тройка или някоя и друга единица вповече. В това малко градче, в мижавия филиал на иначе помпозния институт, в който преподавах, имаха просията на оценка за  достойно занимание. Вещи познавачи на преподавателската психика, изкусителни моми, млади майки с разплакани дечица и откровени рушветчии затлачваха коридорите на провинциалната Алма матер, като превръщаха редовия студент в рядък екзотичен екземпляр, готов да бъде вписан в Бялата книга на изчезващите видове. Трансформацията на университетската диплома от продукт на усилен петгодишен труд в търговски артикул бе станала бързо, безболезнено и в угода на целокупното гражданство. Формите на пасивна съпротива от рода на “Аз? Не-е-е! Вие за какъв ме мислите? Дума да не става!” изглеждаха смешни, а хаховците, които ги използваха само амбицираха неизчерпаемата творческа мощ на устремените към висшите етажи на образоваността. Бях изхвърлил тези отживелици от репертоара си, но пък не бях успял да се приобщя към модерната идеология на “умерената корупция”, според основния манифест на която “може и да не си искаш, но никога не отказвай, когато ти дават”. Затова се придържах към усвоения още от казармата тарикатлък да се правя, че не разбирам за какво става дума. Убедил съм се, че играта на дебил и тактиката на видиотяване на всеки конкретен разговор винаги е печеливша. Дори понякога ми идва съвсем отръки. Лошото в случая бе, че през двата дни служебна командировка, прекарани тук, въпросната игра ми беше втръснала. И сега отново трябваше да я захващам.

– Но аз искам да ви кажа нещо.

Дамата с дрезгавия глас явно си беше наумила, че може да изкопчи нещо от мен точно тук и точно сега. Мислеше, че ме е опряла до стената, че ме е избутала до ръба и сега всичко се решаваше именно от лакираното пръстче, за което пък си въобразяваше, че е опряла на гърдите ми. Излизаше, че от нея зависи дали това пръстче леко ще тласне нещастното ми тяло в пропастта или ще се вдене в илика на ризата ми, ще се огъне като кука и поривно ще ме дръпне в жарка прегръдка. Тая не ме познаваше.

– Добре тогава – отвърнах аз, като фиксирах неотклонно изречението “И незабавно обърнах една чаша”, – щом толкова искате, може малко да ми помъркате. Мисля, че ще се получи. С този ваш глас. Когато приключите, аз ще ви кажа, че мъркате прекрасно и бих ви слушал с часове. Само и само да не ми казвате нищо. Така всички ще бъдем доволни. Разговорът ни ще бъде кратък, но съдържателен.

Продавачката възкликна радостно нещо от рода на “Я гледай!” или “Брей!” и за да чува по-добре се промъкна почти до кръста през прозорчето. “Да не би да се държа като герой от пуерторикански сериал? – с тревога се запитах аз – Че аз изобщо не приличам на Освалдо Риос!” Някакъв мистичен страх, който преко горещината бе залепнал на тила ми като ледено кубче, ме възпираше да хвърля любопитен поглед към дрезгавогласата натрапница. Тя прочее бе вече заела свободния стол. Имах чувството, че ме гледа с насмешка.

– Ако трябва да бъда откровен – продължих да плещя аз, само и само да не изтърва инициативата, – щях да откликна на: “Що не отидем да се поразхладим някъде?” Но предвид предстоящото ми и неотложно отпътуване не мога да приема подобно предложение. Иначе с удоволствие ще се пръждосам от това място, защото тук не са и чували, че още през петнайсти век Магнус Енгелбремер, богослов и мистик, доказва, че не тъмното, а именно топлото пиво, служи на силите на мрака и, следователно, трябва да бъде анатемосвано и изливано в специално изкопани ямки, които после да се зариват с горена пръст и наблизо да не се допускат вярващи в продължение на тринайсет години. А тук са готови да ме вържат, да ми стиснат носа и да ми наливат насила в устата. Аз да не съм вещер!

Откъм будката долетя някакво “Ай”, някакво “сик” и някакво “тир”, съчетани именно в тази последователност. Пропускам “бе”-то заради благозвучността на израза и в ущърб на художествената правда. Откъм лявата ми страна – нито звук. Може би обмисляха безсмъртните доказателства на току-що измисления Магнус Незнамкакъвси? Плахо надникнах над книгата. Дамата явно очакваше такова действие, затова гледаше право в мен. Беше в средата на трийсетте, най-добрата възраст за хубавите жени. Добре оформена прическа на иначе късата тъмнокестява, с червеникави отблясъци коса. Лице на пораснала девойка: засмени очи, леко нацупени устни, бели зъби, чаровно кривнати отпред, кожа за завиждане. Е, малки бръчки около очите, но нали им викат “бръчки на смеха”, без тях не може. По-надолу – не по-малко пиршество за мъжката сетивност. Шията преливаше с изящна извивка в изправените, равномерно загорели рамене. Ръцете, макар и леко пълни, бяха по-близо до грациозността, отколкото до тромавостта. Роклята беше скъпа, но определено имаше по-добри алтернативи. Главно заради тънките презрамки и липсата на сутиен. Благоприличието и безопасността изискваха пищната гръд на дамата да не изглежда толкова подканяща и достъпна. Колкото до краката – те бяха идеално епилирани и навярно обработени с всевъзможни мазила, за да изглеждат като шлифовани, а малките им ходила бяха увенчани от елегантни летни обувки. Накратко, претенции върху външността на неканената не можеше да има. Само една-две препоръки, но свързани преди всичко с облеклото. “Бива си я!” – констатира вътрешния ми глас, без дори да съм го питал.

– И още как! – отвърнах му аз.

Тя не разбра и изви вежди във въпросителна гримаса.

– Имам предвид стратегията на успеха. Можеше да ме атакувате в хотелската ми стая, преоблечена като камериерка, уж да смените бельото. Там да ме омаяте с прелестите си или просто да ме гръмнете с газовия пистолет, който ловко криете под хавлиените кърпи. Естествено, кърпите са напоени с етер, та ако не ме уцелите с газовия куршум, да ги притиснете към физиономията ми. Аз лично предпочитам там да притиснете бюста си, но това не ви устройва, защото ме искате жив.

Девойката дъвчеше ожесточено като доброволка.

– Защо жив? – провикна се тя откъм наблюдателния си пункт.

– За да може да хване лишената ми от воля ръка и да пише с нея – провикнах се и аз.

– Заради отпечатъците ли? – направи се на печена тя.

– Не. Заради почерка – вече търпеливо обясних.

– Че какво общо има почеркът?

– Общото е, че според последните изследвания на Херман Спойлер – измислих аз поредния корифей на науката, – изложени в неговия труд “Скриптум мануалис прото вивалис”, почеркът е инстинктивен като дишането и биенето на сърцето. Разликата е в това, че другите инстинкти са универсални, докато почеркът е индивидуален и уникален. Достатъчно е да напъхаш в нечия ръка молив, да започнеш да я движиш върху листа и получаваш написано това, което искаш ти, но с неговия почерк.

– И за чий и е на нея твоят почерк?

Ей богу, това девойче можеше да бъде излъгано всякак. Чак да ти стане безинтересно.

– За да напише с него нужната й оценка в книжката си.

– Миличка – сладко, доколкото позволяваше ларинкса й, каза дамата, – донеси ми малко джин с тоник. На господина – една студена бира. Той има нужда.

Девойката изпълзя на заден ход от прозорчето, излезе от бараката и свърна зад нея по посока на гарата.

“Оп-па!” – този път съвсем на място реагира вътрешният ми глас. Нещо наистина не пасваше, ама карай да върви. До влака имаше време, можех да го запълня с още дивотии. Ей така, антистресово, за снемане на напрежението. Нямаше да ми ги рецензират, я.

– Бира има, тъй ли? – попитах аз, колкото да запълня паузата, но с ехидна нотка в гласа.

– Аз съм много, много болна – рече дамата.

На пръв поглед – ни в клин, ни в ръкав. Обаче нещо помръдна в главата ми. Нещо, дълбоко скътано в паметта ми. Не започнах да ровя, защото бях сгафил, чувствах се неловко и търсех някакво оправдание.

– Не съм махмурлия – рекох. – Един познат казва, че бирата е твърде хубаво нещо, за да служи единствено за възстановяване на електролитния баланс на организма. Бирата не трябва да бъде нищо друго, освен биричка. Обаче, щом подгониш махмурлука с нея, внимавай. Уплашиш ли го прекалено, той така ще търти да бяга, че след петата бира ще е обиколил земята… Изненадва те в гръб и те фрасва по тила…

– Я очень и очень больна – пробва тя отново, този път на чужд език.

Още една дъска изскърца на тавана. Нещо се промъкваше из подсъзнанието ми и искаше да излезе наяве. Обаче аз пердашех през ливадата:

– Бъркате ме с някого. Нищо не разбирам от медицина, нямам представа дори каква е разликата между клиника и линейка. Признавам, че и аз сбърках. Взех ви за студентка, ама и вие приличате…

“Спри-и-и… – изпищя вътрешния ми глас. – Ако довършиш това изречение и се окаже, че е комплимент, ще умра от срам заради теб!” Прав беше.

– Не ме ли позна? – запита тъжно тя.

– Знаем ли се? – на свой ред попитах и аз.

– Вървяхме под уличните лампи и гледахме как сенките ни се разтягат и свиват като гимнастици, които се въртят около лоста. Снегът скърцаше под краката ни и аз ти казах, че така скърцат сенките на дърветата – нали са замръзнали и целите треперят, защото са легнали голи върху снега. Ти ми каза да не се безпокоя. Ходенето по сенки върху снега се считало за масаж. От него те се стопляли и стопявали снега под себе си. Каза ми, че ако на другия ден минем от там, снегът ще е надупчен от сушини с формата на сенки. Прегърна ме и рече: “Хайде да се погрижим за нашите си сенки. На тях им е топло, когато са най-близо до телата ни. Моята сянка до твоето и твоята – до моето…”

Господи, това ще да е било подир някоя сбирка на кръжока за поетически метафори, ама аз такива кръжоци никога не съм посещавал. От друга страна, изложените обстоятелства ми изглеждаха познати.

Тя чакаше да назова името й. Аз бях сигурен, че ще сбъркам.

Добре че девойката пристигна. Носеше дълбока стъклена чаша, пълна с питието на дамата. На мен – бутилка действително студена бира. Без чаша.  Вече не джвакаше. Шашната от абсурдния ни дискурс, навярно бе глътнала дъвката.

– Наздраве – рекох аз. – За повторната ни среща.

Дрезгавогласата отвърна нещо, надигна чашата и доста здраво отпи от нея. Аз също ливнах малко течност от бутилката като внимавах да не докосвам с устни гърлото й. Бирата шупна в устата ми и за малко да ме задави. Прииска ми се да кажа нещо жлъчно, нещо от рода на: “Браво! Антикварна бира, а?” Замълчах си. Дамата поясни:

– Тюф…, шефът, държи тук заведенията…

А-ха, беше ме уредила. С престояла, но все пак – студена, бира. Тъй де, моите претенции бяха за температурата, не за срока на годност.

– Ти каква си му на шефа? – запитах аз. – Секретарка? Началник на пласмента?

– Нещо като под-шеф – отвърна тя. – В буквалния и преносния смисъл на думата.

Това обясняваше както подлостта на момичето от будката, така и нежеланието на дамата да остави чашата си на масичката. Аз също си държах бутилката в ръка, от което пръстите и дланта ми бяха премръзнали.

– Разбирам – рекох отмъстително. – Лежиш под него, когато е тук и се грижиш за всичко останало, когато го няма.

– Нещо такова – каза разсеяно тя и отпи нова една трета от питието си. – Ти с какво се занимаваш?

– С думи – отвърнах. – Най-добрият строителен материал. Обяснявам на другите как се гради с него, после ги карам да показват какво са усвоили. На повечето им изглежда лесна работа. Нали никой вече не иска думите да се претворяват в дела.Колко му е да си въобразиш, че в такъв случай делата могат да се заменят с празни думи.

Мъжки глас съобщи от уредбата, че влакът от едикъде си за София пристига на първи коловоз и с това прекъсна професионалните ми откровения. Успях да прикрия въздишката на облекчение докато се навеждах да оставя бутилката на земята.

– Е! – рекох аз. – Беше ми драго. Когато се видим следващия път, ще се постарая повече. Не го уволнявайте това момиче, то още има да ви носи принадена стойност.

Дрезгавогласата не ми подаде ръка за довиждане. Вдигна към мен присвитите си очи и попита:

– Женен ли си? Разведен ли си? Деца имаш ли?

– На първите два въпроса отговорът е: “Не”. На третия – “Не зная”.

“Грешка!” – каза вътрешния ми глас. Точно така. Никога не давай сведения за себе си, освен ако не ги изтръгват с мъчения. И никога не заемай позата на високомерен сарказъм, освен ако обстоятелствата не го изискват. Не смогнах да си взема думите назад.

– Хубаво – каза дамата и се изправи. – И аз съм тръгнала към София. Ще пътуваме заедно.

Три силни емоционални вихъра се завъртяха из различни участъци от тялото ми. Гневът, че не мога да се отърва от това натрапчиво същество се спусна от дясното ми рамо и още по-силно сви дланта ми в юмрук. Не можех да я фрасна, защото по стечение на обстоятелствата същият този юмрук държеше куфарчето. Същевременно, по пръстите на лявата ми ръка пък запълзя страхът и бързо стегна сърцето ми в леден обръч. Коя, по дяволите, беше тая, какво ни свързваше и защо не беше изплюла камъчето досега? Защо чакаше аз да се сетя?

Третият вихър започна да спуска арматурни железа към слабините и ми се стори, че кофражът ще е готов след съвсем малко. В разгърнат вид дамата беше зашеметяваща. Беше нелепо да стоя пред нея плувнал в пот от горещина, ярост и мистичен страх, глупашки да държа “дипломатическо” (каква претенциозност!) куфарче, а панталонът ми видимо да се издува отпред. Това не можеше и не трябваше да се случва с мен… Тъпо беше да попадам в идиотски ситуации, без да съм ги предизвиквал.

“Тъпо е!” – потвърди и В.Г., макар че иначе се беше умълчал.

Тъпо беше за пореден път да се чувствам като несполучлива скица на Салвадор Дали, захвърлена в кошчето му за творчески отпадъци.

“По-полека, де – реагира като ужилен В.Г., – не си дорасъл още до творчески отпадък на гениите!”

Тъпо беше изневиделица да се появяват допълнителни обстоятелства, които да обръщат на сто и осемдесет градуса генералните замисли в живота ми. “Той беше перманентна жертва на второстепенни обстоятелства!” – ей това трябва да пише на надгробния ми камък. Освен ако в последния момент обстоятелствата не наложат да бъда кремиран.

Потта се стичаше на ручеи в очите ми и оптиката й придаваше гротескен вид на пейзажа наоколо. Все пак успях да фиксирам как девойката се хили злобно насреща ми, как дамата полага върху физиономията си шеметни очила, после се изпъва, все едно ще излиза на сцена, и тръгва уверено към влака. Честно казано, идваше ми да се врътна, да потъна в прахта на градчето и ако ще – да се стопя в знойния предиобед като… Няма значение като какво!

Вътрешният ми глас само това и чакаше: “Като бучка лед в чаша “Джони”; като масълце в питка; като залез в Ел Ей; като комунистическа вяра в условията на демокрация; като заплата в бакалия; като огънче в мрака; като мерак в бардак…” – каканижеше той, уж че ми помага. Беше се заредил със сравнения като за световно, затова му запуших устата, като престанах да го слушам.

Вдигнах ръка и обрах потта от челото и очите си. Изчаках последния миг на колебание да отмине, наведох глава на ляво – като упорит чиновник – и тръгнах към влака. Подир дамата.

 

Вагон-ресторанта

– Хайде, Боби – каза тя почти прелъстително, – признай, че ме позна още в самото начало!

“Бау-бау – мина вътрешният ми глас в животински регистър. – Познай кой ще дойде на вечеря?” Не му отвърнах нищо, защото предпазната ограда на паметта ми изпука за последно, поддаде и спомените рукнаха. Първо си спомних как се бях сдобил с вътрешния си глас. Някога, когато в резултат на една изследователска експедиция аз-ът ми не издържа на катаклизмите, разпадна се, отломките му потънаха в житейската бездна, а моя милост оцеля върху едно малко островче. Тъкмо на това островче, в дните на разтерзаваща самота се появи вътрешният ми глас и оттогава, като верен Петкан ме следваше по петите. Ироничен, подигравателен, а понякога и циничен, той успяваше да балансира неуравновесеното ми същество с парадоксален дискомфорт, който ме държеше буден и ми осигуряваше възможността да не проспивам онези житейски актове, които все-пак осмислят странното пътешествие, наречено живот. Понякога ми се струваше, че е част от мен, филиз, издънка някаква, прорасла върху чукана на някой от отсечените тогава дебели клони. Друг път изглеждаше като нещо самостоятелно, което пребивава в мен на опразнено от други неща място. Затова и му сложих инициалите В.Г., като признание за неговата отделност, а защо не – и за равностойността му. Беше време когато му разказвах вицове за подлите номера на вътрешните гласове, а той отвръщаше: “Нямай грижа и на това ще му дойде времето!” Това ми доказваше, че аз и той не сме едно и също, просто съжителстваме заедно. Дори ми беше хрумнало, че може би и той си има свое тяло, в което пък аз съм вътрешния му глас. В.Г. не даде индикация, че тази хипотеза заслужава внимание, но честно казано не съм го засичал да теоретизира върху статута на съществуването си. Догадките и предположенията относно наличността му си бяха главно моя грижа, на него изглежда не му пукаше. Веднъж явно му беше писнало, та ми препоръча: “Що не се консултираш с психиатър. Току виж се окажа шизофренично образувание.” Консултирах се. Оказа се, че не, не беше такова образувание – имал съм контрол върху себе си и волята ми нямало да допусне да бъда подменен от него. Лошото беше, че нямах контрол над него (по-точно – над голямата му, цапната уста), а волята ми беше безсилна за да го подмени с друг. Та така, В.Г. си беше изпружил въображаемите крака и се наслаждаваше на стъписването и объркването ми. Ама и го глождеше нещо. Защото той не познаваше дамата, познавах я само аз.

– Те..ма? – възкликнах аз.

В първата сричка прозвуча треперлива горест, а във втората – драматичен апломб. Тя ме изгледа продължително и замахна с ръка към мен. Помислих, че ще ме цапне, та се дръпнах леко назад. Оказа се, че вика сервитьора.

– Бързо носи джин с тоник, много лед и лимон. На господина – бира. Той тепърва ще има нужда.

Сервитьорът не си счупи от бързане краката, но това не ми помогна да се окопитя. Само дето отбелязах, че дамата си има набор от реплики, с които да се спасява. «Нещо като походна аптечка» – отреагира В.Г. «Файда, кстати, нихтс» – отвърнах със симбиоза от езиците на културните ни опекуни през последните столетия. Макар че – повторенията, повторността, дежа вю – ето тема за размисъл. Ама, къде ти време за размисъл? Затова повторих слисано:

– Тема!?

“Добре де, разбрах – откликна отново В.Г. – Престани да повтаряш, все едно няма да промениш нищо!”

– По-добре ми викай Ема. Тогава изядохте толкова букви от името ми на бърза ръка… Да предположим, че годините са изяли още една. Бъди спокоен, за тюфлека съм “Ма”, а за самата мен съм “А-а-а-а”, – и тя описа с ръка една огромна дъга – като крясък на падащато тяло по посока на падналата му душа.

“А-а-а-а”-то беше доста силно и хората от съседните маси се заобръщаха към нас. Тема забеляза смущението ми и поясни:

– Прости ми несполучливата метафора! Не съобразих, че там ти е силата.

“А-ха – отбеляза В.Г., – излиза, че все пак си го посещавал тоя кръжок. А може и ръководител да си му бил?”

– Тема? – потретих` въпроса си, сякаш безкрайните повторения щяха да изправят гърбицата на питанката и да я превърнат в удивителна.

– Ема – поправи ме кротко тя.

Изведнъж сетивната ми система превключи на друг режим. Произнасянето на сакралното име на дамата бе създало странен сензитивен вакуум, бе изсмукало звуците и цветовете наоколо, бе заскрежило повърхността на капсулата, в която бяхме се озовали двамата и бе осветило тясното пространство с отблясъците на паметни събития, произтекли толкова отдавна, а всъщност само преди петнадесет години. Но лек тласък на спирачките стопи крехката обвивка на мига и – странно – тя не се разля върху мен, а изби като потна вълна по цялата ми кожа. Плувнал в нея, аз много по-осезателно усетих летежа на влака, чух гълчавата наоколо, видях белотата на въздуха, застинал над пътеката във вагон-ресторанта, схванах паузата между два удара на сърцето си. Не зная колко време бях отсъствал, но някой бе успял да смени окуляра, през който гледах на света и да смени филтрите, през които световното случване се процеждаше до мен. Сега цветовете бяха по-ярки, формите – по-отчетливо изрязани, тракането на колелетата бе толкова звънко, че можех да преброя траверсите, които прегазваха по пътя си. Виждах как балончетата на пяната се пукат едно подир друго и бирената яка в чашата ми сляга като зле спукана гума. Подушвах и миризмата, която се носеше откъм жената – не нейна, телесна, а миризма на гъста тиня; миризма на безнадежност и отчаяние. Освен всичко това, виждах и себе си – с изхвръкнали от орбитите очи, с потекли по брадата лиги и с един вътрешен глас, който мълчеше, тъй като изцяло се бе съсредоточил в това да накара ръцете ми да се протегнат напред и да обхванат (колкото могат, разбира се, някаква част – за цялото и дума не можеше да става) гърдите й.

“Само за да проверя дали са истински” – изпъшка В. Г.

– Къде се изгуби? – изпъшках пък аз поредния си тъп въпрос.

Казах го така, все едно я бях изпуснал от поглед предния ден, в провинциален театър, през антракта на „В очакване на Годо”.

– Тогава ли? – реши да ми дава спасителни аванти тя.

– Тогава – рекох. – Помислих, че съм те сънувал…

– …Или, че си имал делирен епизод – допълни Ема.

“Тая била и компетентна, бе!” – извряка В.Г., съвзел се вече от шока. Някой ден трябваше да го удуша, но това си беше между мен и него. Сега уточних:

– Делириумът никога не прилича на еротичен сън. Той извлича собствените ти бездни и ги надвесва над теб. Понякога дори ги стоварва отгоре ти…

– Просто си тръгнах – съобщи тя. – Бяхме пияни, май се любихме, ти заспа и аз си тръгнах…

Сега остава и детенце да се появи, израсло без бащина заръка и под любовта на самотна майка, която, за да му осигури щастливо детство, е принудена да дели постеля с някаква мутра и да търпи издевателствата й – на мутрата, естествено! И ето, детенцето израства, предстои му (след три години!) абитуриенска вечер, то си иска “таткото” и туши депресията си я в дискотеки, я във фитнеса, я с наркотици, я с многобройни и случайни (като майка си!) връзки. Ама че сюжетец, макар да не си спомням на мен ли хрумна или на В.Г.! “Поне разбери момче ли е или момиче – одързости се В.Г. – Има значение!” Имаше значение, ако имаше такава опция в играта. Затова погледнах гузно Ема и някак на пресекулки попитах:

– А ти? Ти…

– Не, Боби! Нямам нищо на тоя свят, освен сестра ми и племенничките…

Не зная дали чу въздишката на облекчение, която се изтръгна “de profundis” от мен, но уточни:

– Иска ми се да живея за нещо повече от това!

Брей, какво нещо са жените! Не че не ги обичам, напротив – обичам ги повече от всичко друго! Жената е най-добрият приют за мъжкото его, другото е “педераслък и дебелогъзие”, както ни открехва Марио Варгас Льоса в “Леля Хулия и писача”. Лошото е, че една жена винаги се изживява като коректив и ментор на мъжа, домогва се до него, след което почва да го ръководи. Ала мъжът не иска да бъде ръководен, нали самият той е роден за ръководител. Той иска да му ценят способностите. Хитрата жена бързо се научава. Не му заповядва, а го моли; не му съска, а го котка. Даже не му казва: „Длъжен си да направиш това и това”, а: „Ако не можеш да направиш това и това, да извикам колегата (съученика, комшията и пр.) да го направи”. „Абе, как да не мога, мисли си мъжът, да не съм некъдърен!” И се юрва да изпълнява неспецифични за натюрела му дейности. Макар да го зная от преки наблюдения и теоретични размишления, паднах в капана:

– Нали си всьо и вся във фирмата.

– Не ми личи, но във фирмата съм робиня. Тюфлека ще ме пусне, само ако се махна от града.

– Махни се тогава.

– Не мога.

„Ей на това му се вика логическо противоречие” – обозначи се отново В. Г.

– Какво ти пречи?

– Пречи ми условието.

– На всички ни пречат условията.

– Неговото условие е да се омъжа за някой, когото не познава и който не е от града. А, да – и който не е в неговия бизнес. Всъщност, който не е в никакъв бизнес.

„Втаса ли я сега!?” – изсмя се В. Г.

Втасал я бях. И както си бях в нощвите, се поогледах. От маранята въздухът изглеждаше като желиран. Ако сте виждали завихрено желе, можете да си представите, че ей-тая именно гадост нахлуваше на калъпи през полуотворения прозорец над масата ни, като една част от нея се плъзгаше като тюленов корем по темето ми, докато останалата издуваше перденцето, а то, като торба, пълна със суроватка, ме пошляпваше назидателно по дясната буза.

– Хайде да не говорим за мен – каза Ема сговорчиво. – Какъв ти е идеалът за жена, Боби?

Притворих очи, придадох си замислен вид и след кратко мълчание, през което В. Г. едва се сдържаше да не прихне, отвърнах:

– Висока, но не повече от мен. Хубава, но…- тук направих кратка пауза, – при всички случаи повече от мен. Умна и луда – колкото мен. Иначе: с гръдна обиколка, която да помня с ръцете и очите си, без да си я повтарям наум; със зъби, които да разпознавам дори с върха на езика си; с модулации на гласа, които само аз да мога да демодулирам; с кожа, която ми доказва, че само мъжът е произлязъл от маймуната; с нокти, в които няма нищо хищно; с крака като дорийски колони; с колена като стремена и със стъпала, които могат да ме докосват като ръце…

Постоях със затворени очи и уста, но В.Г. не пропусна момента: “Кое ти взе акъла бе, човек: бирата, жегата или самката? Остаряваш, да знаеш…Поне имаш ли представа как изглеждат дорийските колони?” Нямаше как да му отвърна, че ако дорийските колони приличат на краката й, тогава имат право да се нарекат архитектурен стил.

Отворих очи и с поглед, който трябваше да бъде напълно безсмислен, рекох:

– О! Не съм и предполагал, че описвам теб!

– Ласкател! – отвърна тя, но по гласа и личеше, че иска това да е нещо повече от комплимент.

Бях в стихията си и нищо не можеше да ме спре. Тоя водевил съм го играл толкова пъти.

– Да. Ласкателство е за мен, че имам възможността изобщо да го произнеса.

Тя ме погледна изумено и ми зададе ето следния невероятен въпрос:

– Ще се ожениш ли за мен, Боби?

“Не-е-е!” – изпищя вътрешния ми глас.

– Да – отвърнах аз.

“Хей, какви ги вършиш!” – ревна възмутено В. Г.

– Какво толкова – обърнах се към Ема, но всъщност отговарях на В. Г. – В това поприще досега не съм се пробвал.

– Не е никак лесно – с ентусиазъм извика тя. – Но ние не се плашим, нали?

Повдигна ми се леко, но подтиснах позива с глътка бира. „Аз започвам да се плаша – каза В. Г. – За нея! Такъв абсурд досега не си ми поднасял!” Остави на тебе, идеше ми да му отвърна, на мен никой не ми е поднасял такъв абсурд. Не можех да преценя доколко всичко това е под влияние на алкохола, доколко е спонтанно и доколко – обмислено. В спомените ми бе останала малко по-различна представа за нея – борбен и чепат характер, нетърпяща никакви форми на принуда и насилие. От друга страна – способна на нежност, всеотдайност и лека перверзност. Държеше се пределно искрено, но ако разказа й отговаряше на истината, как се бе оставила да я манипулират по този начин. Имах чувството, че поведението й е някаква компилация от игра и сериозност, но ми се изплъзваше докъде стига всяко едно от тях. И за себе си не можех да преценя. Линията на държание, която бях поел още на гарата се оказа неудачна, но нямах никаква представа как да я променя, за да съответства на ситуацията. Уж говорех свързано и отговорно, но нещо в мен (сега се усетих, че не е В. Г., а нещо друго – скрито и подмолно) се кискаше ехидно и ми пречеше да повярвам, че всичко се случва наяве. „Много отрано я подкара с бирата – обади се В. Г. – Я отиди да се облекчиш, в кенефа може и да ти хрумне нещо умно.” Реших да го послушам.

Извинявай – надигнах се от мястото си и направих някакви неясни жестове с ръце.

– О, не се притеснявай – охолно махна с ръка Ема, изчака да се залюшкам, заедно с влака, по пътеката и подвикна – Да не вземеш да скочиш сега? В движение сме.., какво ще те правя после!

“Супер! – израдва се В.Г. – Що не вземеш наистина да скочиш! Току виж аз съм оцелял! Пък тя да прави с теб после каквото си иска.”

– Каквото си искаш, – викнах аз като ехо!

В тоалетната се опитах да се взема в ръце и да измисля нещо умно. Не беше възможно – горната част от прозореца липсваше, някакви мокри листове се въргаляха по пода, а влакът намаляше скорост като преди гара. Славната девойка от гаровата будка се оказа права – определено си бях олигофрен. Замислих се за условията и Тюфлека. Условията не ми позволяваха да пикая тъкмо сега, а Тюфлека имаше много тъп прякор. Защо ли му викаха така? Сигурно е дебел. В казармата един старшина, докато му намерят униформа по мярка, идваше на работа с балтон, вместо с шинел. Викахме му Балтона. А тоя – Тюфлек!? Може би много се излежава. Освен това – интересни уговорки за освобождаване на крепостните. Сигурно е женен и жена му ревнува. Има си хас да не ревнува. Но ако това му е проблем, досега да го е решил, а не да го отлага за бъдеще неопределено време. „Ти помисли – поде В. Г., – дали това не е някаква проверка за Ема. Хваща се на въдицата, заминава, една вечер (или сутрин, няма значение) за нейно назидание тебе те пребиват…” Не исках да мисля за това.  Затова се загледах в листовете по пода. На един от тях пишеше с някакъв много странен почерк: „Скъпа мамо, в час по география не успях да различа на картата Северна България от Източна Румелия и учителката ми писа двойка. Попитай вуйчо Игнат дали знае къде се намира втората. Дали не е в Румъния? Тя не беше ли на север? Защо тогава ще и викат „източна”? Тази учителка ни преподава и история. Не искам да се излагам и там. Затуй кажи на татко да ми изпрати 200-300 лева, че да си купя някоя история…” Прииска ми се да утрепя даскалицата. В. Г. тоже. И целия влак, барабар с вагон-ресторанта. „Купи си гаубица, – каза В. Г. – Ама 200-300 лева няма да стигнат.” Междувременно влакът бе спрял, престоял няколко минути и тръгнал. Облекчих се според условията и, без да вземам предвид дрънканиците на В. Г., заразмишлявах за предстоящата си женитба. Плюс – красива жена; минус – завистници много. Плюс – млада е още, може да ражда; минус – приоритет са сестрата и племенничките. Плюс – ще е зависима от мен; минус – не се знае доколко няма да е зависима от Тюфлека. „Я остави сметките, – намеси се отново В. Г. – Сложи ли си главата в торбата? Сложи си я. Сега хвърли торбата в реката и нека течението я отнесе където трябва.”

– Гадна твар! – отвърнах и тръгнах да се връщам.

Трябваше да отида до тоалетната в другия вагон. Щях да се появя иззад гърба й. Сега й изгрях пред очите още на вратата.

– Да не ти прилоша? – загрижено ме попита тя.

– На Тюфлека трябва да му прилошее! – храбро отвърнах аз.

– На Тюфлека му е все тая. Да не мислиш, че ме обича?

– Мисля, че си му ценна.

– Ценна съм му като плетена кошница.

– Тоест как?

– Оплете ме в далаверите си, сложи ме заложница на бизнеса си, държи ме под ръка за всяка сделка. Аз съм учителка. Той ме направи счетоводителка, финансистка, управителка, че дори и барманка.

– Значи е способен.

– Способен, трънки! Ако не трябваше да се грижа за сестра си и племенничките /”О, Боже!” – простена В. Г./, знаеш ли колко способен щеше да е?

– Я, чакай, – спомних си аз. – Бебчо не се ли грижи за сестра ти?

– Бебчо, – изкриви физиономия тя! – Жив Тюфлек си е той!

„Какво-о-о!?” – ревна В. Г.

– Какво-о-о!? – викнах и аз.

– Нали това ти обяснявам през цялото време, Боби! Тюфлека е бившият мъж на сестра ми. Навремето му дадоха някакви пари. С тях купи половината град. Хукна по курви и на сестра ми нервите не издържаха. Вече му беше родила второто дете. Какво да направи?

Изобщо не знаех. Не знаех и защо реших да се женя, преди да изслушам цялата история.

– Той купи на нашите хубава къща в едно близко село. Като се разведоха, тя отиде с децата там. Преди това, обаче, той дойде при мен и каза: „Слушай, цицорано, ако искаш твоите хора да живеят добре, идваш при мен, правиш каквото ти кажа, задоволяваш ме по всякакъв начин и „гък” не искам да чувам! В противен случай – жална ви майка на всичките!”

– И ти? – попитах. Вече започвах да се потя не само от жегата, но и от притеснение.

– Аз, какво? Попитах го поне от децата срам няма ли. „Срам ли, – ревна оная боклукчийска кофа – какъв срам, ма! Тия копелета са на сестра ти, не са мои!”

– А те…? – престраших се.

– Те са му одрали кожата, – продължи тя. – Това беше неговото оправдание. Говорих със сестра си. Тя ми каза да правя, каквото си искам. Вече беше тръгнала по някакви секти. Откачи и се побърка. Нямаше какво друго да направя, не можех да ги изоставя – викна тя в някакъв пристъп на отчаяние.

– Но-о… – опитах отново да се включа, обаче Ема не ми даде никакъв шанс:

– Какво „но”, какво „но”? Татко се поболя и умря за три месеца. Именно от срам. Майка ходила при врачка. Оная и казала, че няма страшно, младите щели да се приберат скоро. И като реши тая жена, че аз съм причината те да не са заедно, не ми е проговорила от пет години.

– Добре, де! Сестра ти нищо ли не казва?

– Казва, че животът й дошъл до гуша. Казва, че ще му сложи край. Казва, ама не го вярва. Давам и сума пари всеки месец, тя пък ги дава на сектата. Издържам момичетата. Писнало ми е, Боби, от всичко това. Искам да живея спокоен, обикновен и тих живот.

– Откъде си сигурна, че ще го имаш с мен?

– Защото те видях снощи.

– Снощи ли?

– Да, ресторанта и хотелската част са на Тюфлека. За разлика от теб, те познах. Поразпитах персонала. Казаха, че идваш два пъти в годината – веднъж за лекции, веднъж за изпити. Сетих се, че съдбата за втори път ме среща с теб в критичен момент. Събрах две и две и реших да действам.

– Аритметика, значи… – рекох разочаровано. – Не се ли страхуваш, че може да не сработи? Моето две и твоето две може да са несъбираеми, да са неумножими…

– Затова пък може да са не-делими – затапи ме тя. – Въпросът не е само в аритметичните сметки. Нали те погледах снощи. Видях те как спокойно пиеш ракията, как си четеш разни работи, как отсъстваш от цялата суета. Видях как никоя не се завъртя покрай тебе и ти не се загледа подир никоя.

„Няма що, голям комплимент!” – подигра ми се В.Г.

– Видях, че нямаш халка – продължи тя. – Видях, че имам нужда от теб.

– Съжалявам, – рекох, преди вътрешният ми глас да е реагирал. – Нямам халка, но това не означава, че не съм женен.

– Но нали каза…

– Казвам глупави неща, правя се на сваляч… Прости ми, но не мога да се оженя за теб!

„Ти май си гадната твар! – върна ми го В.Г., а после се изсмя: – Хвана те шубето, а какъв храбрец бе до преди малко!”

Ема се съвзе точно за пет секунди. Усмихна се и каза:

– Боби, аз нямах намерение да се женим. Натрапих ти се, но се оказа много приятно поне за час да изживея една неосъществена възможност от живота си. Хубаво е, че ми повярва, но прошката трябва да я искам аз. Иначе мога докрай да я карам по старому. Сега забрави. Тюфлека има апартамент в Новотела срещу гарата. Като слезем, ела да се изкъпеш. Ще ти купя тениска, потен си.

Погледнах я, както куче поглежда фалшив кокал. Отгоре на всичко, влакът пристигаше на гарата. Взех си куфарчето и тръгнах към изхода. Слязохме заедно. Имах чувството, че Ема не знае накъде да тръгне. Посочих й Новотела.

– А, да, – рече тя. – Апартаментът е на втория етаж.

– Няма да идвам, – казах аз.

– Добре! Все пак имаме общи спомени. Поздрави си приятелите, може и да се сетят за мен. Как й беше името на оная скица? Перпендикуляр ли беше, Парабола ли?

Ама аз бързах, бързах! Да се отдалеча, да се покрия, да изчезна. Затова махнах с ръка и викнах през рамо:

– Че къде ще ги видя…

Всъщност, отивах на среща именно с Пепи. Преди десетина дни бях получил покана от луксозен картон, с релефен монограм в горния ляв ъгъл и с миризма на скъпо уиски. “Очаквам те на еди коя си дата, в еди кое си заведение – пишеше на поканата. – Задължен си да дойдеш! Въпросът е по-важен от основния въпрос на философията, от закъснението на месечния цикъл на любовницата ти (ако имаш такава?) и от телефонната ти сметка (за която изобщо не ми пука!). Не се приемат бележки от родителите, болнични и повиквателни за запас! Прави му сметката, ако не дойдеш!”

Е, как да не отиде човек, спазвайки при това най-строга конспирация!?

 

Елитният клуб

Хубавата стара къща в центъра на София, превърната в “заведение за хранене и употреба на алкохол” (има такава кръчма!), бе спомената в поканата на Пепи като “елитен клуб”. Клубът нямаше име, но когато ме бе довел тук преди година-две, Пепи сподели, че той си го нарича “Ветрове и рози”. Когато го попитах защо, той отвърна: “Защото собственикът се казва Петьо!” Иначе, за редовните посетители бил “Смях през сълзи”. Те били паралии хора и не искали да показват, че въпреки това сметката ги удря здраво в джоба. Пепи се ползваше с преференции тук – бил правил дребни услуги на управителката и имал сходни естетически вкусове с жената на въпросния Петьо. Подозирах, че поне една от двете се казва Роза.

Изкачих в лек тръст няколкото стъпала до входа и се озовах в рая на “ветровете”: още на прага пелена от свеж прохладен въздух ме обгърна спасяващо (чак потръпнах от внезапната хладина), а не съвсем тихия бръмтеж на климатика ме накара да си спомня поетическото възпяване на машините. Кривогледо момче с някаква пародия на униформа (“Какво да правиш, нали му е племеник” – беше оправдал веднъж избора на Петьо Пепи) ме изгледа неодобрително, но след като произнесох въжделеното име на Пепи, като прибавих, че съм негов гост и той ме очаква, момчето положи истинско усилие да ме погледне и с двете си очи едновременно, да протегне ръка в посока противоположна на изхода и да каже със заекване:

– Е…-то…-то..-то   та…-та…-та…-там!

Инстинктивно се прикрих зад него и леко приклекнах. Знам ли го Пепи, след този картечен откос току-виж отвърнал със законно притежавания си револвер – когато го придоби ми сподели, че му се ще да води престрелки с него. “О-о-х, какво да правиш, нали е братово чедо, нали е сираче, нали е гладуващо от Поволжието” – опитваше се да натамани някакъв цитат към ситуацията В.Г., ама тънката му ирония нещо не се получаваше.

Подминах пелтека в указаната посока, но той не помръдна, а с протегната ръка майсторски преконфигурира дланта и пръстите си от сочещи в искащи. Е, не кой знае колко, само там нещичко да капне – в тази малка лъжичка, в тази скромна шепичка – че без това може и да пресъхне. Бях сигурен, че Пепи е налял достатъчно, но като знаех колко инатливо нелюбезни [“Железни, нелюбезни, със беззвездни във душата бездни” – припя радостно В.Г. стихче от Валери Петров – този път хем точно, хем на място] стават подобни помияри, пардон – племеници, когато не си получат онова, което смятат, че им се полага, реших да не си развалям настроението още в началото и да дам своята лепта. Пътьом бръкнах в задния джоб на дънките, измъкнах оттам една поомачкана визитка (не моя, естествено, дявол знае чия) и я положих в касичката на великия кормчия.

– Обади ми се на 26-ти – рекох, – тогава получавам аванса. Ти пък ще получиш аванта.

Лявото му око гневно се впери в мен, докато дясното се рееше нейде по тавана. Най-после се озовах в “одаята” на Пепи. Другите две маси, които обикновено допълваха интериора, липсваха, а моят приятел седеше сам на единствената останала. Беше по жълто, ленено, добре скроено лятно сако, с резедава тениска под него. От врата му висеше златен ланец, който придържаше полегналите върху корема му бифокални очила.[1] В студентските ни години мястото на ланеца бе заето от кожена каишка, на която, като амулет срещу зли сили, бе вързана отварачка за бира.

Пепи бе заел театрална поза – подпрян на масата, с вперени във вратата очи, показно държеше сребърна вилица с набучена на нея маринована гъба. Пред него стоеше красива чаша мастика и различни чинийки и купички, пълни с мезета – ту маслинки, ту зеле с моркови, ту зелена салата с риба тон, че и  бели мариновани гъби. Чак да си удавиш вътрешния глас със слюнката на лакомията.

Постоях няколко секунди в естетическо наслаждение и вместо поздрав попитах:

– Къде е запотената гарафа с водка? А филиите бял хляб?

– Тука! – Пепи вдигна една платнена салфетка пред себе си; в панерчето под нея действително имаше филии бял хляб.

– Пресован чер хайвер също няма – заядох се аз.

– Че то и “нещо в тенджерка”[2] няма, ама туй ли трябва да гледаш! Просто “плюскай, каквото ти дават”!

– Все едно, – рекох. – Запотената гарафа с водка липсва, тя беше важната!!

– Пермутациите на пространствено-времевия континуум изличиха емблиматичната гарафа и я подмениха с кристалната белота на мастиката – отвърна внимателно Пепи, специално подбирайки думите, за да се види, че не петлае език, макар и да е подпийнал.

– А какви са тия очила?

– Ще видиш! – загадъчно отвърна той и като захапа гъбата със скърцане я изтръгна от зъбците на вилицата.

Аз се приближих, а той стана от мястото си. Преметнахме ръце един през друг, но прегръдката ни не излезе много ловка. Що ли? Ами, пречеха ни очилата. Попотупахме се по гърбовете, а щом на Пепи му омръзна това упражнение ме избута от себе си и направи охолен жест по посока на масата:

– Сядай и разправяй!

– Какво да разправям?

– Как я караш?

– По старому, с някоя и друга пикантерия от време на време.

– Как е вътрешният ти глас?

Пепи беше в течение за В.Г., а В.Г. си беше направо сублимиралия лексикон на Пепи. “Кажи му как ме съсипваш с цензура и пълно пренебрежение на ценните идеи, които ти давам!” – изплува от дрямката той.

– Кротува – отвърнах аз. – Чух, че имало машинки за триене на сънища, неприятни спомени и вътрешни гласове. Ще взема да го заведа на една такава…

– Ама не го трий целия. Остави го там да ти примърква. Като скопен котарак – дебелее, мързелее, не се разгонва и не получава полюции на всевъзможни деликатни места. Например, в коша за пране, върху твоите слипове. Върви обяснявай после, че тия белезникави петна не са от теб.

– Ти как се сети за мен?

– Чакай, батко! Аз нямам нужда да се сещам за теб, “ты у меня в груди”, както си спомняш, че е казал поета. Исках да те видя, ей на тази маса, ей в този момент…

– Рожденният ти ден бе преди пет месеца. Обадих ти се, поздравих те…

– Е, сега пък аз ще те почерпя, ще те поразпитам, ще ти почета, ще ти представя… – и както само Пепи умее, впери поглед над рамото ми.

Обърнах се инстинктивно и – гледай ти – Мъро. Със сламена шапка, пепитена риза, раирани бермуди и джапанки. Не бях го виждал сума ти време и ми се стори отслабнал, загорял и възмъжал. „И останал без капчица вкус към…” – започна отново В.Г.

– …Облеклото – довърших на глас, без да искам. Прозвуча назидателно.

– Ха! – отвърна Мъро от своята диспозиция. – На поканата ми пишеше: „Облекло – според сезона!” Винаги стриктно спазвам предписанията.

– Ела, друже, ела! – приласка го Пепи. – Боби нещо е нервен, не му се връзвай! – и ми се сопна – Хайде де, прегърни го!

Запрегръщахме се, зацелувахме се, а Мъро не пропусна да забележи бифокалните очила. „Те са за един фокус, който ще ви покажа” – успокои го Пепи. „Би-фокус, би-мокус, би-препаратос” – изкодоших го аз. „Може и три да е” – додаде Пепи.

Най-после седнахме, а Мъро започна да ръкопляска. Сритах Пепи да станем и се поклоним, но той бе разчел правилно жеста на Мъро:

– Той и без това сега ще дойде.

Вярно, сервитьорът дойде, погледна масата, оттегли се безмълвно и след две минути я обсипа с нови ястия и напитки. Разговорихме се за кой как я кара, завдигахме наздравици, замайтапихме се един с друг, а В.Г. не без резон запита: „А, бе тоя за какво ви е събрал?”

– Казвай сега, за какво си ни събрал? – изнервничи Мъро, а аз изревнувах.

– Да ви видя! – възкликна Пепи. – Да ви чуя гласовете, да се възхитя на осанките ви, да преценя как са ви скроени…

– Шапките – довърши Мъро. – Че да ни ги доскроиш.

Споделял съм вече, че Пепи мрази да го прекъсват и хич не обича да му продължават мисълта.

– Думата беше “дрехите” – ледено каза той, – но след като си решил, че не е това, кажи ми ти за какво съм ви събрал.

– Ако беше казал, че си ни викнал, за да се напием, по щях да ти повярвам…

– Да, бе! И ще ти пратя покана?

– Ама и за да ме гледаш, и да ми преценяваш кройките, покана също не ти е необходима. Ей тая риза съм си я купил от една барачка на женския пазар. Можех да ти го кажа и по телефона. Щом сме дошли тука ще пием и ще се гледаме, докато можем. Ти ми кажи поканата за какво е?

– Чакайте малко – усетих се аз. – Мъро, я ми покажи поканата си!

С крайчеца на окото си видях, че Пепи леко се сконфузи. Мъро, обаче, го измъкна от ситуацията:

– За какво ми е? Да си я прищипя на джобчето, че да ме познаете по нея? Или да я връча на онова офталмо-логопедично недоразумение отвън, белким ме пусне да вляза?

Дали пък не бяха се наговорили тия двамата, дали пък това не бяха добре изрепетирани реплики? Обаче, не. Пепи, макар й посърнал, отпи от чашата и каза:

– Поканата е заради една история…

– История – повтори Мъро. – Хубаво. Историята се крепи на паметта. Клио е дъщеря на Мнемозина, както ви е известно. Хайде, разправяй, докато не сме получили амнезия от пиене.

Виж го ти, Мъро! Каква увереност, каква безпардонност! Къде го младежът, който все клинчеше от естествените противопоставяния, който отдалеч надушваше идеологическите спорове и ловко ги заобикаляше, който дори и бридж не сядаше да играе от страх да не му се скарат, че анонсира грешно?! Пепи обаче бързо го върна към архетиповете му:

– Тази тема – започна той със стържещ глас, като въртеше долната си челюст така, сякаш двете с горната бяха воденични камъни, които, мелейки зърното на звуците, ни дават възможност да отделим брашното на думите от триците на пропадналия им смисъл, – е тъмна и болезнена и дори по особен начин криминална…

– Какво сега – стресна се Мъро, – духът на Цветан Стоянов ли ще викаме? Това да не е спиритически сеанс, бе!?

Ей с тая своя суеверна душица на Мъро му беше трудно да се оправя. Тя му тровеше живота, а той не можеше да се еманципира от нея. Може и затова да бродеше напред-назад по света, търсейки мястото на нейното успокоение – за да се отпримчи от опеката и после свободно да се рее из пространството. Почти като мен и В. Г.

– Не бой се! – успокои го Пепи. – Позволих си да започна с малък цитат, защото, преди всичко друго, държа на културната форма на изказванията, на тяхната стилност, както и на ефектните въведения в проблематиката. Ясно е, че аз съм геният, а някой от вас се мъчи да ми се прави на наставник и определено ще си изпати от това. Така че, да започваме да разнищваме това криминално деяние…

– С другия какво ще стане? – нахално попитах аз.

– С кой друг? – не разбра Пепи.

– Ти каза, че единият от нас се прави на твой наставник. Той ще си изпати. Добре. Другият от нас – размахах пръсти между мен и Мъро, – на какво се прави? И той ли на наставник? Или на нещо друго? Или на нищо такова? Ще си изпати ли, или няма да си изпати? Ако не се прави на наставник и не си изпати, тогава какво ще се случи с него – похвала ли ще получи, награда ли, или безразличие. А ако получи безразличие, тогава защо си го викнал и него? При положение, обаче…

Пепи вдигна длан за да ме спре. Но не беше ядосан.

– Прелюбопитна хипотеза – рече лукаво той, като ме гледаше изпитателно в очите. – Ще я имам предвид впоследствие.

Нямах чувството, че съм изказал някаква хипотеза, по-скоро се заяждах с Пепи. Той най-накрая надяна бифокалните очила, зарови в чантата си и измъкна два листа, напечетани, както ми се стори, на пишеща машина. Прокашля се, пийна малко мастика, сдъвка нова гъба и зачете с патетичен тон:

– „Господине! Сядам да ви пиша и се чудя на собствения си наивитет, бих казал – простодушие. На какво разчитам? Да прочетете писмото ми? Е, и? Какво от това, че ще го прочетете! Преди година ви надрасках на ръка едно писмо, в което се усъмних във вашето действително съществуване. Явно, това предположение ви е потресло, защото побързахте да ми отговорите и в духа на бюрократичната традиция да напишете върху телеграфна бланка: „Това изобщо не е вярно!” Което ме накара да поразмисля и да установя, че нещата стоят точно наопаки. А именно – несъществуващият съм аз. Но процедурата на моята анихилация сте я извършили вие. Спомнете си как пред чаша чай, когато с презрение гледахте моята халба бира, ми казахте: „Аз съм нов човек!” Знайно е обаче, че всяко ново не започва със самото себе си, а с ритуала на своето възправяне. Този ритуал не е еднопосочен, той има обратна страна – полагането. Или, ако си послужа с терминологията на Владислав Тодоров, този ритуал е коляното, което свързва в обща става хоризонтирането на старото и вертикализирането на новото. Забележете: първото влече след себе си второто. Затова революциите започват с ритуала на погребението. Като нов човек на вас ви е необходима забрава и спокойствие за тревожната ви памет. Спомените от миналото ви притесняват именно със своята яркост, динамичност и виталност. За тях е нужен покой, а не вечно присъствие в паметта ви. Като жрец на ритуала вие го започнахте твърде отдавна. Става въпрос за ритуала на хоризонтирането, на полагането. С други думи – на погребението. Вярно, това не е просто нещо. Какво се изисква? Скръб, тъга, мрачно настроение, брадясване, препушване, напиване, безсънна нощ, малко сантимент, малко сълзи (една-две), малко прехлипване (само веднъж!). Понякога: виене, тръшкане, ядене на пръст, скубане на косите, вопли и тиради, но те не са препоръчителни за вас. Да, преживявате погребението като болест, но отчитате и добрите му страни – неговата еднократност и окончателност. Тялото е хоризонтирано во-веки, а твоето его е вертикализирано също во-веки. Положеното е просмукано с покой, а твоята памет – със забрава. Но как да забравиш, че положеното сме ние – твоите скъпи покой-ници. Какво да ти кажа, гробището на твоята памет е от средна ръка, но в устройството му личи вкус и известна оригиналност. Бил съм в много такива гробища и в много от тях лежа, така че мога да сравнявам. Най-лошо е в онези, където съм кремиран. Твърде малка е урната с праха ми и трудно се различава сред останалите в стената. Неприятно е и в тези, където гробът ми е в края, занемарен и трънясал, с вече изгнил кръст. Вярно, при тебе е друго. Близо съм до централната алея, бурените са почистени, тревата е мека и зелена, някой постоянно ми прелива половинка поменно вино, имам си и надгробна плоча. На нея пише: „Съжалявам, че си тук, но така трябва!” Не е много приятно, да не говорим, че за епитафия е съвсем неподходящо, но разбирам – устройва те – и сигурно някога ще ти простя.

Мисля, че можеш да бъдеш доволен. Миналото е хоризонтирано, тялото на покойника е положено, отокът на гроба му скоро ще спадне и ще изравни всички посоки и времена. Това тяло и това минало повече няма да присъстват в настоящето ти, а от мястото на своето отсъствие ще изпращат все по-слаби и заглъхващи сигнали, докато всичко се заличи. Тогава окончателно ще бъдеш реабилитиран и просмукан от вертикалното си битие. Затова, не ходи повече на гробището на собствената си памет, не оставяй там цветя и не се грижи за нищо. Ние, мъртвите, ще свършим всичко и ще си отидем – в другите си гробове, при останалите си тела! С-Богом – до деня на Страшния съд! От задгробието на твоята памет: твоят скъп покойник!”

 

– Е? – рече Пепи.

– Хубаво е – отзова се Мъро, докато дъвчеше и отпиваше едновременно. Преглътна с известно усилие и като съзря гневния поглед на Пепи, уточни – Хареса ми. Стилно е някак, има чувство, метафоричността е извисена… Кой го е писал?

– И аз това питам – уж спокойно рече Пепи, след което, в желанието си да изреве, което доведе до рязък срив на гласа му, изпищя – Кое от вас, копилета такива, написа този пасквил!?

При думата “пасквил” гласните струни на Пепи отказаха да произвеждат звуци и тя достигна до ушите ни като зловещ шепот. А той беше придружен от зловещ поглед. Очите на Пепи са озадачаващ феномен, особено, когато премине границата на благоразумието в пиенето. Тя е различна при различните индивиди, а в неговия случай е около петстотин твърдо, което в други мерни единици, но пак в контекста на специфичния метаболизъм на Пепи, се равнява на около три литра бяло вино, три бутилки червено или, според случая, от шест до девет бири. Та, отвъд границата на благоразумието, в полето на фриволността, Пепи обикновено влиза с различна визуална концепция. За да не можели после да го познаят, както обича да изтъква самият той. Тази концепция е центрирана именно върху очите. Те, стига да не прекалявам с метафоричността, стават котешки. Те стават демонични. Те се превръщат в изпитание: ама не изпитание за него, а за вас; за тези, които въпросните очи наблюдават. И понеже очите няма как да видят самите себе си, ти – наблюдаваният, започваш да се виждаш в тях: безформен, като някаква текстура, като тъкан, която тутакси ще бъде разтъкана и разнищена. За разлика от повечето хора, на които очите потъмняват с увеличаване на количеството изпит алкохол, тези на Пепи изсветляват. Обаче от тях не струи и не те облива светлина. Изсветлявайки, те стават прозрачни. Тъкмо през тази прозирност, някъде в ъгълчето на окото, съзираш отблясък от лавата на Геената адова. Не си мислете, че винаги е така. В женска компания (особено на майка му и жена му) визуалната концепция става друга. Очите на Пепи от дяволити се превръщат в ангеловити; стават пъстри, калейдоскопични и през тях може да се съзре цялото многообразие на вселената.

С Мъро мълчахме. Пепи ни гледа унищожително известно време, след това погледът му омекна, той си наля – този път бяло вино, прокашля се и рече:

– Господа дегустатори на житейските вкусотии. Това писмо ни обвинява в забрава. Забравата е липса на памет. Но ние никога не сме пили за да забравим. Ние пиехме за да помним. Помните ли нашето ходене по кръчмите преди толкова години? Помните го! Помните ли как виеха сирените на линейките докато ни разнасяха из различни изтрезвители, щото капацитетът на един не стигаше? И това помните. Останахме ли ние в паметта? Останахме. Какви са тогава тия гробища и забрави. Докато не забрави да вдига чашата и казва наздраве, човек може да бъде смятан за паметлив.

Пепи отново вдигна чашата, пак каза наздраве, отпи и продължи:

– По определение вие сте ми приятели, но по предназначение – ближни. Кажете ми сега ближни мои приятели, кой от вас се отписа от книгата на живота ми?

– Не съм аз! – извиках нетърпеливо и тутакси ми се прииска да се ухапя – та това си беше реплика на Мъро.

„Що за аматьорщина! – презря ме В. Г. – Днес деградираш с всеки изминал час.”

– Попитах кой го е написал, а не кой не го е написал. Е, ти ли го написа, Боби?

– Защо мислиш, че съм аз? – смених тактиката.

– Защото си прибързан и нетърпелив. Не мислиш стратегически. Готов си от дреболиите да правиш генерални изводи. Не можеш да изчакваш нещата да се развият според предназначението им и чак тогава да ги свързваш едно с друго.

– Това не доказва нищо!

– Може да не доказва, но изяснява. Знаете от сериалите, че психологическият портрет на престъпника е най-важен за изясняване на злодеянието.

– Хайде сега, престъпник ме изкара! И може ли едно писмо да бъде злодеяние?

– Може – угодливо се намеси Мъро. – То е писмено злодеяние.

– Значи си признаваш!? – продължи Пепи.

– Нищо не признавам! – заинатих се аз, следвайки поуките от днешните събития. – Не се прави на профайлър, а ми приведи доказателства и аргументи.

– Знаеш ли на кого ми приличаш? – саркастично попита Пепи. – На Джери. Напразно те държах далеч от него. Пак си прихванал.

– Тъй да е! – привидно се смирих аз. – Да допуснем тогава, че именно Джери го е писал, а не някакъв негов жалък адепт! – и с горест посочих гърдите си.

– Ти Джери не го бъркай. Джери не си играе да пише писма. Джери пише фундаментални трудове, консултира разни банкери и покрай това пуши пура, разхожда маркови костюми и тъпче земята с лъснати чепици. С жена си устройват всякакви соарета и матинета, а с асистентките си – оргии на вилата. Как го виждаш да пише писма? И то такива!

– Защо тогава реши, че съм аз?

– Защото веднага отрече! – Изчака да види как се гърча и добави: – Но, ако трябва да бъда честен, истинският ми довод е писмото.

– Нали не е ясно кой го е писал.

– Не говоря за това писмо – той почука с показалец листите пред него. – Говоря за другото, споменато в това; за написаното на ръка. То е от същия автор, както и това.

– Прочети ни тогава и него – обади се Мъро. – Или направо го дай за графологична експертиза. Боби, напиши нещо на тая салфетка…

– Там е работата – продължи да ни гледа изпитателно Пепи, – че аз такова писмо не съм получавал. Написано на ръка.

– Пишеше „надраскано” – поправих го аз.

Пепи отново се ядоса, измъкна виното от кофичката и като пренебрегна чашата пи направо от бутилката. След като попи устните си с платнената кърпа от коляното си, продължи:

– Нито надраскано, нито начертано, нито нарисувано! На ръка написани получавам само прошения и обвинения. Авторът на това писмо – той отново го почука, този път по-силно, – нарочно е вмъкнал този псевдо-факт. За да ме заблуди. За да не го разпозная. Не на мене тия, обаче!

– Връзката с мен къде се крие? – повиших глас и аз.

– Връзката с теб, Боби се крие в едно друго – трето, писмо. Макар хронологично то да е първо. – Пепи пак зарови в чантата и измъкна други два листа, напечатани на машина. – Получих го преди две години и под него стои именно твоят подпис. В него, покрай готините неща, има и един не съвсем удачен опит за стихоплетстване. Ще зачета само началото: „Отучих се да пиша на ръка, понякога потраквам на машина…” Е!?

– Искаш да кажеш, че наистина съм се отучил да пиша на ръка и като Иван Карамазов съм подхвърлил репликата за „надрасканото на ръка”!? Прощавай, ама мисленето ти наистина се е бюрократизирало. Да не можеш да отличиш стих от декларация! – този път се ядосах аз. – Мъро, дай салфетката!

Мъро услужливо ми я поднесе, макар вече да бе оставил върху й два-три мазни отпечатъка.

– Сега на ръка ще ти напиша клетвена декларация, че не съм автор на прочетеното от теб писмо. След това ще зарежем яденето, пиенето и климатика и ще отидем в нечия нотариална кантора да го заверим, с което, освен всичко друго, ще гарантирам, че мога да пиша на ръка и че това е моят почерк.

– И за чий ни е твоят почерк? – попита Пепи имитирайки женски глас и ние с В. Г. се смразихме. Той продължи все едно нищо не е станало. – Писмото, което разследваме е натракано на машина… О-хо-о-о! Ето ти я връзката! В едното писмо „потраквам”, в другото – „надрасквам”. Знам те аз, Боби! Няма за тебе да „драскаш” и „тракаш”, трябва да „надраскваш” и „потракваш”. А защо не – да „подраскваш” и „натракваш”? Или пък вземи да „задраскваш” и „изтракваш”. Драс и трак! Почти като сърп и чук.

„Брей, че се пеняви тоз човек!” – смутено се прокашля В. Г.

– Точно така! – рекох, а Пепи сепнато млъкна. – Кажи ми сега, тия двете писма дето са пред теб, на една и съща машина ли са писани?

– Не са – разочаровано отвърна той. – Сравнявах ги. Но какво би ти попречило да намериш друга машина?

– Ефективността – уверено отвърнах. – Ако бях аз, щях да го напиша на служебния компютър и да го разпечатам на служебния принтер. Бързо и лесно! Изобщо нямаше да ти хрумнат тези аналогии с предишни мои писма. С тези обвинения ми приписваш две взаимоизключващи се качества – хитрост и наивност. Предложението ми за нотариус остава.

– Добре де, не се сърди! Съгласи се, че това си беше най-достоверното предположение.

– Не е! Защото си се хванал с първите няколко реда. Я чети по-нататък. Ала Владо Тодоров – и концептуално, и терминологично. Хоризонтиране, вертикализиране, ставни връзки, полагане и възправяне… Там що не копаеш умрялата котка.

– Ами аз бегло го познавам Владо, не ще да го е писал той.

– Аз пък само съм го чувал. Но, ей тоя – насочих палец към Мъро. – Той си хортува с него.

Мъро невярващо се опули насреща ми – не беше допускал, че ще сътворя такъв обрат. Пепи пък насочи зловещото си внимание към него. Мъро замънка някакви оправдания, че нали знаем, той пътува постоянно, връща се за по седмица-две, най-много месец, защо му е да пише писма, по-скоро такива писма на него трябва да му се пишат, макар той да не би се обидил, да не би разследвал, и изобщо – за какво са му тия неща; с Владислав Тодоров не се е виждал сума ти време, пък и защо ще пише като него, той – Мъро, си има собствен стил и не би му изневерил, дори и да трябва да обиди паметта на някого, като я сравни с гробище, а от друга страна на него хич не му харесва да си представя, че е покойник, дори и в Пер Лашез.

– А кой се въртеше из разни съмнителни общества на маркиз дьо Сад и други подобни, докато ние, прогресивните млади хора събаряхме комунизма и изливахме основите на демокрацията!? – скастри го Пепи.

Мъро млъкна. На мен също ми стана чоглаво. И Пепи се усети, та добави:

– Добре, де! Комунизма още не сме го съборили… Всъщност, като гледам кой ни управлява, по-скоро комсомолизма не сме съборили. Ама не знаехме, че и с него трябва да се борим. И на демокрацията основите още не сме изляли. Теч има някъде и не можем да го открием. Но това не значи, че трябва да се загробваме в някакви общества на маркиз дьо Сад.

– Пепи, не съм го писал. Аз щях да го надраскам на ръка и да ти пиша, че преди време съм ти натракал писмо, в което съм се усъмнил… – Мъро ни огледа. – Ето какво забравяме постоянно!

– Какво? – попита Пепи.

– Съдържанието на онова писмо! В него пишело, че авторът му се е усъмнил в съществуването именно на адресата. Е, кому би хрумнало да влага подобно съдържание, при положение, че такова писмо въобще не е получавано, както твърди Пепи.

– Как кому, автору му – опита се да спази падежната форма Пепи.

– Не, не! – ентусиазира се Мъро. – Изпускаме важното. Важно не е това писмо, важно е предишното, онова, за което мимоходом се споменава в това. Дайте да възстановим ситуацията. Пепи получава писмо, затлачено от подражания и метафори. Още в началото му, като прелюдия към последвалите емоционално-художествени изблици се говори за наивитета на пишещия и за надеждата му, че писмото ще бъде прочетено. Надеждата се крепи на факта, че година по-рано е имало друго, „надраскано на ръка”, което все пак е получило отговор. Но какъв отговор? Написан на телеграфна бланка. И тук се заформят две загадки. Първата, как е нанесен текстът върху бланката – като телеграма или също е надраскан. Ако е бил надраскан, което е логично, по какъв начин е стигнал до получателя? В плик, хвърчащ лист в пощенската кутия, на ръка? Защо няма сведение за това. Пепи, я ми дай писмото.

Ха, Пепи пак се сконфузи. Нещо не му се даваха тия листи. Представих си ги върху пода в тоалетната на влака. Не се получи, защото не успях да си представя тоя, дето ще ги прочете. Прочее, Пепи се зае да доопразва бутилката вино и да поръчва нова. Тъй и не даде писмото, Мъро сам си го взе.

– Виж ти! – възкликна той. – Тук почти три реда са заличени с коректор. Защо, бе Пепи?

– Така го получих.

– Добре, това ще го проучим после. – Помълча малко, загледан в писмото. – Хм, излиза, че е ясно кога се е получил отговорът на Пепи. „Побързахте да ми отговорите”, означава веднага, а не по-късно или почти след година. Пепи, ти телеграми пращал ли си?

– За последно, през онази зима преди 15 години. Бих на мама една телеграма, за да й съобщя, че няма да се прибера след сесията, защото не мога да намеря пътя си. „Си”-то беше в скоби.

– Втората загадка е свързана с твърдението, че това изобщо не е вярно. Кое не е вярно? Написаното в първото писмо. Относно неговото съдържание знаем две неща. Първо, авторът му се е усъмнил в действителното съществуване на Пепи, но самото съмнение той нарича „предположение”. Второ, авторът отново предполага, че това „предположение” е довело до потрес получателя. От навързването на толкова хипотетични положения първото писмо се обвива в енигматична мъгла. За да я разсеем, трябва отново да се върнем към темпоралния ред на събитията. По някое време миналата година Хикс пише писмо до Пепи, в което се усъмнява в неговото действително съществуване. Пепи твърди, че не е получавал такова писмо. Според сегашното писмо на Хикс, обаче, разбираме, че той – Хикс – е бил сюрпризиран от телеграфна бланка, върху която, незнайно в какъв вид, се мъдрело изречението: „Това изобщо не е вярно!” Което, от гледната точка на Хикс, означава, че Пепи не само е получил първото писмо, но и – макар и екстравагантно, му е отговорил. Това е повод, ако щете – дори причина, Хикс да напише ново писмо, в което преобръща екзистенциалните си нагласи, като утвърждава съществуването на Пепи, но отрича своето. И тук, забележете, не говорим вече за съмнения, предположения и хипотези, а за твърдения. Но, както знаем от логиката, твърденията са за факти. Това писмо, – Мъро назидателно го размаха – което Пепи е получил, ни уведомява за фактическата действителност. А предишното, което Пепи изобщо не е получавал, но дори и да беше получил, то изобщо не би било вярно, ни съобщава някаква хипотетична реалност. Какъв извод се заформя на края?

– Който подлага на съмнение съществуването на Пепи, сам се загробва! – отговорих аз.

– Това е малко повърхностно – не одобри Мъро. – Сега въпросът не опира толкова до написаното и ненаписаното, а до неговия автор. Макар да не съм сигурен, ако нещо не е написано, дали може да има автор. Всъщност, онова което ми отвори очите е предполагаемият отговор на Пепи. Ако нямаше отговор на първото писмо, всичко щеше да е ясно: Хикс е разбрал, че Пепи не е получил писмото му, затова отново му пише… Но какво щеше да му напише? Същото като в първото, но с други думи. Значи, ето това писмо тук по необходимост е обусловено от отговора на първото. Защото то фактически отрича съдържанието на първото. За какъв чеп му е обаче на Хикс да изяснява кой измежду него и Пепи е съществуващият! И как пък тъй Пепи няма да знае кой е Хикс, при положение, че за Хикс е битийно важно дори едно изречение на Пепи!

– Мъро, Мъро… – доволно каза Пепи, – не знаеш на колко хора им е важно моето изречение. Ако почна да ги помня всичките…

– Сигурно е така – отвърна Мъро. – Но Хикс те интересува, нали? Иначе защо си ни събрал? Да изясниш дали не е някой от нас? Е, никой от нас не е.

– Тогава кой, кой ще е тоя Хикс? – артистично попита Пепи.

– Че как кой? – избързах аз. – Ами ти, ти си Хикс!

„Прецака си другарчето!” – изфъфли В. Г. Аз пиех, него хващаше. Но беше прав – забелязах как Мъро води разсъждението си към заветните реплики на Порфирий Петрович и му ги изтръгнах от ръцете; пардон – от устата. Мъро направи кисела физиономия, но поне бе сигурен, че фанфарите накрая ще са за него.

– Майтапчия! – посочи ме Пепи, но май не му беше весело.

– Сигурно! – отвърна Мъро. – В сравнение с теб си е направо аматьор. Ако Хикс съществува, то тогава има първо писмо и твой отговор. В такъв случай ти лъжеш. Но за какво ти е да лъжеш, след като си получил това писмо и държиш да го разнищваме заедно. Остава Хикс да лъже. Той пък защо ще го прави, при положение, че остатъкът от това писмо е напълно достатъчен да ти вмени чувство за вина и въобще не му трябва да си измисля нито предишни писма, нито бланки с отговори. Ако, обаче, Хикс не съществува, за което намеква наличното писмо, кой го е писал туй последното. Няма кой друг. Ти!

– Чакай, чакай! – Пепи се правеше на разсеян през повечето време, но се оказа, че чува някои неща. – Защо не допуснеш, че Хикс съществува, пратил ми е писмо преди година, което аз не съм получил и не съм му отговорил. Той си мисли, че съм го получил, но не искам да му отговарям. Тогава си измисля унизителен – и по форма и по съдържание – отговор, който уж аз съм му пратил, за да си намери повод да напише ново, този път саркастично, писмо.

– Глупости! Защо тогава ще подражава на Владо Тодоров? Признавам, това за гробището на паметта е свежо, ама само заради него да е написал цялото писмо, не ми се вярва. Той може и да си е мислел, че си получил предишното, но не е бил сигурен. Не би трябвало да е сигурен и в получаването на това. От какъв зор тогава е описал епистоларната драма, разиграла се между вас?

– Може пък да е смятал, че наистина не съм получил писмото и за да ме провокира и привлече вниманието към себе си, да е сменил тактиката.

– Дрън-дрън! Така като ни гледаш, мислиш ли, че някой от нас ще се усъмни в твоето съществуване, а ти, така да се каже, неотговаряйки на това съмнение го потвърдиш, та тогава същият този от нас, се захване да прави обратното – да те утвърждава, отричайки със самото това собственото си съществуване. Впрочем, носиш ли плика?

– Какъв плик? – изуми се Пепи.

– Този, в който си получил писмото.

Пепи се поколеба.

– Не го нося и не помня къде го дянах.

– Поне помниш ли клеймото от кой град беше?

– Дори не погледнах. – Пепи пак започна да се разгневява. – Ти какво си ме захванал. Мигар ми пречеше да ви се обадя, за да се напием. Сам каза, че на това по би ми повярвал. Сега ме изкара откачалка, която сама си пише писма и събира другарчетата си да им ги чете. Не стига, че аз съм потърпевшия, а отгоре на всичко трябва да се оправдавам, щото Мъро решил да се прави на Еркюл Поаро. Голям извратеняк си станал, да знаеш.

– Първо, ти беше този, който ни събра. С покани! Второ, ти ни прочете това писмо. Изразително. Трето, ти ни подложи на разпит, за да ни уличиш. Що аз да съм извратения?

– Исках да улича Боби – неочаквано призна Пепи. – Ти ми трябваше само за съдебен заседател.

– Тогава, защо… – начена Мъро, но не довърши.

– За да е справедливо. Какво сега, да го прикова на позорния стълб, ли? Знаеш ли какво пише на заличените три реда?

– Нали така си го получил?

– Аз така съм го получил, но понеже писмото е писано на машина, релефът на буквите е избил на обратната страна на листа. Поиграх си и ето какво се получи. Започва след „Какво от това, че ще го прочетете!”, цитирам: „Все едно – то ще се озове в кошчето ви за творчески отпадъци. Също като несполучлив троп, като стилно недоразумение или като печатна грешка. Нещо повече – то ще ви досади!” Край на цитата.

„Хе-хе-хе!” – изкудкудяка В. Г., все едно е в курник, а не на погребално парти.

– Разберете, – изригнах искрено – не съм аз!

В. Г. го знаеше, ама си траеше. Мъро се притече на помощ:

– Тук няма никакъв доказателствен материал. Вярно, Боби си употребява тези клишета, ама не ги е засекретил. Всеки може да ги използва.

– Кой тогава го е писал? – не мирясваше Пепи.

– Никой – във внезапно прозрение рекох аз.

– Как така? – сепна се Пепи. – Не може да се е самоконаписало.

– Така е, но погледни логично на нещата. Никой друг, освен някой от нас тримата, не може да го е писал и същевременно никой от нас не го е писал. Вижте, в писмото има по нещо от всеки, все едно сме го писали заедно. Но не сме.

– Нали все някой трябва да е удрял клавишите – поде Мъро.

– Този някой е никой! Злата сила! Ако бяхме се изпокарали, щеше да е някой. Щом не сме, значи е никой. Стига сме го мислили.

– Тъй, – рече Пепи. – Излиза, че това писмо не съществува, защото никой не го е писал. Нали така – огледа ни той един по един, – щом има написани, но непрочетени писма, защо да няма прочетени, но ненаписани, а?

– Логично – одобрително рече Мъро. – Сега не само логично, но и справедливо ще бъде да приведем това демонично творение към неговата действителност. А неговата действителност е небитието! – И почти кресна към Пепи – Изгори го!

– Точно така – потвърдих. – На кладата!

– Ясно – със задоволство рече Пепи. – Присъда: „О, санта симплицитас”!

Мъро само дето не изръкопляска. Аз се въздържах, а В. Г. дори се изсмя. Втренчен в нас, Пепи смачка с дясната си ръка двата листа, а с лявата измъкна от джоба на сакото си кибрит. Не се сдържах:

– О-о-о, разделението на труда: запалка за запалване, кибрит за изгаряне… Де ги кремъка и праханта?

– Ядец! Кибритът е за палене на лулата.

Той хвърли стопканата хартия в пепелника, драсна клечка и обявеното за несъществуващо писмо лумна в пламъци. Пепи не изгаси клечката, спокойно бръкна в един от безбройните джобове на сакото си и в ръката му наистина се появи лула. При това – вече натъпкана с тютюн. Разпали я, пафна два-три пъти и ноздрите ми потръпнаха от аромата.

– Екселенц – гордо заяви Пепи! – Вече никъде го няма.

Загледахме се в горящата хартия. Пепи се обвиваше в облаци дим, аз си мислех за ирационалното („Какъвто денят, такива и мислите” – поде В. Г. поредната си баналност), а Мъро неспокойно барабанеше с пръсти по масата. Накрая рече:

– Баба ми е казвала, че който гледа огъня се напикава. Действа ми деуретично.

Скокна и хукна към тоалетната.

– Той ли е? – попита ме Пепи като някакъв Филип Марлоу.

– По-скоро съм аз – отвърнах му като някакъв свидетел на Йехова.

– Щеше ми се да бъдеш ти, стига да не бях аз!

След тази загадъчна фраза Пепи млъкна и се съсредоточи върху окадяването на масата. Аз зачаках Мъро и когато той се върна, рече на Пепи:

– Екселенц!

– Да – отвърна Пепи и само дето не подаде ръка за целувка. – За ваше здраве, господа!

И като се започна! Мъро ме попита дали помня разказа на Пепи за това, как е пристигнал на студентската бригада в Силистра. Спомнях си едни снимки с летящи потници, но не удовлетворих с отговор въпроса на Мъро. Мъро заразказва как Пепи, Плашето и Михал Мишкоед, след изтощително четиричасово пътуване, изпило една туба вино, слизат на странна провинциална гара.

– Гавра – поправи се той.

Целта е да попълнят от гаровия („гавровия”, както пак се поправи Мъро) бюфет изчерпаните запаси. Пепи носи чанта, но не празна, а с дрехите, бельото и чехлите. Плашето носи джобове с пари. Михалко не носи нищо, освен чистия си разум. Милиционерът на гарата ги пита какъв е този триумвират. Те отвръщат, че са „триптих на светая светих”. Милиционерът се заканва: „Само елате на този тепих, да ви обърна ушите наопаки!” Пепи му казва: „Душите наопъки може да ги обърне само образцов Луцифер!” „Тъй, тъй – дава го ларж оня, – за милиционер са си тия работи.” Побутвайки се, тримата влизат в РСВ-то. Чака ги изобилие – бутилки „Червено обикновено”, водка „Средец” и бира „тип Портър” (другата е изпита). Плашето изпразва един от джобовете си, Пепи изхвърля текстила, за да положи в чантата вместимостите, а Михал превключва на режим „практически разум”. След тази блестяща операция, със светнали очи (защото са обърнали по едно вътре), тримата излизат във ведрия предиобяд, за да установят, че последният вагон от композицията се стопява в безкрайността. Луциферът им се хили насреща: „Дайте си сега паспортите!” Пепи оставя чантата внимателно, връща се в ресевето, разритва бельото, стъпква чехлите и се сеща, че зеленото тескере е в джобчето на ризата му. Вади го и тържествено го носи на униформата. Оня обаче задава фундаменталния въпрос: „А къде са паспортите на тия?” „Това е паспортът на трима ни – храбро отвръща Пепи!” „Не може един паспорт да бъде на три лица едновременно – логически правилно и методологически последователно отвръща сержантът.” „А нима Светата Троица се нуждае от три паспорта – нагло пита Пепи. И добавя – Вие да не сте номиналист?” Сержантът не знае, но му се струва ужасно да е такъв. Същевременно не му отърва да бъде друго, освен комунист, затова самоотвержено казва, сочейки с пръст Пепи: „Тогава ти отговаряш за тях!” Пепи прехапва долната устна, от Плашето се изтръгва страдалчески вопъл, а Михал доволно казва: „Ха!” „Следващият влак е след шест часа” – казва милиционерът, намеквайки, че нашите хора се нуждаят от протекция през това време. „Ние, казва Пепи, като човек обладател на един паспорт за трима души – не се нуждаем от следващ влак. Ние трябва да пристигнем преди този!“ „Хайде де – изхилил се мильото, – стигнете. Ама ако не изчезнете до пет минути, ще стигнете Михаля!” Мишо го погледнал особено, а радиостанцията на кръста на сержанта изпукала многозначително. „Шефе – казал помирително Пепи, – накъде да хванем, че да стигнем навреме?” „Натам.” – отвърнал милиционерът. И те хванали натам.

Първо им спряла една каруца. „Накъде си, момче?” – попитал каруцарят, втренчен в Мишо. „Ние сме заедно!” „А-а-а, няма заедно! Тия двамата не ми трябват!” „Поне с единия?” – пробвал Михал. „Не те деля с никой!” – отсякъл каруцарят.”А искаш ли ние да разделим твоето единство на човек, кон и каруца? – попитал Пепи свирепо. – И да ви разхвърлим из различните краища на Ойкумена?!” „Дий!” – рекъл оня. По прашния път нямало вече никой. Вървели, жаби квакали някъде, винарки правели ореоли около главите им, прахоляци се вдигали под нозете им, стръкове трева се извисявали покрай канавката, селскостопански самолети прелитали… Тази монотонност продължила около час. След това до тях спрял москвич. Зелен. С чичо зад волана и с каишка, която поддържа капака на багажника. „Ко праите, момчетата?” – попитал чичото, който отгоре на всичко бил с каскет. „Пием!” – отвърнал Пепи. „Е, що така – на жегата, с багаж?” „Щото сме шизофреници – отвърнал Мишо. – Искаш ли и ти?” „Искам, що да не искам. Ама да ви закарам в село, че там да се отпуснем. Жената трябва пиле да е заклала.” „А ако я е заклало то нея?” – демонично попитал Плашето. „М,чи как ще я заколи, бе? – засмял се искрено чичото. – То нож мож ли държи!” „А ако и изкълве очите?”  – пробвал Плашето нова позиция. „Ей – рекъл чичото, – не закачай пилетата, чисти трици им забърквам, зърно си кълват на воля…” „Що така, бе чичо – намесил се и Пепи, – от триците на прасето на пилето да даваш?” „Че що да не му давам? То колко живей? Няма и година. Пък прасето кара до Коледа. Ний си я празнуваме по старому.” „Ний пък – отсякъл Пепи, – пиле-хунвейбин не щем да ядем! Ще ни закараш ли до някой разклон или да продължаваме да набиваме в тая жега?” Той ги закарал. От разклона нататък станало скучно. Жабите не квакали, винарките останали в москвича, прахоляците се спекли, тревите се снишили, а селскостопанските самолети отишли да презаредят… И тогава спрял трактор с ремарке. „Мятайте се!” – извикал глас от кабината. Те се метнали и бая дълго се друсали в ремаркето. Внезапно – на един дълъг, прав и неотбиваем участък от пътя – тракторът спрял. „Скачайте!” – викнал гласът, ама май не бил същият. Плашето станал и подскочил няколко пъти. „Не в каросерията, бе! – ревнал несъщият глас. – На пътя скачайте!” Докато скачали, видели, че от другата страна е спрял идентичен трактор с ремарке и че от него по същия призив и по същия начин скача млад перчемлия.

Перчемлията имал интелигентен вид, по дънки и сафари. През ремък на рамото му висяла платнена торба. Торбата била поиздута, а от формата й можело да се заключи, че вътре се е кротнала поне трилитрова тубичка. Пепи се замислил за странното съвпадение, ама сметката му не излизала: те били трима, перчемлията – сам.

– На стоп ли сте тръгнали? – провикнал се през пътя той с леко заядлива нотка в гласа.

– Не е ли очевидно? – не по-малко заядливо отвърнал Пепи, раздразнен от несиметричността на ситуацията.

– Няма нищо очевидно! – нагло отвърнал оня. – Автостопьорството е сериозно и самотно занимание. Не е някакъв пикник край пътя, нито излет в полето, нито раздумки по пладне.

– Преди има-няма два часа – намесил се и Плашето, – органите на реда установиха, че ние тримата сме една личност, защото имаме един паспорт.

– Заебете ги вие органите на реда! Те ме подозират, че съм две личности и сигурно някой ден ще ме пратят на психиатрична експертиза, за да докажат, че съм шизофреник… Аз обаче съм сам и един. Камен Божев се казвам. А как е името на вашата монофренична персона?

– МеПеСе – отвърнал Плашето, като последователно посочил Михал, Пепи и себе си, представяйки се с истинското си име.

– Хе! – не мирясвал Камен. – И откога мепесетата почнаха на стоп да пътуват? На вас не ви трябва стоп, а „Пътна помощ”!

– Колега, – отново влязъл в час Михал, заинтригуван от остроумието на новия им събеседник. – Виждаме, че си професионалист, а ние – аматьори. Инструктирай ни, как да се движим тъй по шосетата, че да стигнем преди, заедно или малко след влака. Важно е, защото, ако закъснеем, ще ни изключат от бригадата, ще ни отлъчат от Комсомола и ще погубим студентските си права.

– Голяма работа! – хорово възкликнали от двете страни на пътя Камен Божев и Пепи.

– Зная, че е малка, но трябва ли малките работи да обръщат колата, когато ни чакат големи дела?

– Да не ви е комсомолски секретар тоя? – извикал отсреща Камен Божев.

– Не, бе – смирено рекъл Михал. – Шизофреник съм и аз. Нали затуй ти викам „колега”.

Той му разказал патилата им до този момент.

– Хубаво, тогава, – омекнал Камен Божев. – Слушайте. Ако се движите компактно, нямате никакъв шанс. Никой, освен мен и органите, не знае, че сте една личност. Всички ви възприемат като трима. Трима души на стоп представляват опасност за всеки нормален шофьор. Трябва да се дисоциирате. Тогава има две техники. Първата е „спасявай се поединично”.

– С пиенето какво ще правим тогава? – заитересувал се Пепи.

– Разпределете си го.

– Само моята чанта е за пиенето, – отвърнал Пепи. – Багажите на тия двамата останаха във влака.

– Аматьори сте, – потвърдил Камен Божев. – Тогава използвайте втората техника. Индианска нишка. Най-трезвият остава тук. С бутилка бира. Другите тръгват напред с чантата. След десет минути остава следващият по трезвеност. Също с бутилка бира. Може и вино. Най-пияният върви още петнадесет минути и също спира. Само да не забрави чантата – тя трябва да е с него. Когато първият види мепесе, доизпива бирата, хвърля бутилката в канавката, културно си вдига ръката и след като го качат, събира по пътя останалите от вашето МеПеСе.

– Но шофьорът може и да не спре?

– Повечето спират – успокоил ги Камен Божев. – Ако не спре, където и да го оставят, става първи в колоната.

– А чантата? – заинтересувал се Пепи.

– Много просто. Казваш: „Я, моето другарче е самотно на пътя! Дай да го вземем!” Шофьорът не ще. Подминаваш го. След километър пак казваш същото. Оня пак не ще. Тогава викаш: „Той е с тежка чанта, поне нея да взема!” Сто процента спира. Чантата е неодушевен предмет, няма с какво да го плаши.

Тримата останали много доволни от инструктажа, но и се заинтересували от тая странна птица. Пепи попитал:

– Ти откъде и накъде пътуваш? Не си закапечето на бригадата в Силистра, щото него предстои да го гонят. Особено, когато ние пристигнем.

– Пичове, аз с бригадата приключих преди четири години. Закапечетата ги ядях на закуска, стига да не са много печени. Сурови и препечени – може; не и печени. Ама кой може да каже, че е много печен, без да е препечен? Иначе, съм един от двамата участници в едно много важно състезание…

– Републиканско състезание от двама участници? – учудил се Плашето.

– Бах! – възмутил се Божев. – Никакво републиканско. Евразийско състезание е това, даже – световно.

– И за какво се борите с другия… спортист? – попитал Пепи. – Кой повече да изпие докато стопира? Включете ни и нас тогава. Можем да участваме отборно, нали?

– Вие може социалистически да се съревновавате на бригадата – рекъл Камен, – както си искате: и индивидуално, и отборно. Може да се надпивате, надяждате и надприказвате. Ние с Първан Мазнев не сме нито спортисти, нито борци. Състезаваме се, да видим, чия методика на автостопьорство е по-добра. Аз тръгвам от Силистра в девет нула нула. Той – от Видин, в същия час. Когато аз пристигна в Пловдив, бия депеша до рефера в София. Той пък като пристигне в Стара Загора, праща телеграма на същия адрес.

– Няма ли разлика в километрите?

– Пет километра повече за него. Но се разбрахме, че се компенсират от повечето време да стигна до Централна поща в Пловдив.

– Ти в колко тръгна от Силистра? – хитро го попитал Пепи.

– Според условията на споразумението ни – обидено отвърнал Камен Божев, – телеграфирахме в девет от двата града. После – кой както може.

– И каква е целта, бе човек? – запитал телеологически замисленият Михал. – Кой ще стигне по-бързо е резултат от толкова случайности. Дали някой ще ти спре или няма да ти спре, не зависи от твоята воля. Ти си човек, а не фаталност, да го духа Ницше. Кажи ми на кого и какво ще допринесе това?!

– На никого нищо! – троснал се Камен Божев. – Сравняваме методики. С Първан сме написали по един правилник. Трябва да разберем, чий правилник е по-добър.

– Правилникът е един – рекъл Плашето, известен като страстен автомобилист. – Правилник за движение по пътищата!

– Този правилник не е правилен! – отвърнал Камен Божев. – Освен автомобили и трактори, булдозери и танкове, които са в класа на колите, по пътищата се движат и стопаджии. За тях е този правилник.

– Протестирам! – ревнал Пепи. – По пътищата не се движат само коли и стопаджии. По тях се движат и пешеходци.

– Младежо – назидателно отвърнал Камен, – пешеходците се движат по улиците на населените места! Като отрицание на превозните средства, те са допълнителен клас и не се нуждаят от друг правилник.

– А стопаджиите какво са?

– Автостопьорите – поправил го Божев, – са биологично продължение на автомобилния механизъм. Те са самостоятелен клас и като такъв се нуждаят от собствен правилник, който да отговаря на природата им.

– Но – заинатил се Пепи, – бабите с мотиките, които постоянно щъкат между населеното място и кунфуто, не са нито биологично продължение, нито отрицание.

– Те са баби с мотики. Нищо друго. Никакви правилници не ги хващат, пък и не им трябват.

Прочее, Михал, посъвзел се от чистия въздух, репликирал:

– По же-пе-пътищата няма стопаджии. Има само самоубийци. Самоубийци само има.

– Момчета, вие слушате ли ме изобщо? Тук говорим за логически класове и подредби. Же-пе-пътищата са друг клас пътища. Подобни на въздушните, речните и морските пътища. По тях също няма стопаджии, няма и самоубийци. Има корабокрушенци. Те не се броят, защото са побити на необитаемите си острови, а основно свойство на автостопьора е да се движи. Няма значение посоката, важно е да не стои на едно място…

– Има и космически пътища – безгрижно рекъл Михал. – Орбити на планети, комети, метеори.

– Вие откъде знаете за тях? – със снишен до шепот глас, поради което едва достигнал до тях, попитал Божев.

– За орбитите? – отзовал се Пепи. – От учебниците по астрономия. А ти откъде си чувал? Открехни ни!

– Говоря за космическите стопаджии! – още по-загадъчно се изразил Божев.

– Има ли такива? – простодушно попитал Михал.

– Скоро ще има… И ще чуете… Айде, сбогом!

Още докато го изричал, някак изневиделица от противоположните посоки на шосето довтасали два еднакви рейса. Нашите хора се качили и завинаги изгубили Камен Божев от полезрението си.[3]

Както беше тръгнало, Мъро можеше да бръщолеви до утре сутринта.

– Мъро, защо ми разказваш всичко това? – попитах.

– За да чуеш края му! – невинно отвърна той.

– Пристъпи тогава направо към него.

– Не може край без начало.

– То твойто начало край няма. Колко километра има още до Силистра?

– Към стотина.

– Аз отивам в кенефа. Като останат пет километра, прати разсилния да ме извика.    – Спри малко! – обади се Пепи. – Наистина ли не си я чувал тая история?

– Не и толкова подробно. Само че, вече не е история, а истински пътепис.

– Мъро, давай към края, че Боби ще се изприщи.

– Няма да се изприщя, ще се напикая.

– Бягай тогава!

Е, чак не хукнах, но минах възможно най-бързо покрай великолепния хибрид между портиер и салонен управител. На връщане забелязах, че се е запилял някъде. При масата Мъро ме изгледа обидено, но след като се настаних, продължи:

– На пет километра от Силистра положението е такова: Плашето и Мишо са скрили Пепи в канавката, да не плаши шофьорите. Разчитат на задаващия се здрач. Но рядко спиращите коли потеглят с мръсна газ, щом видят надигащия се като земен дух Пепи. При поредния автомобил, двамата „забравят” за него, качват се и изчезват към града. Пепи се усеща няколко минути по-късно. Вече няма никой и той няма нищо, защото по-рано е делегирал чантата си на Плашето. И, ето – вижда наблизо едно магаренце…

– Осле! – поправи го Пепи с някаква сладост в гласа.

– Вижда осле – поправи се и Мъро. – Дъвче тръни и маха с опашка. Пепи го развързва, мята се отгоре му…

– Обяздвам го! – пак се обади Пепи.

– Обяздва го и с него влиза в града. Но никой не постила пътя му с върбови клонки, никой не вика „Осанна!”

– Разбрах – рекох. – Никога не се прави на нещо, което не можеш да бъдеш!

– Никога не се прави на Този, Който няма как да бъдеш! – тържествено каза Пепи. – Стреми се да приличаш, но не се опитвай да бъдеш! Знаеш ли какво ми коства тази грешка – конвой отрядници, суматоха в лагера, другарски съд, стачка… Е-хе-е-ей!

Мъро, който дори и когато духом отсъстваше, физиологически винаги присъстваше на трапезата, се бе заел да наваксва с питиетата и мезетата. Въпреки това успя да каже:

– Ако знаете колко такива истории с ослета зная. Зная една за дървосекач, който дошъл да отсече една зарзала. Затова, освен с ослето, дошъл в града и с брадвата си.

– Бре-ей! – ревниво поде Пепи. – Какъв пък е тоя град, дето дървосекач си нямат и една зарзала не могат да отсекат.

– Какъв е и тоя дървосекач – подех и аз, – дето обикаля по градовете и им сече зарзалите?

„Дървосекач, на зарзали палач…” – отново не се стърпя В. Г.

– Пари вземал ли е? – допълних въпроса си.

– Че без да взема, може ли? Да ви разкажа ли цялата история?

– А, не, не! – извика Пепи. – Почнем ли за ослета да си говорим, отиде ни вечерта. По-добре за магарета да говорим. Например, за Боби.

Стреснах се. С тоя негов маниер – да обикаля многозначително, докато ти спретне капана и затегне примката – Пепи тотално ме объркваше днес.

– Добре, за магарета – обърнах се към Мъро. – А ти помниш ли как пак Пепи разказваше един свой сън от невръстното си детство? За едно магаре, дето изяло главата на баща му?

Пепи се жегна.

– Ти не разказвай за другите, разкажи за себе си!

– Добре, чуйте сега какво ми се случи тая сутрин.

Докато разказвах, не без помощта на услужливия В. Г., Пепи плати сметката, като поръча за последно още вино. Когато приключих той заповяда:

– Хайде, ставайте! Отиваме при Тема.

– Ема – поправих го. – Какво ще правим там?

– Не е ли ясно – ще я спасяваме!

На излизане с изненада забелязах, че кривогледият племеник-пелтек липсва.

– Къде е верният страж? – подвикнах аз на Пепи.

– Излязъл е в болнични – отвърна Мъро. – Не е понесъл интелектуалната ни интервенция, получил е тик на лявото рамо, оток на мъдреца, непоносим сърбеж в петите…

– Свърши му смяната – сложи край на мъровите брътвежи Пепи.

Сега в предверието стоеше млада хубавелка с живи очи и непринудена радостна усмивка. Ако за племеника бяхме твърде омразни същества, то девойката явно ни гледаше с любовен патос – може би, защото си тръгвахме. Пепи, като човек с привилегии в това обиталище на спиртния дух, прошепна й нещо в ухото и, хоп!, щипна я с лявата ръка по дупето. Вярно, не бръкна под късата й поличка, а направо през плата. Сигурно им беше някакъв ритуал – девойката шеговито понечи да го перне с ръка, но не го направи; Пепи шеговито понечи да се свие като бито куче, но не го направи. Вдъхновен или просто по инерция, Мъро също щипна момичето. Е, не по дупето, а по бузката на лицето. Тя му хвърли кос многозначителен поглед и томителна усмивка и на Мъро му се разтрепераха коленете. Аз ли какво направих? Не съм човек, който се цепи от колектива, но понеже не останаха публични места за щипане, позволих си да я погъделичкам по гушката (впрочем, хубава гушка). Девойката се изкиска, огледа се тревожно за следващия в редицата и, като не видя никой, ласкаво ме побутна по гърба към изхода.

Въпреки, че вън отиваше на смрачаване, горещината беше непоносима.

– Ще взема да се върна – изпъшка Мъро. – Вътре е прохладно, пък и това крехко, прелестно същество може да има нужда от мен – я, да я подържа на ръце, за да си отдъхне; я да премета нещо вместо нея. Що да се мори… Аз в казармата съм измел шейсет и четири декара плац, тринайсет декара спални помещения, че и четири декара гора.

Пепи погледна Мъро и строго му рече:

– Върви си по пътя и не се бъркай в семейните работи на Петьо. Всеки случай, сливи за смет няма да получиш.

– Виж ти! – удиви се Мъро. – Да не му е племеница и тя? Само не ми казвай, че е сестра на пелтека.

– Не му е племеница, любовница му е.

– А ти що така… по задника?

– Аз така – отвърна Пепи, – защото задникът може и да бъде общо притежание, но душата никога. Душата винаги е нещо повече от какъвто и да е задник. И всеки задник, колкото и голям да е, няма нищо общо с душа, колкото и свита да е!

Зная, че никой няма да ми повярва, но точно с последната реплика по бузата на Пепи протече сълза – не бих се заклел, че е от окото му, но при всички случаи по бузата му!

 

В таксито и във фоайето на хотела нещо се умълчахме. Малко ни се дръпна водата, когато на етажа ни пресрещнаха две дебеловрати момчета, обаче те само ни огледаха, казаха нещо по мобифоните си и ни пуснаха. Пепи, който бе пребивавал навремето нееднократно тук и сега бе побеседвал с рецепционистката, уверено ни поведе към една крайна врата. Мъро неохотно се мъкнеше отзад. В. Г. бе претръпнал, а аз съвсем се бях гипсирал. С кокалчетата на свитата си в юмрук ръка Пепи затропа по вратата.

Не след дълго вратата се отвори. Пред нас се появи едър мъжага, видимо над четиридесетте, с олисяло теме, по потник и къси панталони. Личеше, че е пил доста, но се държеше. Наистина приличаше на тюфлек. Не беше обичайният шишко – сред тлъстините тук-таме проиграваха мускули, но под тая странна амалгама от тлъстини и мускули бяха потънали и не се виждаха ребрата, ставите, та чак и кокалчетата на пръстите. Това придаваше някаква гумена закръгленост на туловището му. Впери кървясал поглед в нас и се опита да ни сплаши:

– Я, да видим сега, кой от вас е женихът!?

Значи му беше разказала. И нямаше връщане назад. Докато обмислях как да му се представя, Тюфлека фокусира погледа си върху Пепи и физиономията му се промени. „Тия да не се познават?” – изскърца В. Г. Не ми се вярваше. Пепи е направо великия комбинатор при такива срещи.

– Ето този е женихът! – посочи ме Пепи без никакво смущение. И продължи със саркастично весел глас:

– Аз съм годежарят. А тоя, дето се притеснява и се крие отзад е шаферът. Много е пил и едва се държи на крака. Не че ние сме по-трезви… Няма ли да ни пуснеш?

И: О, чудо! Тюфлека се обърна в профил, облегна се на касата и ни пусна като на парад да минем край него. След това захлопна вратата след себе си. И стана тя каквато стана.

 

В търсене на изгубеното място

– Защо живеете между кавички?

– Живеем след едни кавички и преди други. Ако махнем това, което е между кавичките, ще останат многоточия. Бели полета. Цели бездни, лишени от смисъл. Ще сме като удавници, които изплуват, само за да поемат въздух, да изкрещят “Помощ” и отново да потънат в ужаса и безнадежността.

– Как да знам, че и това, което ми казваш не е в кавички?

– В кавички беше само “Помощ”.

– Кажи ми какво да правя сега, Боби?

Измъкнах от джоба си билета и й го подадох. Тя погледна направлението и сви очи:

– И за какво е всичко това?

Извадих и едно листче с точния адрес, поставих го на масата, а отгоре тръснах ключовете от апартамента си.

– Това е – рекох, – не за да ти налагам решения. Ти избираш! Кофти вариантите са два: или ще разбивам вратата, или ти ще ме търсиш с полиция, когато дойде време да плащаш данъците.

– Ти ще се върнеш при тях, нали?

– Не зная, Ема. Нямам никаква представа какво трябва да направя. Зная само какво мога да направя.

– Можеш ли да тръгнеш с мен?

– Ако тръгна с теб, това ще бъде принуждение. Всеки от нас решава сам и за себе си.

“Голям наглец си – обади се и В.Г. – Кажи й, че си объркан, че си слаб, че хал хабер си нямаш как си я докарал дотук… Абе, кажи й, че ще сбърка каквото и да направи!”

Не казах нищо. Тя обаче каза:

– Сигурен ли си, че там няма да има никой?

Помълчах, помислих и реших да направя удоволствие на В.Г.:

– Не съм сигурен в нищо…

Разбира се, там нямаше никой. Не си раздавах току така ключовете, но охотно пусках да влязат, когато идват, и да излязат, когато си отиват. Жените – когато, както обикновено, си отиват завинаги; приятелите – до следващата запивка, партия бридж или до следващия напън за интелектуален разговор. Не му беше нито времето, нито мястото да обяснявам на Ема, какво велико изключение правя за нея. Все някога трябваше да го направя. Просто така – да си дам ключовете от апартамента, в който в никакъв случай не си държа парите. Само защото ги нямам. И да ме пита човек що толкова ги стисках през годините тези ключове, какво толкова заключвах с тях. “Клетката, в която държиш и двама ни” – откликна В.Г.

Ема явно схвана, че отново съм се унесъл и попита:

– Колко време има до влака?

– Десетина минути – отвърнах, без да си поглеждам часовника.

– Ще ме изпратиш ли?

– Да! – Отвърнахме двамата с В.Г., толкова синхронно, че дори не се получи и най-малко ехо.

 

Влакът оттрака по траверсите прощалния си ритъм, светлините му се изгубиха в мрака, а аз постоях още малко, колкото да усетя под подметките си затихващите като предсмъртен гърч вибрации на бетонната площадка на перона. Повъртях се, запалих цигара и заслизах по стълбите на елеватора, който, както обикновено, не се движеше. Очаквах В.Г. да ми зададе резонния, но и малко ехиден въпрос: “А сега накъде”, обаче той беше отпрашил с Ема в неизвестна посока. Е, щом не реагира и на неизвестната посока, май наистина си беше тръгнал. Ще се наложи да си говоря сам, рекох си аз, поне докато не ги срещна отново двамата…

– Боби! – чух прегракналия глас на Пепи наблизо. Какво им ставаше на тия хора, посред лято и в най-големите горещини всички бяха пресипнали.

Огледах се, и – ей, го на – Пепи, изтегнал се в пластмасово столче с две бири пред него. Тръшнах се от лявата му страна и най-после разбрах, че съм зверски уморен.

– Пий! – побутна към мен едната бира Пепи. – Наздраве!

Драйфаше ми се – и от бирата, и от останалите простотии. Затова попитах:

– Мъро къде е?

– Мъро остана да си допива и да води езотерични разговори с Тюфлека. Плюс това, Тюфлека му каза, че може да преспи с Топлата бира.

– Хайде бе! – удивих се аз. – А Мъро какво му каза?

– Мъро му каза, цитирам: “Хубаво! Ще видим!”

– Сериозно! – минах на по-висока степен на удивлението аз. – Топлата бира мълча ли си?

– Че нея кой я пита!

– Добре, ти нищо ли не предприе?

– Предприех да напусна. Имам си достойнство! Когато никой не ми предлага Топла бира, аз сам си вземам студена. Вземам и на приятеля си.

– Ти луд ли си! Нали оня ще му пререже гърлото на Мъро!

– Ня-яма страшно! – провлачи Пепи. – Три пъти викахме румсървис, помнят го, апартамента е регистриран на негово име, всички знаят, че е тука – каква гюрултия беше като пристигнахме.. Пък и къде ще дене трупа, да не говорим как ще почисти кръвта? Знаеш го Мъро – няма да се даде да му теглят ножа в банята, я. Ще се дърпа, ще врещи, ще изпопръска всичко… Не бой се!

– Пепи, ти си оставил Мъро с тая мутра, дето пред нищо не се спира!

– Я разсъждавай поне малко логично! – тросна ми се Пепи. – Ако има някой, на който да му бъде рязана главата, това си ти. Ти му отмъкна пиленцето, пардон, кокошчицата. И той те остави да му сложиш рога…

– Не съм слагал на никого рога!

– Добре, не си! Не си спал с нея, не си  се целувал, не си поглеждал прелестите й по-отблизо, не си държал в ръце… – Пепи чак примлясна, – пътните й чанти, когато сте слизали по обяд от влака…

– Пепи, тя беше с чантичка, не с пътни чанти.

– Това беше метафора. Както и да е – ти нищо не си правил! Ти целият си изтъкан от добри намерения, алтруизъм и леващина!

Изведнъж той се сети за нещо друго:

– Гледай каква орисия има тая жена! Тъкмо някой тежък и достолепен мъж да я обгърне с внимание и, хоп – появява се Боби, омайва я, скрива я, после я зарязва, че да има пак да я спасява след време. Като искаш нещо само за себе си, поне го ползвай…

Пепи се извърна на другата страна и се изплю – навярно от възмущение.

– Недей да се тревожиш за Мъро, никой нищо няма да му стори. Топлата бира е двойка трефа в колодата на Тюфлека, може да я хвърли, когато си поиска. Домъкна я, уж да играе метър с нея, ама боята му се оказа къса. Дамата пика не щя да се вбеси достатъчно, че да цака някаква си двойка трефа, направо заряза играта и хвана пътя заедно с мора. Ега ти тъпото раздаване. Ей, затова му се сговни настроението на Тюфлека, затова и Мъро няма да опере пешкира, ами ще се забавлява. Така е от гледната точка на бриджа. Мога да ти го обясня и на табладжийски език.

– Искаш да кажеш, че той действително я пусна?

– Пусна я, защото му се натресохме. И защото беше довел малката подла душичка. Ако беше дошъл сам, нямаше да има никакъв проблем. Нито пък ти – такъв велик късмет. Щеше да и забие два-три шамара, да я метне на спалнята и непременно да я изнасили. Това му гарантираше връщането на господарското статукво. А той какво прави? Надъхва по пътя Топлата бира, да си мисли, едва ли не, че вече му е станала фаворитка, хвърля я на Ема, тя пък да се види колко се е обезценила. После чака зрелището: докато си дерат лицата и си скубят косите заради него, той да си кърка уискито. Тук става първата засечка. След твоя хитър ход –  изоставяш Ема, след като си и обещал да се жениш за нея, и след като си я накарал да си разкрие душата – тя е толкова отчаяна, че нищо не може да я унижи повече. След като планът не сработва, тъпият Тюфлек решава да импровизира. Обаче, импровизацията при него се изчерпва с наливане и вилнеене. Което пък циментира обстановката. Ема се затваря, а малкият гризач с големия задник започва да се отваря – светва му, че в цялата работа е само примамка, вързана на пръчица. Почва да си иска своето, щото Тюфлека досега не го е държал само за ръчичка и не го е гледал влюбено в очите, ами здраво си го е рендосвал, където и когато поиска. Тюфлека и се връзва, свива й набързо сармите, но губи от поглед Ема. Тя пък използва намалението, приготвя си багажа и…

Отворих уста, но Пепи вдигна пръст и ме прекъсна преди още да съм почнал:

– Знам, знам! Била е без багаж. Само че на идване. А си тръгна с гръм, трясък и бая голяма чанта.

– Сигурно е имала свои работи в апартамента.

– Нищо сигурно няма, батко. Освен смъртта… Тръгнала да се жени без чеиз… Все едно, тя почва да крои планове как да скочи през прозореца, да се нагълта с хапчета, или да легне пред влака. Тюфлека (да се чуди човек как си върти бизнеса с това жито; впрочем, знаем как) съвсем изпуска юздите и почва да се моли на Ема – я, да не си тръгва, я, да не се самоубива. Топлата бира почва да му крещи да остави Ема, да прави, каквото си иска. След това се заема да й помага в благородното начинание – почва да я блъска към банята, стиснала в зъби  пиличка за нокти…

Пепи така се бе разпенил от вдъхновение, че чак се бе задъхал. Чукнах леко гърлото на моята бутилка в гърлото на неговата. Пепи я надигна и я пресуши.

– Още една – викна той на някаква женица вътре в заведението.

– После? – Скептично попитах аз.

– После е ясно. Ема е по-яката, онази е по-младата. Разменят се, от едната страна тежки, а от другата – пъргави, удари. На пръв поглед пасиансът се е наредил, както е искал Тюфлека: двете се бият. Да-а, както казва бай Петко Бочаров, ама не! Поне не за него. Ошамарва малката – тъй де, вре си злобицата навсякъде. На Ема пък й прекипява от тираничността му, затова се нахвърля – за пръв път! – отгоре му. Отстрани изглежда, че защитава конкуренцията. Биричката обаче използва намалението, изскубва се от ръчищата на Тюфлека и почва да млати Ема.

– Пепи – рекох, – преди да си изпаднал в лоша безкрайност, позволи ми да ти напомня, че когато пристигнахме, никой с никого не се биеше.

– Такава беше рекогносцировката на обстановката преди нашето идване! И ето – пристигат Тримата тенори и целият този пътуващ цирк се разпада. Единият отмъква въжеиграчката, другият се оттегля с презрение именно към цирка, третият остава, защото в пристъп на комплексарщина, директорът на цирка щедро му позволява да ползва батута и една дресирана животинка. Така че, няма страшно за Мъро, най-много да пипне гонорея.

– Добре, а ние сега какво ще правим?

– Ще си пием бирата, ще си дрънкаме, ще разсъждаваме върху философските основания на битието… Ще правим каквото си искаме. Въпросът е, какво ще прави Ема. Дали ще прави това, което иска Тюфлека, или това, което искаш ти е все едно.  Важното е да направи това, което иска тя самата.

– И какво иска, според теб?

– Иска милост! Ама никой не и я дава. На който от вас му хрумне да помилва клетата й душа, той ще получи и всичко от нея. Иначе, ще си получавате истерична безпомощност, както и досега. Тебе какво ти е – виждаш я за по час-два през петнайсет години. Тюфлека хем е свикнал, хем му е безразлично. А тя се лута между унижения, обвинения, надежда и дълг, че чак не и остава време да полудее. Ти в ред ли си? Да ти предлагат да те изкъпят, да ти купят тениска… Предлагат ти да се грижат за тебе с любов, а ти да се правиш на сноб, който направо ще се удави в пот…

– А ти не си ли потен?

– Не! Аз нямам потни жлези. Ампутираха ми ги, когато бях шестгодишен, понеже веднъж щях да наводня апартамента. Но това е друга история. Гледай го тоя, днес цял ден ни преследва.

Вдигнах поглед, а насреща отново Мъро.

– Цял ден не мога да се отлепя от вас – измърмори той.

– Нали те оставих работа да вършиш! Какво се лепна пак за нас!

– Като очистихте терена, онова малкото така се сви, така се разтрепера, така се отчая, че си издрайфах вътрешностите в тоалетната.

– Не разбрах – сложи ръка на ухото си Пепи.

– Какво има да разбираш. Колкото му е силицата, толкова му е и злобицата. Като врабче – попърха в прахоляка, чирикне два-три пъти и се сгуши в сивотата си. Аз се отвратих от себе си и затуй драйфах. Чак Тюфлека ме разбра. На него също му стана жал и го прати да спи.

– Пратил го е да събере сили, преди той да се заеме с него – наля масло в огъня Пепи.

– Не ме интересува! – ядно каза Мъро и отпи от бутилката на Пепи. – Сега накъде?

– Първо да си изпием бирата. Тази вече е твоя. Ей-сега ще взема за мен и за Боби.

Пепи стана и влезе в барчето. Мъро ме гледаше навъсено.

– Ти поне направи ли нещо? – попита той.

– Дадох й билета, ключовете и адреса си. А, и вътрешния си глас също. Да я направлява.

– Хубаво си направил. Доста зашеметена изглеждаше.

Уплаших се да не би Мъро да започне да разказва впечатленията си от гледна точка на структурализма или на психолингвистиката, ама Пепи се върна.

– Сега накъде? – поднови питането си Мъро. – На хотел не ми се ходи. Бях вече в хотел.

– И аз пътувах с влак днес, пък  и сега с билета ми пътуват Ема и някои мои душевни останки.

– Така, като гледам и аз не мога да се прибера вкъщи – рече Пепи. – Не е проблем, ако събудя децата – пак ще ги приспя. Жената събуди ли се обаче, няма заспиване братче.

Явно перспективата беше да се наливаме тук до сутринта. Пепи обаче държеше джокера в ръкава:

– Знаете ли, имам един мой човек, обслужва някои институции. Искате ли да отидем направо в изтрезвителя?

– Е, как така!? – възмути се Мъро, припомнил си навярно, че пребиваването в изтрезвител е съпроводено с известно обществено разгласяване и личностно порицаване.

– Не бойте се! Моят човек ще уреди да не ни регистрират и всичко да бъде инкогнито. Ще ни дадат ВИП-стаята, няма да се въргаляме с другите пияндета. Имат страхотен коктейл за изтрезняване. Слагат ни по една система и до сутринта сме кукуряци. А?

– Давай! – рече Мъро. – Щом си решил и си го осигурил.

Пепи тръгна към близките телефони.

-Кажи после, че не е гениално планирано и майсторски осъществено – уж нехайно подхвърли Мъро.

Вдянах малко по-късно, отколкото се очакваше от мен:

– Как така? А Ема, Тюфлека…

– Ей така! Преди около два месеца Тюфлека го потърсил за лобиране. Поканил го във вилаета си, поглезил го.

– Пепи ли ти го каза?

– Не, Тюфлека. Докато си пиехме уискито, а Топлата бира хлипаше в спалнята. Така или иначе, Пепи явно е видял Ема, съзрял е Божия промисъл, спретнал е мизансцена и ето какво се получи.

– Ти знаеше ли?

– Днес се досетих. Не ми се вярва толкова случайности да се съберат на едно място. Проучил е кога отиваш там, защото си се хвалил, че имаш часове и изпити. Подготвил е поканата, после е обмислил писмото. Може и вчера да го е написал. Важното е, че ти и Ема сте били в неведение и следователно всичко е зависело от свободната ви воля.

– Сигурен ли си, че е така.

– В общи линии, но ми липсват някои детайли.

– Ще го разобличим ли?

– Защо? Да провалим хубавия замисъл? Прави се на умряла лисица и толкова. Нека се мисли за демиург. Можеш да му направиш евалла, когато го поканиш за кум.

– Чак пък да се женя.

– Ти си знаеш.

– А вътрешния ми глас? – сетих се аз.

– Е, ти искаш всичко да ти нарисувам! – показа досадата си Мъро. – Откъде да зная? По-скоро Пепи няма нищо общо.

– С какво нямам нищо общо? – дочухме гласа на Пепи.

– С основния въпрос на философията, с месечния цикъл на любовницата ми и с телефонната ми сметка – отвърна на секундата Мъро. Значи и той бе получил покана.

– Разбира се, че нямам! Да допиваме бирата и да дигаме гълъбите. Всичко с изтрезвителя е уредено.

Допихме бирата, дигнахме гълъбите и се запътихме към изтрезвителя. Доброволно, покорно, със светла тъга в очите и искрица надежда в сърцата. Никой не ни видя, никой не ни проследи, никой не се заинтересува от нас, а бяхме пред очите на целия свят. Е, поне пред тия на проститутките, дилърите и просяците на Централна гара. Както коментирал после Джери пред Плашето: „Остави ги, бе – простаци!”

 

 


[1] „Сега на гушата на котарака имаше бяла папийонка за фрак, а на гърдите му висеше седефен дамски бинокъл с каишка. Освен това мустаците на котарака бяха позлатени.” – М. Булг. Майстора и Маргарита. С., НК, с. 257.

[2] Пак там – с. 78

[3] Аз обаче го намерих години по-късно. Стана непреднамерено, но предопределено. Оказа се, че пием заедно бира под една върба в китно планинско селце. След като разнищихме кой кой е, му преразказах спомена на Мъро за разказа на Пепи. Камен Божев ме изслуша с удивление, но когато завърших, каза:

– Нищо не са научили тия. Автостопьорът никога не се качва на рейс. Щото трябва да си плаща билет. Автостопьор с билет е като пиянде на млечна диета.

– Мъро каза само, че те са се качили и те изгубили от поглед.

– Трябва по-ясно да се казват тия неща. Иначе всичко е точно. А закапечето изгонили ли са го от бригадата?

– Не. Изгонили коменданта.

– Бравос. Комендантите са за гонене. Закапечетата бяха крехки души, даже културно-масовата дейност им се опъваше. А наздраве!

Пихме наздраве, викнахме си по още една бира с кебапче на промоция (за 60 ст.) и дойде моят ред да задавам въпроси:

– Как завърши съзтезанието?

– Никак – отвърна Камен Божев. – Първан Мазнев го арестували на Ботевград, мен ме закопчаха край Казанлък. Горе-долу по едно и също време, горе-долу на едни и същи километри.

– Защо?

– Заради правилника.

– Вашия?

– Не, техния!

– Нещо не разбирам – почнах да се обърквам аз.

– В техния правилник пише, че стопаджията (по-точно – автостопьора) не е правилен участник в движението. В нашия тази несправедливост трябваше да бъде поправена. Обаче! Както състезанието, така и правилника останаха недовършени. После, тъкмо се бяхме съвзели, излезе „Пътеводител на галактическия стопаджия” и работата отиде в киреча.

ЧАСТ ОТ ИСТОРИЯТА ЛИ Е БЪДЕЩЕТО?

Въпросът в заглавието е провокативен повече за спекулативното размишление, отколкото за една методологична систематизация на идеите за времето във философията и науката. Бъдещето определено е модус на времето, но дали всяко време може да се определи като “историческо”. И ако имаме достатъчно основания да приемем, че някякво време може да се определи като “историческо”, то дали бъдещето изобщо му е присъщо? А ако му е при-също, то дали това е по същия начин, както при “неисторическите образи” на времето?

В една своя статия[1] С. С. Лазарев говори за два вида време – математическо и историческо, като първото, казва той е “безпредметно”, докато второто е “предметно”. Ако приемем тази типология, то ще се окаже, че всичко, което има процесуален характер, заедно с това е историческо и е част от историята. Както може да се предположи, математическото време, което е “чисто” и поради това – абстрактно, няма реален смисъл извън предметното историческо време, то може само да се прилага към историческото с цел последното да бъде познато. Математическото време може да се представи като линия, която иде от “минус безкрайност” (т.е. – от миналото) и отива към “плюс безкрайност” (т.е. – към бъдещето). Моментът “сега” може да бъде всяка една точка от тази линия, която, независимо от това къде се намира, разграничава винаги едно безкрайно минало, от едно безкрайно бъдеще. Това означава, че миналото и бъдещето с оглед на математическото време са не само абстрактни, както самото математическо време, но и напълно неопределени. Подобно “приложение” помага на базата на вече отминали състояния и на проявени закономерности и тенденции не само да се предскаже, но и със сигурност да се изчисли бъдещото “поведение” на предметните системи, т.е. – предметното време е “историческо” в съвкупността на всичките си модуси (минало, настояще и бъдеще) и колкото по-подробно са проследени тенденциите и каузалностите в миналото, толкова по-точно може да се предвиди тяхното развитие в бъдещето. Състоятелността на такава гледна точка може да се потвърди от редица науки, като се започне от астрономията и космологията и се стигне до геологията и метеорологията. При всички тях историята е единно цяло и бъдещето е част от нея.

На мен обаче ми се струва, че “предметното” време също има равнища и не всяко от тях е с исторически характер. Всъщност, “предметното” време (аз бих го нарекъл дори вещно), за което Лазарев говори е по-скоро реалното физическо време. То също е линейно, но неговата процесуалност ни дава право да си го представяме тъкмо като “стрела на времето”, според израза на физика Артър Едингтън, а не просто като “монотонна” линия. Както е известно, реалното физическо време се характеризира с едноизмерност, еднопосочност и необратимост (анизотропност).[2] Това ще рече, първо, че нито един момент от процесуалното време не може да се повтори или, образно казано – хлябът няма как да се върне в брашното, от което е омесен, а брашното няма как да се превърне в зърното, от което е смляно. Такова време е ентропийно, а открай време физиците разглеждат ентропията като показател за нарастващата хаотичност на вещната система, т.е. като еквивалентна на  нейната неопределеност. От това следва, че е невъзможно миналото да бъде изменено; че няма такъв естествен ход на времето (и такъв естествен процес), при който парчетата от счупената ваза отново да се възстановят в първоначалната си цялост. Трето, бъдещето може да бъде променено (доколкото съдържа множество възможности за промяна на системата), но реално никакъв достоверен протокол за бъдещето не съществува и няма как да съществува. Впрочем теорията на относителността не противоречи на тези изводи. Прословутият парадокс на близнаците илюстрира не възможността да се връщаме в миналото, нито да отиваме далеч напред, а само проблемите, които възникват със синхронизацията на времето за системи, които се движат с големи разлики в скоростите.[3] Така или иначе, физическото време няма исторически характер (или ако има, то е само защото ние му вменяваме такъв). Процесуалното време не е историческо и макар бъдещето при него да е ясно отличим модус, то е елемент от самото процесуално време, а не от историята.

Моята теза е, че историческо е онова време, което не е просто и само процесуално, а е и съ-битийно. Но преди да стигна до него, ще отбележа още един нюанс. Става дума за екзистенциалното време, защото то е разграничителната линия между процесуалното и историческото време и по същество принадлежи на последното. Екзистенциалното време е свързано с преживяването на самото време-траене и време-течение. Вещните системи “са” в хода на времето, но нямат причастност към този ход. Те са, така да се каже, без-различни към времето и неговите модуси. Човек е този, който “схваща” времето и не се отнася с безразличие към миналото, настоящето и бъдещето. “Различността” обаче е свързана не само с различната модалност на последните, а с различните аспекти на човешкото съществуване. Човек не “владее” цялото си съществуване, неговата “актуалност” е мимолетна[4], защото той е винаги “тук” и “сега”. Същевременно, такова екзистиране “в мигновеността” е неудовлетворително, затова човек се “протяга”, опитва се да върже във възела на мигновението както отминалото (чрез паметта), така и пред-стоящото (чрез целите, плановете, надеждите и т.н.). Това създава екзистенциалната илюзия за някаква “блоковост” на съществуването, където “в-едно” са ни дадени времевите модуси. Тази илюзия, подхранвана от способността да си спомняме (все едно отминалото е налице) и да предполагаме (все едно бъдещето ни е гарантирано), като че ли се опровергава от невъзможността актуално да притежаваме както миналото, така и бъдещето. От една страна, както казва Дейвид Лауентал, “припомнянето и очакването изпълват всеки настоящ (к.м. – Б. Б.) момент”[5], а от друга “миналото и бъдещето са еднакво недостъпни”[6]. И все пак тази “еднаква недостъпност” е различна: “статусът на бъдещето съвсем не е същият като статуса на миналото”[7], нещо повече “бъдещето е недействително в доста по-убедителен смисъл от миналото”[8]. Интересни в тази насока са разсъжденията и на Борис Успенски: “Миналото и бъдещето – пише той, – се възприемат като неравноправни (неизоморфни) в екзистенциално отношение; миналото – това е нещо, което вече е съществувало, а бъдещето тепърва трябва да придобие съществуване (да стане съществуващо)… Ние знаем, че миналото всеки път е било, настоящето е, а бъдещето ще бъде; но “било е” и “е” се отнасят по принципно различен начин, отколкото “е” и “ще бъде”. Ако “било е” е преди всичко това, за което е можело да се каже “е”, то “ще бъде” е преди всичко нещо, което още го няма; “било е” е нещо, което го няма сега, но не и нещо, което го няма изобщо, “ще бъде” е нещо, което го няма сега и го няма изобщо.”[9]

Човек обаче не може да се “лиши” от бъдещето, колкото недействително и да е то, както не може да се лиши и от минало – игнорирането на едното е игнориране и на другото, а заедно с това и лишаване от възможността за смисленост на съществуването. В тази връзка могат да се изтъкнат класически литературни примери. В омировата “Одисея”, например, се разказва за острова на лотофагите. Лотофагите (наричат се така, защото ядат от цветовете на лотоса и така забравят всичко), в резултат на пълната амнезия са лишени от минало и не преживяват нищо друго, освен днешния ден. Вярно е, че са безметежно живеещи в настоящето, защото не носят бремето на миналото, но заедно с това нямат никаква представа за бъдещето и никаква перспектива пред себе си.[10] Подобни[11] на лотофагите са и хората йеху от разказа на Борхес “Докладът на Броуди”[12], които “не са примитивен, а изродил се народ”[13], дори и затова, че “нямат никаква памет, но имат пророческа дарба”[14] Не само забравата, но и “абсолютната” памет за миналото разрушава връзката между модусите на екзистенциалното време, т.е. едното не може да бъде за сметка на другото: само миналото не не достатъчно за цялостта на съществуването. В тази връзка може да се спомене и друг разказ на Борхес – “Фунес паметливият”[15]. Фунес помни всичко, но когато се опитва да си спомни цял един ден, това му отнема също един ден[16]; по този начин той се лишава от настоящето, заменяйки го със спомена за миналото.

Тъкмо защото гледа на тях от прага на настоящето, човек често аналогизира миналото с бъдещето и ги обърква. Като търсим логика в отминалото, ние се опираме на детерминистичните връзки между пораждащото и породеното – когато нещо се е случило (и се случва), то изглежда обяснимо като верига от причини и следствия. Тази обяснима каузална последователност може лесно да се екстраполира върху последващото и тогава то ни изглежда не само предвидимо, но и едва ли не неизбежно. Именно тук се смесват и подменят вещното и екзистенциалното време. Възможното и предсказуемо състояние на нещата в бъдещето е безотносително към нашето собствено съществуване “тогава”. Ние можем да прогнозираме вещното бъдеще, но нямаме никаква възможност да направим това по отношение бъдещето на собственото си съществуване. Човек е “внезапно смъртен”, както казва Воланд в романа на М. Булгаков “Майстора и Маргарита”, и като такъв не може да разчита на това да “провери” и “верифицира” собствените си прогнози. В екзистенциалното време бъдещето е “хоризонт” на очакванията, но не за това какво ще се случи във вещния (физическия) свят, а за това какви са екзистенциалните перспективи на индивида, а те имат своите основания единствено в настоящето. Синдромът на “внезапната смърт” елиминира и основанията, и очакванията, т.е. – всичко друго, освен вещите. По този начин човек се лишава не от бъдеще, а от настояще.

От психологична гледна точка човек преживява екзистенциалното време като подвижна цялост на модусите му, макар ценностно да не се отнася по еднакъв начин към тях. Носталгичната нагласа ни кара да се обръщаме постоянно към миналото за сметка на игнорираното настояще; романтичната – да фантазираме конкретни неща за някакъв неопределен момент от бъдещето (“от-тук” визираме “не-сега”); утопичната (или анти-утопичната) – да се опитваме да коригираме настоящето като изграждаме представи за някакво паралелно “сега” (т.е. визията е “от-сега” към “не-тук”); прагматичната – да “съкращаваме” настоящето чрез акцентуване на усилията не само върху целите, а преди всичко върху резултатите от дейността и по този начин да имаме чувството, че сме на “стъпка” пред прага на настоящето. Всичко това е така вкоренено в съзнанието, че човек има чувството, все едно животът му в миналото и бъдещето е като-в-настоящето.

Рационализирането на екзистенциалното време показва едно-единствено нещо – актуалността на съществуването не е нито в миналото, нито в бъдещето, то е само в настоящето, в момента “сега”. По оста на времето като че ли се “носи” екзистенциалната “вълна” на настоящето, която оставя след себе си едно безжизнено минало (невъзвратимо и невъзстановимо) и гони пред себе си едно ненастъпващо бъдеще (защото онова, което настъпва е винаги настояще). В този смисъл рационализирането на екзистенциалното време елиминира бъдещето като реален модус, придава му статута на “притурка” на фантазията. Впрочем, алтернатива на такова рационализиране съществува и тя има своите исторически и културни потвърждения. Това е идеята за кръговото (цикличното) време, но в нея се губят разликите между минало и бъдеще – всичко, което се е случило, ще се случи отново, т.е. то е едновременно и минало и бъдеще. Но подобен възглед има и своите позитиви: той снема тревожността от напрегнатото екзистиране в линейното време, а тя идва тъкмо заради невъзвратимостта на миналото и заради неизвестността на предстоящото (но, както се видя, не предстоящото бъдеще, а предстоящето настояще).

Без екзистенциалното време е невъзможно и съ-битийното. Именно събитийното време може да се нарече в истинския смисъл историческо. То се характеризира с някои особености: има начало (началото на историята, независимо от това как си го представяме); неотделимо е от екзистенциалното време (т.е. – достъпно е за възприемане и осмисляне само от човека); модусът на миналото е с приоритетно значение за познанието му, а реалното съдържание на този модус (събитията, а не просто състоянието на нещата) наричаме история; към момента “сега” не е завършило, което пък позволява да се обосновават различни “версии” за неговата цялостност. Тук важните моменти са два – реалното съдържание на историята са събитията протекли в миналото и за “цялото” историческо време могат да се продуцират различни хипотези. Да видим как стои в тази връзка въпросът с модуса на бъдещето.

За да “задържи” миналото в полето на осмислянето и разбирането историята се нуждае от четири неща: събития, памет, свидетели и текстове (в широкия смисъл на думата). “Версиите” за формата на “цялото” историческо време могат да се сведат до няколко основни: кръгово време (то е не-историческо); линейно време (с две основни разновидности: линейно есхатологично и линейно безкрайно) и спираловидно време. За кръговото вече стана дума – там минало и бъдеще съвпадат.

При историята, разгръщаща се в линейно безкрайно време бъдещето не може да има исторически характер – в него няма събития, не може да има спомени (за съжаление на Деникен) за него, никой не се е озовавал в него за да свидетелства (дори и да се озове, той заварва само вещи, а не събития), текстове за него има (научната фантастика), но от него няма (“…за миналото ние знаем, а за бъдещето само се досещаме; миналото съществува като последователно организиран текст, а за бъдещето се досещаме само в отделни моменти, т.е. фрагментарно; знанието ни за миналото е конкретно, докато представата ни за бъдещето се формулира на много по-абстрактно ниво и т.н.”[17]).

Разглеждането на историята като разгръщане на едно крайно (есхатологично) време е свързано и с религиозното разбиране за сътворената история и нейният гарантиран край.[18] При това разбиране в бъдещето има събития (последното събитие, т.е. последната битка на доброто и злото, е гарантирано, но до него не се стига през някакво “пусто” време, а през време, също запълнено със събития), има свидетел, който го знае (Исус Христос – той е и единствения свидетел, неговото свидетелство е тъкмо за бъдещето, за крайната цел на историята, която чрез него не е просто цел, а именно съд), но ако се вгледаме, ще видим, че това е свидетелство за последното събитие в историята, а не за всичко, което предстои – за последното свидетелят и съдещия мълчи.[19] В този вариант бъдещето съществува, но е недостъпно за нас, неговият текст е написан, но ние все още не сме го прочели.

Привържениците на прогресисткия модел на историята считат, че ходът на историческото време е по спирала, което прави бъдещето напълно прогнозируемо (повторението на по-висока степен, опиращо се на закона за отрицание на отрицанието. Прогресисткия модел обаче бе опроверган, тъй като гарантираното бъдеще не се състоя.

Тук може да се изтъкне и още една гледна точка – тази на Райнхард Козелек. Според него “прогнозите са възможни само защото в историята има формални структури, които се повтарят, въпреки че тяхното конкретно съдържание е еднократно и за засегнатите то си остава изненадващо”[20].

И така, историята е събитийното време, погледнато през призмата на екзистенциалното, като това не означава пренебрежение на математическото и физическото (всички те се преплитат) или, както казва Козелек, “…историческите времена могат да се разграничат принципно от природно обусловените времена, макар едните да въздействат върху другите по множество различни начини”[21]. При всички тях модусът на бъдещето присъства по различен начин – математическото и физическото време нямат исторически характер, при първото то е абстрактно (“плюс безкрайност”), при второто е реално и изчислимо. Изчислимото бъдеще обаче не гарантира никаква събитийност, то не гарантира и нашата екзистенциалност. При екзистенциалното време бъдещето се преживява като реално, но онова което винаги настъпва е настоящето. Колкото до събитийното време единственият модел, при който бъдещето има исторически характер е есхатологично-християнския. При останалите модели предстоящото може да се прогнозира, но предоверяването в прогнозите често води до илюзии както за бъдещето, така и за настоящето. За да се избегнат илюзиите трябва да се стои на скептическа позиция – на идеята, че някакво събитие може да се случи следва да се противопоставя и идеята, че то може и да не се случи. Ако погледнем назад в миналото ще видим, че винаги се е осъществявала една от възможностите, там събитията винаги са еднократни и неповторими. Всички останали алтернативи на събитието просто не са се състояли. Следователно, те не са нито част от историята, нито принадлежат на историческото минало, нито са предмет на познанието – за тях могат да се правят единствено контрафактически изказвания. В този смисъл бъдещето не е част от историята, то няма как да бъде познато като модус на историческото време. Но заедно с това бъдещето ни позволява да излезем извън буквалната емпирика и непреодолимост на настоящето, защото категоричността на настоящето се преодолява чрез некатегоричността на мисълта за бъдещето.

Бойчо БОЙЧЕВ

Литература:

  1. Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993.
  2. Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. С., 1989.
  3. Енчев, М. Споменът на лотофагите. Шумен, 2000.
  4. Козелек, Р. Пластовете на времето. С., 2002.
  5. Колаковски, Л. Минилекции по максивъпроси. – Съвременник, бр. 1/2001, стр. 493-503.
  6. Лазарев, С. С. Понятие “время” и геологическая летопись земной коры. – Вопросы философии, бр.1/2002 г., стр. 77-89.
  7. Лауентал, Д. Миналото е чужда страна. С., 2002.
  8. Успенски, Б. Съчинения. Т. 2. Семиотика на културата. С., 2000.
  9. Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху Богопознанието. С., 2002.
  10. Янакиев, К. История и апокалиптика. – Християнство и култура, бр. 4/2003 г., стр. 42-47.

 


[1] Лазарев, С. С. Понятие “время” и геологическая летопись земной коры. – Вопросы философии, бр.1/2002 г., стр. 77-89, с. 79

[2] Вж. Рейхенбах Г. Направление времени. – М., 1962.

[3] Ако се направи аналогия със социалните системи, то положението се оказва по ироничен начин също толкова парадоксално. Едни системи се движат с по-голяма, а други с по-малка скорост и макар да са заедно (не само на едно място, но и в едно и също физическо време), те не могат да се синхронизират – едните изглеждат неимоверно напред, а другите безнадеждно изостанали.

[4] Срвн.: “Ако под време се разбира единица, която не може да бъде по-нататък разделена на никакви, дори и най-малки мигове, това е единственото време, което може да бъде наречено сегашно. Но то тъй бързо прелита от бъдещето в миналото, че няма никаква продължителност. Понеже, ако се удължи, започва да се дели на минало и бъдеще. Следователно настоящето няма никаква протяжност.” /Августин. Изповеди. Кн. ХІ – ХV, 20/  – Цит. по: Св. Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993 г., с. 213. Прев. Анна Николова.

[5] Основата на това схващане безспорно се намира в книга единадесета от “Изповеди” на Аврелий Августин: “Има три времена: сегашно за миналото, сегашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Понеже в душата съществуват тези три времена – и другаде не ги виждаме: паметта е настоящето за миналото, виждането е настоящето за сегашното, очакването е настоящето за бъдещето.” /Августин. Изповеди. Кн. ХІ – ХХ, 26/  – Цит. по: Св. Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993 г., с. 216. Прев. Анна Николова.

[6] Лауентал, Д. Миналото е чужда страна. С., 2002, с. 43.

[7] Козелек, Р. Пластовете на времето. С., 2002, с. 256.

[8] Колаковски, Л. Минилекции по максивъпроси. – Съвременник, бр. 1/2001, стр. 493-503. С. 498.

[9] Успенски, Б. История и семиотика. – Успенски, Б. Съчинения. Т. 2. Семиотика на културата. С., 2000, с. 11-40. С. 32-33.

[10] Срвн.: Енчев, М. Споменът на лотофагите. Шумен, 2000 г., с. 5.

[11] Те са подобни, защото има разлика между амнезията на лотофагите и неспособността изобщо да се помни, както е при йеху.

[12] Вж. Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. С., 1989 г., стр. 387-394.

[13] Пак там, с. 390.

[14] Пак там.

[15] Пак там, стр. 131-138.

[16] Пак там, с. 136.

[17] Успенски, Б. Цит. съч., с.32.

[18] “Апокалиптичната точка – “есхатон”-а (на гръцки “края”) – е иманентен предел на историята, предел, който историята достига в резултат на вътрешното си развитие.” Цит. по: Янакиев, К. История и апокалиптика. – Християнство и култура, бр. 4/2003 г., стр. 42-47. С. 42.

[19] Вж.: Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху Богопознанието. С., 2002, стр. 103-120.

[20] Козелек, Р. Пластовете на времето. С., 2002, с. 260.

[21] Пак там, с. 10.

МЪЛЧАНИЕТО

Ескизи за комуникативните възможности на мълчанието

 Мълчанието е озадачаващ феномен. Неговата “загадка” е в комуникативната му отрицателност и, същевременно, в безспорната му наличност в комуникативния процес. Мълчанието, като че ли, поставя ясните граници на общуването: чрез своето противостоене на знаковото производство, а, заедно с това, с безусловното си присъствие в неговата тъкан; чрез условията за осъществяване на комуникативния акт, които определя със самото себе си; както и със способността си също да “произвежда” знаци, т.е. – да бъде разбирано, тълкувано, приемано или отхвърляно като поведенчески акт.

Макар и в някакъв контекст на мълчанието да може да се гледа като на “пренебрегнато” говорене, неговият социо-културен смисъл се установява само в контекста на дискурсивните реализации: като се започне от фактичността1 на пред- и след-говоренето, премине се през невъзможността или нежеланието да се говори, като се стигне до целевата му употреба и метафоричните му стойности, и като се завърши с тематизацията му в художествения, религиозния, политическия и теоретичния дискурс.

Мълчанието има “странната”, може да се каже дори – “парадоксалната”, способност (тъкмо върху нея по-нататък ще се разисква) да се заявява, въпреки своята отрицателност.1а Именно тази “заявка”, не само за участие в комуникативния процес, но и за неговото структуриране, лимитиране, насочване в определена посока (не трябва да се забравя, че това по същество е и екзистенциална заявка на мълчащия субект) се превръща в индикатор за стойността на казаното преди и след мълчанието, в своеобразен модератор на смисъла и транслатор на значенията на казаното2. Чрез заявяването си мълчанието се оказва способно да разкрива и скрива участъци на комуникативното поле, определени комуникативни единици от тях, индивидуални и институционални нагласи и действия. Чрез това то разкрива и притежаваната от него сила или немощ.

Тази двойнственост на мълчанието го прави по-особен феномен, който може да бъде анализиран и интерпретиран в няколко аспекта.3


Идентификации на мълчанието

“И глупецът, когато мълчи, може да се покаже мъдър, и който затваря устата си  – благоразумен.”

Притч. 17. 28

Като категория на културата и като модел на комуникатнивно поведение, мълчанието се намира на границата на комуникативната способност на човека и много често се използва както за постигането на комуникативни цели, така и за прекъсване на комуникацията. Заедно с това, то носи със себе си един основен проблем, който и го противопоставя и го подчинява на говоренето. Става дума за това, че като комуникативен елемент мълчанието не се самообяснява (и не обяснява нищо със себе си), а трябва да бъде разбрано. То се обяснява или по-късно (когато проговори) или от другите. Автентичната заявеност на мълчанието постоянно преминава в някаква другост – на про-говорилия след време мълчащ (темпорална), на говорещите други (в общото им комуникативно пространство), или и на двете. Доминацията на говоренето над мълчанието като че ли е очевидна; като че ли е очевиден и факта, че ако в комуникативното поле доминира мълчанието, то такова комуникативно поле не съществува. Привидността показва мълчанието като второстепенно, като подлежащо на обговаряне, като несамостоятелно и само придружаващо комуникативния процес. Разсъдъкът, обаче, търси основанията на мълчанието не само във, но и извън непосредственото говорене, търси неговата автентична самостоятелност, преди то да се е разпаднало в речевия акт. Тази идея на разсъдъка, за оня миг (или вечност?) преди мълчанието да бъде отречено и заедно с това да бъде възпроизведено в говоренето, Дерида нарича “обезоръжаваща”, а такова мълчание – “недостижимо”4. Ако мълчанието е прекъснато, щом ”проговори”5, то, за да го рефлектираме, “трябва да намерим реч, която да запазва мълчанието”6.

Ясно е, че мълчанието преди всичко се описва в говоренето. Констатирайки собствените си мълчания в мълчанията на другите, ние всъщност описваме паузите, които придружават всяко говорене, които го предхождат и които следват подир него. Вярно е, че всяко говорене има необходимост от паузи. Ние правим паузи, както за да отделим едно казване от друго, така и за да акцентуваме върху онова, което говорим. Речта ни би била безсмислена, ако сливахме думите в една безконечна поредица от звуци, в която липсва моментът на мълчанието, или в непрекъснат графичен низ, който е лишен от каквито и да е бели полета.7 Така погледнато мълчанието е елемент на комуникацията не с непосредствената си знаковост, а с това, че излиза извън своята буквалност. Паузата започва с края на думата, но със самото това е вече устремена към следващата, предполага я, извиква я. По този начин тя се “втъкава” в речта, без самата да е реч8, инструментализира се, но не се метафоризира. Инструментално-операционните паузи помагат да се “разчленява” смисловата тъкан на речта, но не са достатъчни за идентифицирането и разбирането на мълчанието.9 И тъй като мълчанието не обяснява нищо, това изисква то да бъде рефлектирано, а не само прилагано.

Способността на мълчанието да се заявявя не се заключава в паузацията на говоренето, макар паузата да е първият “белег” на това, че мълчанието е елемент от комуникативния процес. Този белег обаче не е достатъчен. Мълчащият притежава поведенчески механизъм да заяви своето мълчание като значещо и смислено, но няма възможността да обясни това, докато мълчи. Той разчита на това: другите да се досетят и да разберат причините, формата и смисъла на неговото мълчание В това вече има нещо парадоксално. Защото парадоксалността на твърдението “Аз мълча” наподобява употребата на твърденията “Аз лъжа” и “Аз спя”. Всъщност, това е само подобие, а не равнозначност; трите твърдения (към тях може да добавят “Аз съм в безсъзнание” и “Аз съм мъртъв”10) могат да бъдат “проверени” за това, доколко са равностойни и доколко се различават. Общото между тях е безспорната им парадоксалност, докато разликата е в различните нива на тази парадоксалност.11 Индикативите “Аз спя” и “Аз мълча” са парадоксални изказвания, по простата причина, че самите те, като изказвания, противоречат на състоянията, които описват. Парадоксалността им произтича не от противоречието между езика, на който се изказват и метаезика, на който се съди за тяхната истинност, а от състоянията, които описват и от невъзможността тези състояния да се саморефлектират, и да се изказват твърдения за тях в 1 л. ед. ч., сег. вр. Никой не би си направил извода, че някой спи, мълчи или е мъртъв, само защото произнася тези думи.12 “Аз мълча” обаче може да се изкаже, без това да съдържа противоречие със състоянието, което описва – при изписването му и при изказванията на вътрешната реч. В тези два случая формата на изказа не е в противоречие със съдържанието на твърдението, защото “Аз мълча” обикновено има смисъл на “Аз не говоря, не произнасям думи”. Друг е въпросът, ако мълчанието се разбира като липса на знаково производство. Тогава изписването на твърдението “Аз мълча” вече ще бъде парадоксално.

Това очертава две нива на реализация на мълчанието. Първото се разбира по-скоро във “вокалния” смисъл на думата – като не-произнасяне в непосредственото речево пространство. Второто има повече “генерализиран” смисъл и може да се разбира като не-говорене, като не-участие в различните форми на дискурса, дори и като не-производство на каквито и да било знаци. А това значи, че актът на мълчанието не може да се произнесе и верифицира от този, който мълчи; актът на мълчанието е винаги чрез самия себе си  насочен към другия, към този, който го установява и може да го опише в словесна форма13. По този начин мълчанието не говори чрез самото себе си, а чрез способността да бъде установено, възприето и интерпретирано. Само по себе си мълчанието няма смисъл, то се осмисля само в комуникативна среда, провокирайки използването на комуникативни средства, чрез които да се установи какви действителни мотиви стоят зад мълчащото поведение и каква действителна информация предава чрез мълчанието си мълчащият.

В житейската си непосредственост мълчанието се схваща предимно негативно. Човек мълчи в ситуации, които нямат или имат твърде малки комуникативни възможности. Житейски непосредственото мълчание е ситуативно и до него прибягва този, който в момента  е некомуникативен. Чрез мълчанието си той може и да не означава именно това, но това е общият смисъл, в който го разбират възприемащите неговото мълчание. Така мълчанието може да се разглежда като знак, но този знак няма преносен характер, той е знак за дефицит и като такъв само показва какво липсва.

Най-често житейски непосредственото мълчание е знак за езиков дефицит. Когато ни говорят на език, който не познаваме и не владеем, ние сме принудени да мълчим. Нашето мълчание е непосредствен израз на неспособността ни да говорим, но не защото изобщо не можем да говорим, а понеже не знаем съответния език. В тази ситуация мълчанието ни често е съпроводено със съответните невербални знаци, като повдигане на раменете, разперване на ръцете, мимики на недоумение върху лицето и др., чрез които ние изразяваме принципната си комуникативност, но и ситуираната невъзможност да осъществим това.

В други случаи непосредствеността на мълчанието е индикация за дефицит от знания и информация.14 Интересното в случая е наличието на желание за вербална манифестация, която обаче не може да се осъществи именно поради липсата на достатъчно организирани знания или компетентна информация. В такива ситуации предпочитането на произволни словесни изявления вместо мълчание се възприема като опит за заблуда или лъжа.

Третата възможност за непосредствеността на мълчанието е свързана с дефицита на воля за комуникация, т.е. с нежеланието тя да бъде осъществена, при положение, че е налице комуникативна (езикова, познавателнна и информационна) компетентност. Обетите за мълчание, давани по повод на различни властни отношения в различни човешки общности, засекретяването на информация в държавните и неформалните организации, както и съзнателното премълчаване на известни факти поради лични съображения, ще бъдат разгледани по-нататък.15

Мълчанието може да се идентифицира и в позитивен план, като значещо не само за възприемателя, но и за самия мълчащ. Такова е мълчанието като вслушване в себе си. Всяка езикова продукция, която не само преследва, но и постига някаква степен на значимост и смисленост, изисква период на обмисляне и подреждане. Това е мълчанието, което “подготвя” комуникацията. Мълчаливият диалог в себе си, “беседата, която душата води сама със себе си по въпроса, който разглежда” (Платон) е значително по-продуктивно от всяко непосредствено вербализиране, т.е. от  предразсъдъчното говорене. Такова е и мълчанието като вслушване в другия. Диалогичността на комуникативния процес предполага не само да се обяснява, но и да се разбира. Но как може да се разбере другият, ако не се замълчи. Такова мълчание също се схваща като преодоляло своята непосредственост, то е мълчание при говоренето на другия. И в двете явявания  мълчанието е “ясно” за мълчащия, но е “проблемно” за възприемателя (дори и при втория случай, когато възприемателят до голяма степен е адресат16). Най-трудно при “позитивните” идентификации се установява онова мълчание, което следва смисленото говорене. Никак не е случайно, че последният тезис в Логико-философския трактат на Витгенщайн гласи: “За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи”17. След този тезис наистина следва мълчание, няма никакви допълнения, уточнения, нови тезиси. Може да се каже, че именно това е мълчанието на изказания смисъл. То е най-трудно установимо, защото го идентифицира само този, който по някакъв начин е бил свидетел на предхождащото това мълчание говорене.

Мълчание, език и реч

Езикът е вкоренен в мълчанието

М. Хайдегер

Затрудненията по идентификацията на мълчанието са свързани с това, че то трябва да се произведе, да се насочи и да се разбере; трябва да се “впише” в дискурса, макар само по себе си да не се нуждае от него. Елементарното разбиране на мълчанието – като неспособност (невъзможност, нежелание) да се говори – е все пак разбиране за него. Всеки мълчащ, колкото и да не казва нищо, все пак с това казва нещо. Може да изглежда, че мълчанието е “оставено” извън пределите на комуникацията, но с това то само подчертава своята роля за нея. То е не само “скритият праизвор на всяко смислено говорене”18, но и негова граница, в рамките на която смисълът на говоренето може да бъде ясно очертан и концентриран. Като начало и край на смисленото говорене, мълчанието представлява не само външно условие за говоренето, но и негов вътрешен елемент. Този момент на “конструктивно” присъствие в говоренето дава възможност то да бъде изведено като “способно” да преодолява самото себе си, както в категориалния смисъл, така и като модел на комуникативно поведене.

Мълчанието като че ли притежава свой собствен език. По-точно това е квази-език – той няма “собствена” система, но разполага със “знаци”,  и с “кодове”. А това е възможност чрез него да се постигат определени смислови консолидации. Употребата на този език не се осъществява в напълно самостоятелни актове (някаква относителна самостоятелност все-пак има), тя обаче по необходимост придружава всяка речева (устна и писмена) употреба на всеки един език. Ако се каже, че “мълчанието задава на езика границите на неговата дейност и тази смислова форма, в която той определя и разчленява себе си”19, то тогава трябва и да се добави, че извън езика и речта, мълчанието губи възможността да се изяви като значещо и носещо определени смислови потенции. Квази-езикът на мълчанието има смисъл само в пределите на съществуващите езикови системи и неговата реализация е невъзможна, ако то не е органична част от речевите потоци на дискурса.

Същевременно, една езикова система не може да бъде приведена в действие, ако не бъде “изтръгната” от мълчанието, ако чрез нея не се артикулира, не се огласява и не се ословестява (в писмена форма) онова, което мълчанието (като такова, като мълчание) крие, а именно – преживяванията и опита. Вече стана дума, че ако на един език не се говори и не се пише, то такъв език е мъртъв или изобщо не съществува. Той е “вкоренен” в мълчанието, “разтворен” е в него, но в никакъв случай не е езикът на мълчанието. Този език мълчи и тъкмо заради това е не-език, а някаква случайна екстериорна подредба или естествено образувание. От друга страна, актуализацията на езика в речта не означава радикално “лишаване” на последната от мълчанието, а своеобразно му “снемане” в събитийността на говоренето, където то “накъсва” и “свързва” речевите единици, но и самото се явява такава единица – в крайна сметка говорещите комуникират и чрез него. “Знаците – пише Дерида, – съществуват като такива, благодарение на интервалите, на различието, което ги разединява. Така се въвежда проблемът за установяването на интервала.., когато между два фонетични знака присъства нещо (интервал, разрив), което показва невъзможността за пълно присъствие.”20 Невъзможността за “пълно присъствие” на езика в речта означава и невъзможност за “пълно отсъствие”на мълчанието. Езикът “отстъпва” от говоренето в мълчанието, дори понякога “пропада” в него. Сривовете на комуникативността идват от това, че не винаги езикът е достатъчен, за да може преживяването да се изрази в говоренето. “Отстъпването” в мълчанието може да е изход, но може да е и провал на стремежите на индивида да сподели опита си и да му придаде социална форма. В този смисъл мълчанието може да допълва, да подменя, но и да отрича езика при неговата употреба в речта. За говорещите в даден социум, въпреки че те говорят по различен начин, светът е общ, защото и езикът им е общ; за мълчащите, въпреки че мълчат по един и същ начин, светът е различен, защото е различно и това, за което се мълчи – то “не се определя от мълчанието на другите мълчащи”21. Нещо повече – ние можем да кажем, че говорим на един език, но не можем да кажем, че мълчим на един език, защото същевременно бихме могли да говорим на друг. Когато говоря на български, аз мълча на английски, но никой няма да приеме говоренето ми на български като мълчание на английски. Самото мълчание не е на някакъв език, макар да е част от езика, на който се говори. То няма как и как да бъде “преведено, защото на всички езици се превежда по един и същ начин. В крайна сметка, за да мълчиш не е нужно да знаеш даден език – достатъчно е само да мълчиш в конкретната комуникативна ситуация. Така погледнато, мълчанието е универсален езиков знак (но не и универсален език). Следователно, то е способно да се “изплъзва” от властта на езика. Езикът “притежава” думите за означаване на мълчанието, но използването на тези думи вече не е мълчание – още повече, че мълчанието не говори себе си с тези думи. Всяко говорене за мълчанието е вече отвъд самото мълчание, но то не е негово отрицание, така както може да бъде отрицание на говоренето онова мълчание, в което говоренето “пропада”. Следователно, мълчанието черпи силата си от “безсилието на езика” – когато човек е неспособен да запълни “семантичната пропаст между думите, където мисълта сякаш увисва в безтегловност”, тогава той попада “пред непреодолимата бариера на безмълвието.”22

И така, първо,  мълчанието не разполага с автономна система от знаци и кодове и затова няма собствен език.23 Квази-езикът на мълчанието “мами” с възможността да субституира естествения език, в който “мълчание” е само дума. Това е и аспектът на неговата отрицателност – само по себе си мълчанието е некомуникативно, защото не дава  възможност чрез него да бъде организирано каквото и да е съобщение. Но като знак и код в системата на езика, то може да изразява и да бъде изразявано, да има определени значения и да носи определен смисъл.

Второ, мълчанието няма буквално характера на реч, то не говори (пак в буквалния смисъл на думата) и това също го отпраща “от другата страна” на комуникативността. Но то присъства и няма как да бъде пренебрегнато в речта. Мълчанието е съизмеримо с говоренето, доколкото в самото говорене (и чрез него) то започва да изпълнява знакови функции. “Вменяването” им обаче дава възможност мълчанието да бъде мислено като знаково производство и извън пределите на непосредственото говорене. Точно това “надмогване” на говоренето превръща мълчанието не просто в нещо друго, а тъкмо в от-говор от-говорност) на говоренето; дори когато го предхожда, то пак е от него – от говоренето. Визирано като знакова (и речева) продукция мълчанието предполага няколко неща: мълчащ субект; поне още един субект, възприемащ мълчанието като значещо, макар и да не е непременно адресат; свят (състояние на нещата, информация, знание), за който се мълчи; както и свят (комуникативно поле, общност от говорещи, социум), в който се мълчи.

В речта мълчанието играе двояка роля – като външно проявление на вътрешноречевите и като елемент от външноречевите актове. В първия случай то е формата, в която се явява вътрешната реч – възприема се мълчанието, докато реалният (макар и вътрешен) речеви акт остава недостъпен. Характерното е, че както актът, така и външната му проява под формата на мълчание, не преследват  някакъв перлокутивен ефект, т.е. реализация на акта по отношение на актуален адресат. Дори и да има адресат на вътрешния речеви акт, то обект на перлокутивното действие е или самият говорещ или някакъв квази-адресат.24 Във втория случай мълчанието преследва определен перлокутивен ефект в друг субект, като “адресатът трябва не само да установи факта на мълчанието, но и да му даде прагматична интерпретация, установявайки неговата еквивалентност на някакво вербализируемо съдържание.”25 И при двата случая мълчанието е  “въвлечено” в репродукцията на комуникативните норми на речевото производство и дискурса, които иначе, в “чуваемия” вариант на дискурса, са саморазбираеми.26

“Разпънато” между негациативната си своенравност по отношение на комуникативността и усилията да му се придаде някаква конвенционалност в дискурсивните употреби, значещото мълчание се нуждае все пак и от някаква категориална устойчивост. Това налага разграничаването му от сходни и сродни културни категории, като напр. “тишина”и “безмълвие”.

Мълчанието и тишината

Със тишина са надарени мъртвите,
а живите – с мълчание.

Христо Фотев, “Ужасна поема”27

Провокативната близост на мълчанието и тишината, синонимната им употреба в различни културни (главно художествени) интерпретации, често подвежда да се търси разбиране за тяхната почти пълна неотделимост: “Тишината е мълчание, а мълчанието – тишина. Това е едно и също състояние, което се изразява по различен начин с езика на думите – едни го наричат мълчание, а други – тишина.”28 Действително, в ежедневната употреба двете думи са взаимозаменяеми. Но терминологичната разлика може да се открие дори и в справочната литература, касаеща съвременния български език. В синонимния речник мълчанието се определя като “отсъствие на говор, звук”29, а според тълковния  “мълча” означава: “1. Не произнасям нищо, не говоря, не издавам никакви звукове. 2. Не възразявам, когато ме укоряват. 3. Пазя тайна, не говоря за нещо. 4. Не отговарям на писмо.”30 Според същия тълковен речник тишината е: “1. Отсъствие на шум, звук, глъчка. 2. Спокойствие, безметежност.”31. Мълчанието се разбира преди всичко като отсъствие на говорене, на знаково производство, докато тишината е отсъствие на шум, на озвученост, дори на звуков фон. В речника на антонимите на “мълчалив, неразговорлив” се противопоставя “приказлив, бъбрив”32, докато антонимът на “тишина”, обяснена като “пълна липса на звукове, говор” е “шум”, обяснен като “нестроен звук, или звуци, издавани при работа, движение, говор и др.”33

Прави впечатление, че общото между говоренето и шума е звукът, трептенето на въздуха, сонарното – тъкмо неговата липса характеризира и мълчанието, и тишината. Но това не означава, че те съвпадат. Разликата между двете е в техните източници. Източник на мълчанието е човекът, субектът, докато тишината е характеристика на средата, на онова, което заобикаля човека, в което се реализира неговото говорене, или неговото мълчание (човек може да мълчи в тишина, но той може и да говори в тишина; мълчанието в тишина е потъване, сливане със средата, приемане на нейната без-звучност, докато говоренето в тишината е монолог или противопоставяне тъкмо на беззвучността, опит тя да бъде преодоляна, да й се придаде някаква смислова структура).

Субективността на мълчанието и “обективността” на тишината се противопоставят и в елементите на речевото общуване. Фразата “Пази тишина!” е призив не толкова за това някой да бъде тих или мълчалив, а да запази, да съхрани вече съществуващото положение на нещата, т.е. тишината, която  така или иначе вече е налице. Тишината не се произвежда от субекта, тя може само да се запазва или нарушава от него. “Обективността” на тишината я лишава от смисъла на знаково производство. Нейната значимост се оценява от комуникиращите като стояща извън непосредствената воля за общуване или необщуване, като формираща се по-скоро в обстоятелствата, при които протича комуникацията, отколкото като елемент, или момент на самата комуникация.

Субективността на мълчанието, за разлика от тишината, е израз на волево участие в комуникативния процес. Човек “произвежда” мълчанието като знак, в него той не вижда придружаващо комуникацията обстоятелство, а интенция, проява на субективна воля, която сочи, която говори за нещо. Ако аз мълча, то това може да е израз на нежеланието ми да говоря, но със самото това, аз казвам на другия, че не искам да говоря. Ако аз мълча в самота, то моето мълчание може да се приеме като външно,защото е по отношение на средата (поради липсата на комуникативно поле и адресати). Но мълчейки в тишината, аз вътре в себе си мога да говоря. Мълчанието в самия мен обаче би означавало, че мен ме няма, такова мълчание е равнозначно на празнота. Човек не се вслушва в собствената си тишина, в собствената си празнота, той не поглежда в бездната, както казва Ницше, защото тогава и бездната поглежда в него. Вслушването в тишината е винаги в тишината извън нас.

Следователно, нито мълчанието на човека е равнозначно на негова субективна тишина, нито тишината извън нас е някакво значещо мълчание. Ето защо в рефлексията на мълчанието твърдения, че “мълчанието е навсякъде – в природата и в обществото”, че “то е на високите планински върхове, подземните пещери, в пясъчните и ледниковите пустини, в глъбините на моретата и океаните, в космическото пространство”, че “в природата мълчанието е тишина” и че “няма съществена разлика между тишината и мълчанието”34 са твърде пресилени и заличават нюанса на разлика между двете. Разбира се, един есеистичен, художествен или поетичен изказ, който има повече метафорично-образни амбиции, отколкото аналитични претенции, може да уеднаквява двата феномена, да подменя единия с другия и да се впуска в синонимна употреба на двете понятия. При анализа на комуникативността обаче следва да се прави “недекоративна” разлика между тишината и мълчанието – дотолкова, доколкото тишината е индиферентна спрямо комуникативния процес (именно поради своята “външност” по отношение на комуникацията), а мълчанието е ангажирано и причастно на комуникацията, заради своята “втъканост”, заради “вплетеността” си в знаковата (речевата) продукция.

В крайна сметка основната разлика между тишината и мълчанието е че онова, от което се “излъчва” тишината, на което тишината е характеристика, качество или страна, е лишено от субективност (то не се заявява, остава анонимно), а това означава,  че то е лишено от комуникативна способност. Ако мълчанието има субект, то тишината често дори няма източник – идентифицира се само тишината без да се разбере кой “излъчва” тази тишина, кое я прави налична. Мълчанието е  интенционално, насочва се от субекта към света, което означава, че е част от “речевия акт”.35 Мълчанието не може да субституира целия речеви акт, то не може да подмени дискурса, но неговата субективност го прави неотменим  компонент от комуникацията и важен елемент в структурата на речевото събитие. Оставайки външна за субекта тишината може да се възприема само като дистанцирана от субективността на съществуването, докато мълчанието само по себе си е екзистенциален знак. Рецепцията на тишината е всъщност рецепция на нейното съществуване (както на съществуването на нейния носител), но в това няма никаква съ-битийност. Мълчанието се възприема като произведено в едно общо поле, то е съ-битие на мълчащия и този, който установява неговото мълчание. Реципиентът възприема и констатира тишината като даденост, докато спрямо мълчанието той е причастен, защото открива своята заедност с мълчащия. Тишината може да бъде преодоляна чрез всякакъв шум, за нейното разрушаване не е необходимо смислено говорене.

Мълчанието няма как да се преодолее само чрез нарушаване на тишината, макар това да е момент от неговото съвпадане с тишината. На него може да се откликне или чрез друго мълчание (което да му се противопостави или да го подсили), или чрез смислено говорене, което да му придаде определено значение. Мълчанието може да остане и да се възприеме единствено като тишина, ако не бъде въвлечено в комуникативния процес, ако не му се дадат смислови измерения. Тази констатация идва да покаже, че мълчанието и тишината все пак имат точка на пресичане и граница на съвпадане. Те не са изразими чрез образа на мълчащия обект, а чрез субективно оживената тишина. Ето защо тишината може да прерастне в мълчание тогава, когато в нея бъдат интегрирани (от субекта или от интерсубективна връзка) някакви значещи възможности. Обратното също е възможно – когато знаковата продукция бъде дезинтегрирана, когато смисловото (комуникативното) поле се разпадне – тогава вече няма мълчание, а настава тишина.

“Смесването” на мълчанието и тишината в критичните изследвания често идва от объркването при превода на английското “silence”36. Но въпросът не опира само до критичните текстове. Любопитен (но и показателен) факт е, че в някои руски преводи на “Хамлет” последните думи на датския принц се превеждат по различен начин: като “Дальнейшее – молчание” (Б. Пастернак) и като “Дальше – тишина” (М. Лозинский)37. Оправданието, че английската дума “silence” действително се превежда и като “мълчание”, и като “тишина”, е уместно само донякъде, тъй като и в българския, и в руския език има по две думи, които отговарят на различните значения на “silence”. Пътят за разбиране различните значения  на английската дума навярно трябва да започне с търсенето на различния онтологичен смисъл38 на двете славянски думи39, а именно, тишината по-скоро се свързва с покоя и безметежието, докато мълчанието – с недоизказаното (недоизреченото) и напрежението, което то поражда.

Покоят е изравненост, неакцентуваност, той е свързан със снемане на напрежението. Всяко нахлуване на елемент на различие в “с-покойното” съществуване (наличност) е по същество “о-без-покояване”. Покоят е липса на комуникация, той е безразличен към знаковото производство, затова и нарушаването на покоя (респективно – възстановяването на комуникацията) е в ущърб на самата “покойност”. Тишината и покоят са на едно и също равнище на смисловост, те са с много по-голяма взаимозаменяемост, отколкото тишината и мълчанието. Поради това и мълчанието е свързано с “без-покойството”, макар по същество то да полага края на комуникацията. Краят на изказа не е начало на покоя, макар да е начало на мълчанието. Със “старта” на мълчанието не се създава комфортна смислова среда. Мълчанието носи със себе си редица въпроси, недоизказани думи, тревогата от това, че изказът (дискурсът) е прекъснат в неподходящият момент, т.е. то носи безпокойството за недоизреченото и недоразбраното. То носи и скритата енергия, дискурсивната потенция това недоизказано и недоразбрано отново да бъде завърнато в комуникативното поле. В този смисъл мълчанието не може да бъде с-покойно, неговата енергичност го прави смислово различно от покоя. Мълчанието не е уравнено състояние  на безметежност, както по отношение на битуването, така и по отношение на комуникирането; неговата “напрегнатост” дори го противопоставя на покоя, а оттук и на тишината.

За по-голяма прецизност, трябва да се уточни, че онтологичният статут на тишината и мълчанието (свързан съответно с покоя и напрежението) не ги противопоставя докрай в екзистенциален смисъл. Покоят не е равнозначен на небитие, на несъществуване, той е по-скоро безметежно, лишено от недостатъците и ограниченията на комуникативността съществуване, т.е. съществуване, което в истинския смисъл на думата е а-патично, защото в него липсва порива към себепреодоляване, но заедно с това липсва и страстта към себеизява. Покоят, а заедно с него и тишината, не може да се разглежда като напълно лишен от екзистенциални основания. Той не е нищо, защото статутът му не се постига чрез у-нищо-жаване на съществуващото. Покоят има смисъл като  надмогнатост на съществуването (по-точно на неговата битност), като дистанцираност от него, като безразличие и невъзмутимост (в скептическия смисъл на думата) спрямо ограничеността, недовършеността и мимолетността на неговата “опитност”. Покоят би могъл да се приеме за някаква “другост” (дори “покрайност”) на съществуването, но не и за негова “отрицателност” или за негова “утвърдителност”). Това е неговата “допирателна” с мълчанието, защото мълчанието е също “покрайност” на съществуването, но, като че ли, “от другата му страна”.

Мълчанието е патосно, то е метежно и акцентувано, перманентно завръщащо се към комуникативността (дори когато се е отдалечило и дисцанцирало от нея), към дискретната мигновеност на екзистенциалните актове, в които “изрязва” отсъствието от присъствието и присъствието от отсъствието. Мълчанието прави видими, чуваеми (а това ще рече – акцентувано отделни) словесните реализации на индивидуалното съществуване, с което “намеква” своята причастност към него.

Покоят заличава видимостта и акцентите, той нито присъства, нито отсъства, неговата причастност, парадоксално, но може да се нарече безучастност в случването на живота. Затова той е тих и тишината е основна негова характеристика. Покоят е тотална инертност, той изключва каквото и да е движение, било то рязко или плавно. Но тишината също се предполага липса на движение. Вярно – липса преди всичко на движение на въздуха (което предизвиква шумовете и нарушава тишината), но в “картината” на с-покойния свят не бихме могли да си “представим” някакво негово самодвижение. Напротив, всяко движение, независимо дали е предизвикано или спонтанно, е шумно; всяка промяна “раздвижва” въздуха и нарушава мира (спокойствието на света).Следователно, покоят и тишината съвпадат реално, за разлика от абстрактната “допирателност” на релацията “покой – мълчание”.

Тук е необходимо да се допълни и уточни, че покоят и тишината не са отрицателни, но не са и енергични спрямо съществуването. Така основната отлика между покоя и мълчанието е в асоциациирането на покоя с блаженството, докато реално мълчанието е метежно дори когато неговата употреба е инициирана от благоразумни мотиви. Благоразумието не е равнозначно на безметежност. То по-скоро показва изхода от определена житейска колизия – благодарение на него (и на избраното чрез него мълчание) човек се “спасява”  от  конкретната ситуация на напрегнатост, но не се “спасява”  в  блаженството на покоя. В комуникативната среда мълчанието предлага различни (правилни или  неправилни) стратегически решения, чрез които прекъсва общуването, полага паузите в дискурса, пренасочва комуникативния процес или  го изчиства от излишъците на многословието. Всички тези решения са дискретни и временни. В някакъв аспект те са продължения на комуникацията. Дори да приемем, че покоят е решение, то това решение е окончателно и не може да се възпроизведе и проблематизира в друга сфера и на друго ниво на интерсубективността.

Въпреки че  мълчанието и тишината не са тъждествени, те не са и взаимноизключващи се: не може да се каже, че мълчанието е без-тишие, нито, че тишината е обговорена. Тяхната “диалектика” се свежда до това, че все пак в мълчанието има някаква “тихост”и беззвучност, както и в тишината – с-мълчаност и “нямост”. С-мълчаността40 на тишината е именно в това, че тя е със мълчание, съпроводена е от него. “Не ми остава друго, освен да замълча… Ще потъна в божествената тъма, в безмълвно мълчание… и при това потъване ще се заличи всяко равенство и всяко неравенство… и ще бъдат забравени всички различия, ще се озова в първородната основа, в мълчаливата пустош, където никога не е имало различия… Ще потъна в мълчаливата и обезлюдена божественост, където няма нито дела, нито образи.”41

Мълчание и безмълвие

“Най-истинското безмълвие не е,
когато мълчиш, а когато говориш.”

С. Киркегор

Другата категория, която “мами” с културно-субститутната си близост до мълчанието, е категорията “безмълвие”. Безмълвието с по-голям успех може да се ползва като синоним на мълчаниено, но смислово то не стои далече и от тишината. Според синонимния речник то има книжен характер и означава “пълно отсъствие на говор, на шум, дълбока, пълна тишина.”42, от което се вижда, че като синоним на мълчанието, безмълвието (стига да не се отдава прекомерно значение на това, че има книжен характер, т.е. несериозен, неотнасящ се реалността) е по-скоро свързващото звено между мълчанието и тишината, отколкото пълноценен заместител на първото. Това впечатление се засилва и от двете значения, изтъкнати в тълковния речник: “Безмълвен: 1. Който не проговаря или не издава шум; мълчалив, тих. 2. Безропотен, покорен (к.м. – Б.Б.)”43. “Книжното” използване на безмълвието е свързано именно с това второ значение на термина.

Мълвенето присъства тогава, когато се изразява някаква недостатъчност, неенергичност, немощ на говоренето – устата “мълвят”, “промълвяват”, “отронват” и т.н. Главното, което характеризира мълвенето е немощта на самото говорене. В мълвенето липсва енергията на смисленото говорене, на комуникативното утвърждаване на говорещия. При мълвенето словото едва стига (а често не стига) до другия, до този, който трябва да го чуе. То се произнася, тръгва към адресата, но губи своята мощ. Мълвенето е обезсилено говорене, като загубата на силата е или поради това, че то “попива” в звуковия фон, или поради липсата на значим смисъл в разбирането на другия.

Мълвенето може да стигне до другия само, когато той е в близост до мълвящия. Именно близостта осмисля мълвенето. Тук става дума не само за пространствена близост, но по-скоро за причастна близост. Защото мълвящият – това е главно умиращият, болният, нищият, лишеният от глас, страдащият. За да го чуе, раципиентът трябва да е причастен към неговата участ, т.е. да бъде състрадателен, съпреживяващ. Такъв може да бъде близкият човек: родственикът /баща, майка, брат, син и т.н./, лекарят, свещеникът, психологът – това са социо-културните образи на възприемателя на мълвенето.

В този смисъл мълвенето – това е дискурсът на едва изречените думи, на почти неизразимото. При този дискурс всъщност няма раз-говор.44 Дистанцията – и пространствена, и екзистенциална – обезсмисля мълвенето. Мълвящият няма силата и енергията на говорещия. Той е неспособен да доведе казаното  до дистанцирания от него. Погледнат от този ъгъл мълвящият е нищ, макар и не нищо той се уповава или на всеслушащия субект (Бог), или на всевъзприемащата (мълвата) тълпа. Индивидът, който приема участието си в  дискурса, като включване и участие в някаква обща дейност (като индивидуално осмисляне на тази обща дейност) е говорещ, а не мълвящ. Следователно, мълвящият е нищ само по отношение на социално осмисления дискурс. Иначе казано,  ако не бъде чут от дистанцираните от него, той може да разчита да бъде чут от самия себе си. Това, разбира се, е далече от състоянията на вътрешна реч, на вглъбеното вслушване в самия себе си. “Чуването” на себе си не може да се приеме като диалог със себе си, като търсене на смисъла на вътрешните (субективните) основания на съществуването си. То е незавидното “чуване” на онова, което сам си произнесъл и то се е върнало към теб, защото не е могло да достигне до другите. Такова “самочуване” вече не е комуникативно, не носи значим смисъл, защото неговото предназначение е било именно да достигне и да бъде върнато, а то всъщност се е върнало, без да достигне до никъде и до никого.

Щом мълвящият е в невъзможност да бъде реален участник в социално значимия дискурс, щом той не може (поради своята участ) да конструира каквото и да е комуникативно поле (освен, ако то не бъде конструирано от съпричастните нему), то тогава безмълвният е в още по-незавидно положение. Мълвящият не е в истинския смисъл на думата говорещ – спрямо смислените, интенционалните и ангажиращите участието на индивида комуникативни актове, той всъщност е мълчащ.  Но е налице и неговото усилие (макар и немощно) да се включи отново в комуникацията – все пак той отправя своите думи към някого, уповава се на това да бъде чут. Ето защо мълвящият е между говорещия и мълчащия, макар да не е докрай нито едното, нито другото. Поради това на него му противостои безмълвният.

Безмълвният не  просто мълчи (не е негова волята за това) – той безмълвства. Причината, поради която се безмълвства, не идва от вътрешната принуда на субективната воля, а поради  невъзможността изобщо да се говори. Индивидът безмълвства, не само защото не може да говори (поради нямост или поради пълната му изолация от комуникативния процес), не само защото не иска да говори, но преди всичко, защото не може да бъде чут от другите. Струва ми се, че именно в това е основната отлика между мълчанието и безмълвието, а именно, че мълчанието може да бъде чуто, а безмълвието -не. На мълчанието може да се гледа като на лишеност от говорене или като отказ от него. И в двата случая, както се видя, е налице възможността самото мълчание да се заяви като казващо.45  Следователно то притежава способността да бъде чуто.

Мълчащият е способен да бъде чут. Волята на другите може да му налага да мълчи, но неговата собствена воля му дава възможността, чрез това мълчание той да говори. Той може да е в комуникативна изолация, да е пренебрегнат от комуникиращите, да е изтласкан от комуникативното поле, да не е приет в даден дискурс; но въпреки всичко, той може да се включва, да участва, да присъства в актовете, макар и да е мълчащ. Тъкмо това не може безмълвният.

Безсилието на мълвящия е в това, че неговото говорене не достига до другите, а то не достига в много по-голяма степен тъкмо заради него, отколкото (в много по-малка степен) заради тях. Безсилието на безмълвния се изразява в това, че неговото не-говорене няма как изобщо да бъде чуто. И тук източникът е безмълвният, макар, че волята да не бъде чут не е негова, а на другите. Самият той няма какво да противопостави на тази воля и неговото безмълвие като че ли е предизвестено и предопределено. Волята на другите не просто го изтласква от комуникативното поле, а заедно с това и го изличава от него. Така безмълвието отива отвъд мълчанието, защото в него няма никаква действеност и то може да се смята за напълно инертно спрямо комуникативната реализация.46

Все пак не може да се приеме, че между мълчанието и безмълвието съществува пълен разрив. Самите думи “мълчание” и “безмълвие” са взаимозаменяеми в много по-голяма степен от “мълчание” и “тишина”, затова и използването им като синоними често изтрива разликата между мълчанието “като такова” и  безмълвието “като такова”. Но тази разлика е установима и на семантично ниво, защото ако “думата мълчание… се преструва, че премълчава смисъла, тя изговаря не-смисъла, приплъзва се и изтрива самата себе си, не се задържа, сама замълчава не като мълчание, а като реч”47, то същото не може да се каже и за думата “безмълвие”. Така семантичната различност на двете думи ни води и до семантичната им заедност, защото освен взаимозаменяеми, те са и взаимно допълващи се. В този смисъл може да се каже, че мълвенето е немощно говорене, а безмълвието немощно мълчание.

Тайната като метафора и охранителните функции на мълчанието

“При много говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен” (Притч.10.19.)

Да се говори за мълчанието е и лесно, и трудно. Лесно е, защото самото мълчание сякаш “изисква” това – неговата “присъственост” в комуникацията няма как да бъде “заобиколена” и пренебрегната. Дори когато заявяваме, че няма да говорим за мълчанието, ние пак говорим за него. Трудно е, защото говорейки, ние го “пренасяме” от сферата на неговата непосредственост, на живото му изпитване, в сферата на неговата неопределеност и образност. “Пренесено” отвъд непосредствеността си, мълчанието става съдържание на говоренето, а това съдържание няма как да бъде разкрито, освен чрез метафора. Чрез говоренето мълчанието се метафоризирано и неговите метафорични образи се включват с цялата си пъстрота в моментите на културния диалог и същевременно започват да играят стратегическа роля при установяването на разумните граници на говоренето или да се явяват важни моменти в изграждането, утвърждаването и промените в културните традиции.Примерите в това отношение могат да бъдат различни и многообразни и могат да бъдат намирани в цялата човешка история.Метафорите  на мълчанието се обвързват и с определени модели на комуникативно поведение, които целят съхраняването и ограничаването на достъпа до определени културни (или други) константи, както е например при обетите за мълчание, съхраняването на тайната или пък недопускането до определени знания или информация. С това те превръщат и мълчанието в нещо тайнствено и недостъпно.

Тайната, според Хайдегер, е това, “което трябва да остане необговорено, което е сдържано в неизказаното, което пребивава като неказано в скритото.”48  Акцентът на тайната, следователно, пада не върху онова, което е просто неказано, а върху това, което е сдържано в неказаното. Т.е. тайната е удържаното не само в казаното, но и в замълчаното. Не е достатъчно тайната само да не се казва, тя трябва да се мълчи. Това ще рече, че тайната не е тайна, когато около нея се говори, тя е тайна, когато около нея се мълчи. Една от най-разпространените метафори на тайната е за знание, обвито в мълчание. В този смисъл мълчанието е предназначено да скрие, да обвие някакво смислово ядро и да го предпази от посегателства.

Всички тайни общества, общества, които се опитват да създават собствен ред в рамките на исторически и политически установените порядки в дадено общество всъщност използват закона за “омертата” – запазването на тайната. Погледнато чисто инструментално използването на мълчанието в нелегитимни и нелегални общности (няма значение дали те са криминални, религиозни или политически) е абсолютно задължително, за да може чрез него да се структурира комуникацията вътре в тях. Така мълчанието се явява междинен слой, граница, която отделя легитимното говорене от нелегитимното. Пробивите в този слой реално нанасят вреда на нелегитимната общност именно чрез възможността да се получи достъп до тайна информация. Засекретяването на информация, свързана с нейното обмълчаване се ползва и в легитимните общности и организации – в политическите, военните, научните, спортните и бизнес среди, държавните институции, дори и в частния живот на човека.

Разбира се не всяко опазване на тайната е непременно вричане в мълчание. Опазването на една или друга информация има различни мотиви и мълчанието играе различна роля при тяхното осъществяване. Така например обетите за мълчание (и изобщо мълчанието)49 в църковно-културните общности (напр. при исихазма50) не винаги са свързани със скриване на някакво знание. По-скоро те са жестове на себеотстраняване от светската комуникация, за да се подчертае същността и спасителната важност на комуникацията с Бога. Но, освен че е самолишаване и самонаказание, мълчанието е и охраняване, запазване на определена тайна.

Повечето общности, в които се споделят и проповядват езотерични знания, използват охранителната функция на мълчанието. Интенционалността на такова мълчание е насочена не толкова към фактическото съдържание на “тайното” знание, колкото към опазване на неговата предполагаема истинност и ценност. Въпросът е, че “обвитото” в мълчание предразсъдъчно се приема като самата истина, а още от първите философи се предполага, че  за да се домогне човек до нея е необходимо да “отнеме” това, което я крие, т.е. да я направи явна и достъпна.51 “Тъмната материя” на мълчанието, която е наслоена и крие истината, ограничава достъпа на непосветените в нея, обикновено с оправданието, че иначе тя ще бъде профанизирана. Спорно е, че “тайната се оказва оптималната форма за транслация на знанието до неговото утвърждаване в науката като господстващ тип знание”52, най-малкото заради това, че не всяко тайно знание действително е знание, а дори и да се окаже такова, няма никаква гаранция, че ще се превърне в господстващо. По-скоро “недостъпната” истина се оказва дискредитирана дотам, че единствено мълчанието й придава някаква значимост.

Проблемът на езотеричните общности е, че от една страна се налага да поддържат ограничен и контролируем брой посветени, т.е. те не могат да станат публични, а от друга – налага се само да декларират, че скритото в мълчанието има някаква познавателна и обществена стойност. Подобни аксиологически обети за мълчание  се предприемат от индивиди, които не са добре ориентирани в легитимната ценностна система на обществото, не намират достатъчно устойчивост в нея или пък искат да подчертаят някаква своя особеност и превъзходство над другите индивиди. Такъв тип опазващо мълчание няма висока комуникативна стойност извън общността, в която се прилага, тъй като то дава твърде малко ценна информация. Такова мълчание заблуждава индивида, че се утвърждава в някаква човешка общност и се приобщава към действителни ценности. Всъщност то деформира онова, за което се мълчи и го прави буквално подвластно на самото мълчание. Знание, което се преживява ценностно като истина, но се пази в тайна, всъщност няма как да бъде истинно. Опазващото мълчание нищо не може да обясни, но и не дава възможност, това, което охранява, също да се обясни и да се обоснове. Знаенето на тайната няма как да бъде знание за това, дали самата тайна е истина или не. За да се разбере това е необходимо тайната да бъде про-говорена. Ако това обаче се случи, тя престава да бъде тайна, тя е осквернена, поради това, че не е опазена и, следователно, губи всякаква ценност, независимо от съдържанието си. По този начин мълчанието всъщност е само камуфлажно, самоотричащо се не чрез преодоляването си в говоренето, а чрез обезценяването на своята охранителна роля посредством говоренето.

Друг е характерът на опазващото тайната мълчание тогава, когато става дума за съхраняване на конкретното съдържание на някакво знание или информация. Този процес има две страни – първата е свързана с опазването на легитимната информация и знание, а втората е по отношение не само на съхраняване, но и на разкриване на криминална информация. Цялата история на държавността показва колко много усилия за институционално изграждане и колко много средства за ефективно функциониране се отделят за засекретяването и опазването на достъпа до специалната и квалифицирана информация, която представлява държавна или служебна тайна. Не са по-малко усилията и в посока на разкриването на информация, която подкопава устоите на държавата и обществото. Разликата е в това, че опазващата функция на мълчанието се заменя от засекретяването. “Обвитото в мълчание” и “засекретеното” са сходни, но не и тъждествени. Мълчанието е “ровът”, който се “изкопава” около тайната, за да не бъде тя разкрита. Секретността е по-близо до прекодиране на дадена информация, като нейната установимост и достъпът до нея са принципно възможни при спазването на определен ред. Всъщност опазването на тайната, на фактическата информация, е чрез ограничаването на достъпа до нея, чрез скриването й с други средства, а не непременно чрез обвиването й в мълчание. Още повече, че не само стратегиите53, но и техническите средства за това постоянно се усъвършенстват.

“Положеността” на мълчанието върху готови знакови структури възпрепятства достъпа до тях, ограничава (в различна степен, за функционално различните о-тайнство-вявания на тези структури) дискурсивните им възможности, дори ги трансцедира от сферата на живото говорене в сферата на скрижалното (без те да са действително скрижални). Мълчанието сякаш “узаконява” не-говоримостта на тайната, сякаш “подсказва”, че макар то да не е самата тайна, все-пак е тайнствено. Неговата фукция се свежда до внушението, че през него се стига до тайната, но и чрез него тайната се “отвежда” отвъд възможността за оскверняването й. Но върху готовото знание, върху наличната и установена информация, понякога мълчанието лежи като покров, удостоверяващ безжизнеността на това знание и тази информация. “Именно заради това – разсъждава Адсон в “Името на розата”, – библиотеката е забулена в мълчание и мрак; тя е хранилище на знания, но тя може да запази тези знания непокътнати само ако не позволява те да стигат до когото и да било…”54. Тази реплика на Адсон е двупосочна – от една страна подчертава, че наличното (съхраняваното) знание, малко или повече е инертно (безжизнено) и затова върху него лежи покровът на мълчанието и мрака – той “опазва” знанието от говоренето и светлината. От друга страна обаче, нали за да бъде жизнено, знанието трябва да се об-говаря и о-светява (нещо повече – предназначението му е именно то да говори и осветява със смислените си обяснения). Не-говореното и не-осветено знание е по същество не-знание, то е изоставено извън дискурса, поради което е инертно, лишено е от жизненост, т.е. – то е мъртво. В случая мълчанието и мракът изпълняват охранителни функции: знанието трябва да остане “непокътнато” и затова допускът до него е строго “селектиран”.

Друг характер има мълчанието, което пази съкровеното говорене, защото именно съкровеното, а не прокламираното, е това, което е най-уязвимо от профанното. Тривиалното, ежедневно-угрижено общоговоримо е агресивно към интимното споделяне, тъкмо защото интимното от една страна е уникално и личностно-причастно, а от друга – не-прозрачно и не-очевидно. “Разтварянето” на съкровеното в тривиалния дискурс е равнозначно на лишаването му от смисъл. Ето защо съкровеното говорене и интимното споделяне се нуждаят от опазващата функция на мълчанието. Реалността на Аз-а е невъзможна без онези участъци от него, които са недостъпни за другите, затова и “всяко посегателство върху лично-именното пространство се характеризира с една или друга степен на насилие.”55 Агресията на тривиалното е насочена към нетривиалното, към “високия” смисъл, който тривиалността се опитва не да постигне, а да разруши и примитивизира. Това може да обясни, защо хората, носители на такъв висок смисъл, без да са сами са всъщност самотни – те доброволно се “обричат” на мълчание сред другите, за да запазят онова, което е несподелимо в дадена общност от говорещи. Не мога да се съглася, че “когато мълчим, ние сме най-близо до себе си”56, но не защото Дерида счита, че “гласът е най-близък до тялото, неотделим е от тялото” и че в говоренето “ние имаме присъствие, ние имаме приближеност до самите себе си”57, а защото съм убеден, че човек е при себе си само когато говори смислено. Всичко друго е абдикация от самия себе си. И когато мълчим за да не говорим и когато говорим, за да не мълчим, ние напускаме някакъв участък от собствената си автентичност, макар и по принуда. Заплахата от примитивизация на смисленото и личностно значимото ни кара да прибягваме до защитния механизъм на мълчанието.

Горното се отнася и до интимността на човешките отношения. Общуването между един и друг човек (двама или повече) не винаги трябва да бъде “отворено” за всички. Опазващото мълчание ограничава достъпа и предпазва от “корозиране” комуникативността, която има “точен” адресат. Ако се върнем малко по-назад, ще видим и разликата между мълчание и тишина. В тишината говоренето отеква, колкото и тихо и да е. В мълчанието то се скрива, но не за да се загуби от себе си, а за да се опази от огласяване – интимното споделяне в любовната нощ е обвито в тишина, а всяко негово огласяване го превръща в порнография; тайната на изповедта е неприкосновена от обсъждане в публичното пространство и др.

Освен като дисциплинирано пазене на тайната и опазване на съкровеното и интимното, на мълчанието може да се гледа и като отклик на съвършеното и абсолютното. Такова мълчание е дан за непостижимостта на съвършеното, но същевременно и знак за това, че абсолютното все пак, в някакъв аспект, е било съзряно, схванато (чрез ума). Такова мълчание е благоговейно, (умо)съзерцателно мълчание. То също донякъде е “опазващо”, но чрез това, че не допуска говоренето да нанесе ущърб, да унизи, да профанира и да схематизира онова, за което се мълчи. Онова, за което се мълчи, няма как да бъде изразено чрез никакво говорене и чрез никаква словесност, защото тъкмо то е Словото. Ословестяването на Словото, без това да е тавтология, не въздига самото Слово, а само този, който го слави. Затова да се  мълчи за абсолютното е не толкова пренебрегване на порива за неговото познание, колкото израз на дължимото разбиране за неговата непостижимост. Такова мълчание е “жест” на крайното и временното, чрез който то се отграничава от безкрайното и вечното. Крайното и временното “признава”, че не може да говори за безкрайното и вечното, за него то може само да мълчи. Но чрез мълчанието си то показва, че го е идентифицирало, че го схваща. Такова мълчание се проецира и в йерархията на текущите неща и събития: такова е почтителното мълчание на детето пред родителя, на незнаещия пред знаещия, на нисшепоставения пред висшестоящия (без последното да се свежда единствено до административно-политическите отношения). Нарушаването на такова мълчание е равнозначно на бунт към йерархията в света и на оскверняване на свещеното. Такова про-говаряне на мълчанието е всъщност скверно говорене (сквернословие), защото то се противопоставя на Логоса с претенцията си да е равно на него, дори да го надмогва. Количествата думи, изреченията, брътвежите, които засипват всяка значимост, всъщност оскверняват и унизяват тази значимост, тяхното усилие е да я направят незначима. Пустословието опустошава значимостите, затова и приемането на нормата на мълчание спрямо тях е всъщност израз на схващане тъкмо на този значим смисъл. Това не означава, че човек изобщо не трябва да говори (“говорим, защото говоренето е в природата ни”)58, а изобщо трябва да мълчи. Както казва Хайдегер “всичко зависи единствено от това, истината за битието да намери себе си в думата и мисълта да й даде тази дума.”59. Затова – продължава той – е възможно “в нашата реч да се изисква не толкова задъхано многословие, колкото просто мълчание.”60. За Хайдегер само в действителната реч може да има мълчание, затова и този, който не може да говори за битието, той не може и да мълчи. А този, който мълчи, може да каже повече от този, който говори много. В този смисъл мълчанието като израз на отношение към абсолютното и съвършеното (Бог, трансцеденталният субект, битието, Логоса) не е резултат от забрана на говоренето, а по същество е тъкмо адекватното говорене за това. Това мълчание не е несъвместимо с говоренето, нито е затворено в себе си говорене; то не си приписва прерогативите на говоренето и не се явява негов универсален заместител. Такова мълчание не притежава настъпателността на многословието. Външно, всъщност, то е незащитено от него. И затова многословието прави с него това, което “дисциплинираното” мълчание прави с тайната – скрива го в себе си.

Многословието скрива разбираемото, акцентувания смисъл, онова, което не може да бъде изразено по друг начин, освен чрез мълчание. Затова може да се каже, че дисциплинираното мълчание е тайнствено, докато благоговейното е мистично. Когато мълчанието опазва тайната, то е разбираемо именно като тайнствено, когато обаче мълчанието е по отношение на някакъв висок смисъл, който е недостъпен за непосредствено ословестяване, то тагава такова мълчание става неразбираемо за тези, които не са способни на него. Затова то е мистично. Другият – този, който възприема мълчанието, се отнася към мълчанието на тайната, като към нещо саморазбираемо. Той се опитва да разбере не мълчанието на тайната , а самата тайна. Мълчанието на по-висшия смисъл обаче, го интригува по друг начин – той се опитва да разбере именно това състояние на мълчанието, а не по-висшия смисъл. Защото последният не е достъпен за него. Именно тази мистерия на мълчанието кара другия да изпада в многословие. Тъй като  то е неразбираемо и неизразимо за него, той го засипва със собственото си многословие. Мълчанието на индивида не “за”, не “пред”, а “на” висшия смисъл не обяснява и не може да бъде обяснено. Ограничеността на човешкото същество го кара да прави усилните опити да “подражава” на Логоса, да приближава (безкрайно дълго, ако му се предостави възможност за това) словесността си към Словото. Те навярно намират опора и в следването на някакво образцово мълчание, чрез което тези усилия не изглеждат напразни. А такъв образец на мълчанието сякаш съществува – според Прокъл, корените на Логоса са именно в предшестващото го мълчание61, докато Майстер Екхарт буквално пише: “Бог произнася Своето Слово в дълбоко мълчание.”62 Само Словото е съизмеримо с образцовото, но и непостижимо за нито един човек, мълчание на Бога. С първото Той твори света, докато с второто се завръща в него, за да поеме товара, който човекът не може да понесе – човешката греховност.63

Резултатите от опита за едно такова мълчание стигат до там, дава “отпор” на празнословието, преодолява го и отпраща мълчащия към действителната комуникативност на словесността. Когато човек е наясно, за кое може да се говори чрез думите и за кое – чрез мълчанието, той по-лесно разбира и спрямо какво просто трябва да се мълчи. Този усет за силата на мълчанието е, заедно с това, и усет за “безсилието на езика”64. Мълчанието на висшия смисъл е израз на онази “безтегловност” на мисълта, която не се поддава на “гравитацията” на думите, която няма как да бъде при-земена от буквалното й о-думване (ако това се случи, то би било пагубно за мисълта, както за всяко нещо, което пада с ускорение в гравитационното поле). Така мълчанието се оказва не просто елемент на комуникативния акт, а състояние на съзнанието, съсредоточващо в себе си смисъл, който в комуникативния акт не само е неизразим, но и който чрез комуникативния акт може да се разпадне, изличи и изгуби за отделния индивид.

 

Говоренето на окончателното мълчание

Все животът не достига,
все в излишък е смъртта.

А. Твардовски

Всяко про-говаряне е преодоляване на мълчанието, но и всяко за-мълчаване е край на говоренето: като че ли двете са с ясна разграниченост едно от друго, с невъзможност едното да бъде другото. В процеса на комуникация обаче моментът на про-говарянето и моментът на за-мълчаването не са самопринадлежащи съответно на говоренето и на мълчанието – в тях едното се трансформира в другото и в този смисъл продължава да бъде другото. Говоренето се нуждае от мълчанието не само, за да започне, но и за да се структурира, за да придобие смисъл на знакова продукция. То дори може да се основава изцяло на мълчанието, а мълчанието да се счита (напр. при романтиците) за “най-висша и истинна форма на общуването.”65 Въпросът тук обаче ще се сведе до разглеждане на мълчанието не само като край на говоренето, а именно като последния, като окончателния знак на говоренето.

Говоренето на мълчанието е не само тогава, когато се говори за мълчанието, не само тогава, когато се демонстрира мълчаливо поведение, но и когато и самото мълчание няма как повече да се превърне в говорене, когато то е само мълчание и нищо друго, освен мълчание. В човешката културна история въпросът за смъртта, за мъртвото тяло и погребването му заема особено място. Нежеланието да се приеме смъртта на отделния индивид като окончателно излизане от комуникативното поле, вътрешната потребност комуникацията с него да не се счита за завършена и окончателна, определят измеренията на отношението към комуникативността на смъртта.

Мълчанието на мъртвия кулминира в себе си невъзможността той да бъде върнат в комуникацията. Така мълчанието придобива особен смисъл – смисъла на последния произведен от мъртвия знак. Този знак е толкова значим, че понякога се оказва по-важен и от последните думи на умиращия. Всъщност, последните думи на умиращия не са значима знакова продукция с оглед на комуникацията, те не преследват никаква цел, едва ли се обмислят предварително и са по-скоро реакция на агонията; те твърде рядко са значима част от целия смисъл на знаковото производство на личността. Смъртникът навярно иска, но не може да изкаже всичко. Всичко, което той е казал, е вече казано, то е дистанцирано от умиращия и дори не е достъпно за него. Умиращият казва нещо и то се запомня, макар да не е нито най-важното, нито най-същественото, което е казал или би могъл да каже. Приписването на предсмъртните думи на квинтесенциален смисъл идва от желанието на живите да им вменят някаква изключителна значимост, някаква неподозирана резерва жизненост, чрез която ако не да върнат към живот агонизиращия, то поне да дадат някакво оправдание за това, че той ги напуска. Фактически обаче тези думи нямат значение. Какъв е смисълът и какво е значението на предсмъртните думи на Гьоте или Чехов в сравнение с целия смисъл и цялото значение на творчеството им?

В действителност последните думи отекват и стават забележими на фона на окончателното мълчание на мъртвия. Ако на значимостта на последните думи се противопостави значимостта на първите думи на човека, то ще се установи една съществена разлика: първите думи не са начало на живота на човека, а само “стартират” възможността му да комуникира, докато последните думи са край – както на живота, така и на комуникативната способност. Заедно с това последните думи са лишени от жизненост и комуникативна сила. Често на последните думи се придава смисълът на завет, на своеобразно завещание, на програма за по-нататъшния живот на живите. Смисълът на едно действително значимо завещание обаче не може да бъде кумулиран в последните мигове от живота на един човек, а правната практика показва, че онова, което се оставя като духовно и материално наследство бива подготвено и оформено далеч преди смъртта. Не е случайно, че на значими исторически личности се правят посмъртни маски, които дават завършеността на спомена, на паметта за тях. Такава маска е образ на окончателното мълчание, но тъкмо строгостта му е повече говореща, отколкото произвола на последните думи. Даването на публичност на последните думи може да има и аморален смисъл, ако те са дълбоко лични, ако са свързани с някаква слабост или отчаяние на умиращия. Те не принадлежат към образа му като жив и следователно не могат да бъдат публични.

Публичността на смъртта се осъществява при погребението на мъртвото тяло, а не последните мигове от човешкия живот. Интимността на умирането успешно се защитава от приемането на последното причастие на умиращия, докато в публичното (комуникативното) пространство остава неинтимният посмъртен образ на мъртвия. Разбира се, тази публичност има своите граници и те са в рамките на самото погребение. Например, практиката за мумифициране и запазване на мъртвото тяло, което да се превърне в идол за поклонение е също има аморален смисъл.

Последвалото последния дъх мълчание казва повече от самите последни думи. В тази странна диалектика могат да се отбележат няколко неща. Първо, че в мълчанието има нещо мъртво и че това мъртво е радикално по отношение на всяка една комуникация. Радикалното мълчание на мъртвия е всъщност знак, който показва, че то е мълчание само на тялото и че това тяло е чуждо на комуникацията, то е неспособно да се завърне по никакъв начин в говоренето на живите. Радикалното замълчаване на мъртвия е последното негово казване, чрез което се “обявява” невъзможността на тялото да се завърне в комуникацията. Но паметта за живота на мъртвия, оценката за направеното от него, интерпретацията на знаковата му продукция са всъщност завръщане на мъртвия в комуникативния процес. Окончателното мълчание всъщност се редуцира само до мълчание на мъртвото тяло. Утвърденото като културна форма в много общества мълчание в памет на мъртвия е всъщност солидаризиране със самия мъртъв – не с мъртвостта му, а с невъзможността да говори. Мъртвото тяло няма за какво да говори. Смъртта е извън опита, тя не може да се сподели в комуникацията, тя не се преживява (Витгенщайн) и като граница на опита остава извън него. Единственото, което живият възприема като споделено с него от мъртвия е именно мълчанието на тялото. Парадоксално, но окончателното мълчание като че ли успява да преодолее границите на смъртта, да приобщи нещо от смъртта към опита на живите. Мълчанието на живия в памет на мъртвия е всъщност съизмерване с този опит. И това съизмерване е по-скоро същностно, отколкото чисто формално. Мълчащият жив разбира, че няма как да сподели опита на своето мълчание с мълчащия мъртъв, но тъкмо в мълчанието на живия оживява паметта за мъртвия като говорещ жив. В  мълчанието на живия мъртвият се явява като говорещ жив, но не на нивото на непосредственото споделяне и комуникиране на опита. В мълчанието си живият като че ли “изтегля” отново мъртвия в комуникативното поле и чрез самия себе си поддържа реабилитираната му екзистенциалност.

Отношението към мъртвия не се изчерпва само с мълчанието в негова памет, а и в различните форми на оплакване на мъртвото тяло. В последното има повече изразено безсилие и невъзможност да се разбере смисъла на окончателността на смъртта. Оплакването на мъртвото тяло има две страни – това са думите, които призовават мъртвото тяло да се завърне (което само по себе си е безсилен вопъл, който не може да компенсира нищо от случилото се), а също и сълзите, които ги придружават. От облените в сълзи думи на оплакващия всъщност сълзите са тези, които имат смисъл, докато думите нямат значение, в самото оплакване те остават безсмислени, защото не са свързани с никаква реална възможност да се възстанови някакъв фрагмент от комуникативността или екзистенциалността на мъртвото тяло. Сълзите са образът на мълчанието, отговорът на мълчанието на мъртвия. Думите само ритуализират факта на смъртността, те отделят акта на погребването както от живота, така и от смъртта.

Целият процес на обмълчаване на смъртта създава и редица културни проекции на самото мълчание, натоварва го със смисъл, подобен на смисъла, който е възможно де се получи в рамките на евентуалния смъртен опит. Много често преставащият да говори, а това е онзи, който започва да мълчи, симулира смъртното мълчание. В реалната междуличностна комуникация мълчанието често се демонстрира като окончателно, като последно, като затварящо възможността за по-нататъшна комуникация. Това е всъщност своеобразно вживяване в ролята на смъртника. С мълчанието си по този начин мълчащият подчертава зачимостта на говоренето. То е стимул другият да разбере необратимостта на окончателното мълчание, невъзможността то да бъде възстановено. То е предназначено да инициира в другия желание за общуване и споделяне, “подсказва” му, че всеки един отказ от това може да се окаже окончателен  разрив в комуникативността. Мълчащият човек обаче никога не може да стигне крайността на смъртното мълчание, той няма как да произведе този последен завършващ знак приживе. Ето защо подобна симулация не винаги постига желаният ефект. Така или иначе, окончателното мълчание играе ролята на комуникативен фактор, тъкмо защото е “вписано” в културната традиция като елемент на общуването, а не като непроницаем за комуникативността факт.

Мълчанието в тоталитарното пространство

“Тъй като не исках да лъжа и
не смеех да се разбунтувам,
предпочетох мълчанието.”

А. Солженицин. Рекло телето дъба да мушка.

Позицирането на мълчанието в комуникативното пространство (както и във времето на смисления комуникативен акт) е свързано с някои особености на неговата роля като комуникативен фактор. Мълчанието може да бъде моментна или траеща форма на комуникативно поведение на човека в установени (според някаква мярка или норма) пространствени граници. В неопределени (безгранични, безкрайно големи или безкрайно малки) пространствата то няма как да бъде фокусирано като екзистенциална изява на комуникативността. Мълчанието се нуждае от пространствени граници, защото без тях то също става неопределено, т.е. не-знаково. Като културен (или ситуационен) феномен мълчанието се вписва в структурата на съответния акт. Само по себе си то е аморфно и не притежава структурни единици, върху които да се изграждат различни съдържателни масиви.66

Чрез мълчание не може да се конструира комуникативно поле. На него не са присъщи установяващи контакт фукции, да бъде комуникативна форма в “началния етап на общуването е невъзможно”, защото “такова мълчание не е отделимо от не-общуването”67 Мълчащите (в по-широкия смисъл – като непроизвеждащи знаци, а не просто като не-говорещи) не споделят нищо – нито преживявания, нито опит, нито информация. Единственото, което ги свързва (именно свързва – то е твърде различно от формите на екзистенциалната обвързаност) е съдбовната (а не произведената, волево създадената) едновременност на тяхното мълчание. Привидната синхронизация на мълчанието на заедно-мълчащите не съдържа в себе си целност, нито пък структурира някакво поле на общуването. Ако има някаква цел, то тя е извън пространствената (а понякога и физическата, дори телесната) близост на мълчащите. Такава цел може да бъде именно недопускането (или преустановяването) на комуникативни пориви. В “Архипелаг ГУЛАГ”, наред с можеството други, Солженицин описва два, на пръв поглед взаимноизключващи се, метода на водене на следствието в ГПУ и НКВД. Първият изисква “от мига на следствието и през целия първи съкрушаващ период на следствието арестуваният трябва по идея да бъде самичък.”68 Но това “по идея да бъде самичък” се оказва неосъществимо, “този идеален принцип току-що арестуваният да се държи в пълна изолация не може да бъде спазен”69. Принципът е “идеален”, защото самотният, изолираният, който “никъде не бива да се среща със себеподобни, в ничия усмивка, в ничий поглед не бива да прочете съчувствие, съвет, подкрепа”70, всъщност е лишен от пространство, в което да организира комуникативно поле, а по този начин е лишен и от необходимия друг за да може това поле да функционира.

По същество принципна разлика в не-споделимоста на ситуацията между изолирания сам и изолирания в множеството няма. Пространството на първия “клаустрофобно” е стеснено почти до размерите на собственото му тяло и той няма как да помести в него адресата на своето споделяне. Комуникацията със себе си или с квази-адресат е затруднена, поради това, че изолацията не е доброволна, а принудена. Тя зависи и от моралната и психическа устойчивост на изолирания, макар  практиката да показва, че и такива хора са рухвали.  Пространството на втория пък е “параноично” импрегнирано с множество, което няма как да бъде адресат, защото “почти от първите часове той се озовава в гъсто населената обща килия”71, а тя пък “играе ролята на първокласно изтезание, толкова по-ценно, понеже продължава цели денонощия и седмици – и без никакви усилия от страна на следователите: арестуваните взаимно се измъчват.”72 Солженицин привежда потресаващи факти73, потвърждаващи принципа, че колкото по-близо е другият, толкова по-трудно става споделянето и съобщаването – когато другият не ти е интимно близък (но кой знае, може би дори и тогава), неговата непоносима пространствена и физическа близост го прави чужд.

Подобна “технология” на създаване и използване на непреодолими (за отделния индивид в “пространствената” общност) бездни на мълчанието е характерна за тоталитарните общества. Безалтернативното пространство до такава степен е натоварено с бремето на оцеляването, до такава степен е под контрола и в полезрението на властния свръх-субект, че по същество в него интерсубективното общуване се самоизключва. Сталино-бериевия ГУЛАГ и хитлеристките концентрационни лагери са само квинтесенция на стратегията “мълчанието на агнетата” да се постигне чрез “сгъстяване” на човешкото множество в пространството, като със самото това се елиминира опасността от действително общуване и споделяне.

Без да психологизирам излишно въпроса, ще изтъкна само един аргумент относно “удачността” на подобна стратегия. Когато човек се намира на ръба на физическото си оцеляване, отвъд грижата за добродетелността (както своята, така и на другите), когато той е поставен в геометрически “изчислено” пространство с “равни” нему индивиди – тогава комуникативната му способност е равна на нула. Как да си представим множеството изпосталели тела, на хора, чиито имена са заменени с номера, обречено изцеждащи от себе си и последните капки сила, без надеждата, но с инстинкта да оцелеят? Като общуващи помежду си? Върволицата от хора, влачещи краката си с наведени глави, когато отиват или се връщат от изнурителния си труд; редиците на застаналите един до друг лагерници на сутрешните и вечерните проверки; стотиците по наровете на лагерните бараки; десетките, покорно очакващи разстрела си, наредени по-плътно един до друг (за да не се хабят куршуми) на ръба на масовите гробове – всички те (и като цяло, и поотделно) не общуват и не споделят нищо, всички те мълчат. Впрочем, списъкът може да бъде продължен и дори “осъвременен” – като се започне от гъмжилата в конските вагони и се стигне до бежанските потоци.

Мълчанието в тоталитарното пространство обаче не може да бъде самоцел, защото основанията на тоталитарната власт се коренят в захранването, поддържането и контрола върху информационните потоци. Не е случайно, че тоталитарните общества в първата половина на ХХ в. използват толкова интензивно средствата за масова комуникация и изобщо техническите възможности за огласяване на социалното пространство. Но създадената комуникационна среда не способства комуникативността (действителното споделяне и съобщимост), тя е изкуствена, оформя се от един също така изкуствен (или поне редуциран и твърде далечен от разговорния) език, а присъствието в нейните параметри е задължително за всички членове на обществото. Извън пряко репресивните топоси все пак може да се “избира” между мълчанието и принуденото говорене (на принудителния език).74

Макар и да не е самоцелно, целта на подобно мълчание е унищожителна. В него няма спасително говорене, спасителното говорене всъщност е извън неговото пространство, най-често това е принуденото говорение. “Директивата” на това мълчание се поставя от фактори извън кръга на мълчащите и го превръща в съдбовно. Точно тази съдбовност подсказва, че спасителното говорене всъщност е извън възможностите на мълчащите . То не се изразява от воплите, стоновете и ропота на мълчащите, затова е и оправдано множеството им да се нарича “безмълвно”. Разбира се, нещата могат да се разглеждат и в обратен ред – спасително мълчание и гибелно говорене, всичко зависи от контекста. Мълчанието може да бъде и спасително и гибелно, но въпросът е в какъв порядък и в какъв социален и морален контекст е вложено. Това зависи и от иницииращият мълчанието или говоренето в дадено поле субект. Наложеното (неизбежното) мълчание, независимо от това, дали е гибелно или спасително, е принудително, подчинено. То няма как да бъде избегнато не защото е невъзможно да не се подчиним на чуждата воля да мълчим, а защото няма как да не се подчиним на страха от говоренето или на еуфорията от самото мълчание. Такова мълчание е по-скоро “инстинктивно”, отколкото обмислено, макар понякога да изглежда, че в него има селективен елемент (например: подбор на момента на мълчанието или на продължителността му; на интезитета му или на съгласуваността му с мълчанието на другите).

Да, мълчанието може да преструктурира и прекодира съществуващите комуникативни полета, то може да бъде индифирентен, но и причастен фактор в социокултурната сфера. Такъв фактор могат да бъдат и мълчащите: индивиди, общности, институции и пр. То може да бъде визуализирано (в образите на водата, рибата, нощта) и въплъщавано (немият, глухият, самотния). В своята непосредственост то може се маргинализира и да е в неспособност да преодолее себе си. То може да се преодолява и преутвърждава или чрез ословестяването и изобразяването му, или чрез използването на неговата метафорична сила. Но всичко това би било предмет на друго изложение.

Бойчо БОЙЧЕВ

Бележки към втора глава:

1 “Мълчанието е факт (к.м. – Б. Б.) на речевата култура и да се съобразява с него се налага на всеки, който има отношение към самата тази култура.” – Богданов К.А. Очерки по антропологии молчания. Homo Tacens. С-Пб; 1998, с. 4.

1а Напълно съм съгласен, че мълчанието “…притежава характерната за “отрицателните универсалии” амбивалентност” (Бояджиев, Ц. Нощта през средновековието.С.,2000, с. 356.), но ще добавя, че тя се проявява не само във формите на средновековното светоусещане и култура.

2 Мълчанието е модератор и транслатор в смисъл, че може да забавя и ускорява смисловата изява, да регулира темпото в комуникативния процес.

3  Нямам претенцията, че това е едно цялостно изследване на мълчанието, затова съм нарекъл тази част “ескизи”. От достъпните ми текстове, проблематизиращи мълчанието в различни ракурси, най-пълен анализ прави К. А. Богданов в цитираната вече негова книга (Богданов К.А. Очерки по антропологии молчания. Homo Tacens. – С-Пб.: РХГИ, 1997. –  352 с.), но дори и там мълчанието е разгледано “само” (без в това да се съдържа и най-малък упрек към автора) в антропологична светлина. Самият Богданов обаче е прав като казва, че не съществуват такива хора, които никога не са мълчали, докато такива, които не могат да говорят, все-пак има (цит. съч. с. 4). Това визира особената универсалност на мълчанието, която се изразява в способността да се мълчи за света, а не в тоталното състояние на мълчащия свят.

Дерида Ж. Писмеността и различието. София 1998, с. 385.

5 Пак там.

6 Пак там.

7 В своето есе “Индиректният език и гласовете на мълчанието” Мерло-Понти говори именно за белите полета в текста, които подчертават смисъла на думите. (Вж..  Мерло-Понти, М. Философът и неговата сянка. С., ИК “Критика и хуманизъм”, 1996, стр. 37-91).

8 Ако се направи запис само на паузите и само на говоренето (на произнесените думи), то първият запис ще бъде празен, т.е. няма да бъде запис в собствения смисъл на думата, докато вторият ще бъде все пак запис, макар и неразбираем, безсмислен, невъзможен за декодиране.

9 Обикновено човек прави паузи несъзнателно, следвайки ритмиката на говоренето и писането, без да влага в паузацията никаква преднамереност. Затова паузата стои най-близо до мълчанието, когато се използва с цел да се постигне определен ефект, т.е. като реторичен (в преподаването и в политическата реч) или драматургичен похват (Вж. Хашъмова, Я. Прочитът на мълчанието в модерната драма. – Годишник на СУ “Св. Климент Охридски. Център по културознание. Том 84, 1991, стр. 37-50). Замълчаването не винаги е равнозначно на мълчание. То може да има смисъл на логическа пауза, но би могло да бъде и прекъсване на говоренето. Тук вече не става дума толкова за пауза, колкото, примерно, за срив в паметта или за “слагане на точка”. Не може да се говори безкрайно, както не може и един текст да е безкрайно дълъг. Целта на комуникацията и текстообразуването е да се постига максимална смисленост, а тя е възможна в някакви граници. Когато тези граници произволно бъдат нарушени, когато към една речева ( или текстова) цялост, която носи определен смисъл, започнат да се добавят количества думи, това винаги води до дефект и дори до деградация на тази цялост. Когато говори или пише, човек трябва да знае кога да спре, т.е. да замълчи. В противен случай той рискува да разруши смисъла на това, което вече е казал.

10 Вж. Малкольм, Н. Состаяния сна. М., 1993, с. 38.

11 Парадоксът на Евбулид “Лъжецът” е достатъчно коментиран както в логиката и философията, така и в посветената само на него литература. Неговата парадоксалност, както е известно, идва от смесването на езика и мета-езика и от самооценката по истинност на самото изказване. Това, последното, е валидно и за другите две изказвания, макар те да не оценяват собствената си истинност.

12 Малкольм, Н. Пак там.

13 Богданов К.А. Цит. съч., с. 251.

14 Вж. Кулиев, Г. Г. Метафора и научное познание. Баку, Элм, 1987, стр. 69-73.

15 В тази връзка трябва да се спомене и т. нар. “героично” мълчание. То се третираше твърде едностранчиво в идеологизирания и стеснен поради това смислов периметър на литературата на “социалистическия реализм” (“ Тази клетва за въздържане от истината се наричаше соцреализъм” – Солженицин. А. Рекло телето дъба да мушка. С., 1998, с. 14), която го въздигаше в ранг на нравствен образец. Мълчанието по време на разпит се припознаваше като метафора на героизма, мъжеството и верността (към идеята), за разлика от проговарянето, което се считаше за израз на предателството. Пред “врага” комунистът трябваше да мълчи, но пред “своите” трябваше да говори. Мълчанието пред “врага” се приемаше като тотално скриване и опазване на идеологическите ценности, докато говоренето пред “своите” – като максимално разкриване. Затова Павлик Морозов беше невинен в предателството на баща си, докато комунистът Антон бе виновен дори в промълвяването на името си.

16 “Предположенията” на адресата гравитират повече към “негативното” разбиране на мълчанието. За да може да го идентифицира като “позитивно”, той трябва да го прекъсне и да изведе мълчащия от състоянието на вслушаност.

17  Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. С., 1988, с. 124.

18 Бояджиев, Ц. Цит. съч., с. 357.

19 Эпштейн, М. Из тоталитарной эпохи – в виртуальную. К открытию Книги Книг. – http://www.russ.ru/journal/netcult/98-04-17/epstin.htm

20 Деррида, Ж. Московские лекции – 1990 г. Свредловск, 1991, стр. 7-8.

21 Богданов К.А. Цит. съч., с. 251.

22 Смиловски, Д. Поетичното като по-етично. – http://philosophi.dir.bg/essays/poetich.htm

23 Хипотезата за евентуалната възможност да се общува телепатично, т.е. без езикова употреба, освен че е несъстоятелна от гледна точка на “дисциплинираното” философско размишление, не се вписва и в идеята за “език на мълчанието”. Телепатичното “общуване” може да се обясни само като протичащо в мълчание (мълчанието би могло да бъде само външната форма, дори средата, в която се осъществява телепатията), а не чрез някакви знакови единици на мълчанието. В този смисъл, мълчанието не би могло да бъде посредник или средство за каквото и да е съобщаване.

24 Вж. Почепцов Г. Г. Молчание как речевой акт.-Коммуникативные единицы языка. М., 1985, стр. 43-52. С. 48-50.

25 Пак там, с. 49.

26 Богданов К.А. Цит. съч., с. 55.

27 Фотев, Хр. Пейзаж от думи. С., 2002, с. 166.

28 Карталов, Асен. Мълчанието. Пловдив, 1997, с. 4.

29 Димитрова, М., А. Спасова. Синонимен речник на съвременния български книжовен език. София. Изд.на БАН, 1980, с. 294.

30 Буров, Ст., В. Бонджолова, М. Илиева, П. Пехливанова. Съвременен тълковен речник на българския език /с илюстрации и приложения/. В.Търново, 1994, с. 467.

31 Пак там, с. 882.

32 Пернишка, Е., Ст. Василева. Речник на антонимите в българския език. С., 1997, с. 216.

33 Пак там, с. 321.

34 Карталов, А. Цит. съч., с. 4.

35 Вж. Рикьор, П. Теория на интерпретацията: нарастващият смисъл. – Бюлетин на СБП, 5/1988, стр. 79-116. С. 82. Също така: Серль, Дж. Р. Природа интенциональных состояний.-Философия. Логика. Язык. М., 1987, 96-126. С. 92; Почепцов Г. Г. Цит. съч.

36 В цитираната по-горе статия на Яна Хашъмова (Хашъмова, Я. Прочитът на мълчанието в модерната драма. – Годишник на СУ “Св. Климент Охридски. Център по културознание. Том 84, 1991, стр. 37-50) личи разколебаността на авторката относно разграничението между мълчание и тишина при превода на “silence” от използваната от нея литература. Въпреки уговорката, че това е “терминологично уточнение” тя не превежда “silence” по друг начин, освен като “мълчание или тишина” (Хашъмова, Я. Цит. съч., с. 37). Странното е, че дори и при това положение тя заявява своето предпочитание към “silence” (фактически без да го е уточнила), защото “то е най-универсално и представя възможности за широка интерпретация на проблема” (пак там, с. 38).

37 Вж. Яковлев, Е. Г. Эстетика молчания, тишины и света. – Вестник МГУ. Сер. 7, Философия. 1993, №2, с. 50-63.

38  Яковлев, Е. Г. Цит. съч., с. 52-53.

39 Впрочем, в  българските преводи на “Хамлет” “останалото” е само “мълчание” и това едва ли е заради невъзможността на преводачите  да разграничат двата смисъла от английския текст.

40 Без обаче да е пре-мълчаване: покоят няма как да бъде премълчан, защото и не трябва да е обезпокояван от разтерзаващото говорене.

41 Еко, Умберто. Името на розата. С., 1985, с. 576.

42 Димитрова, М., А. Спасова. Цит. съч., с. 294.

43 Буров, Ст., и др. Цит. съч., с. 44.

44 Освен като дълбоко личностно и интимно,  мълвенето може да се яви в социалното пространство и като мълва. Мълвата също е неадресирана, безответна; тя не се основава на никакви аргументи и не е обоснована. Нейният ефект, който се изразява в съобразяването на някакво безлично множество с нея, идва тъкмо от това, че зад нея не стои никакъв реално отговорен за нея субект. Всъщност онзи, който стои зад мълвата, няма как да бъде установен, затова и тя витае в общественото пространство дотогава, докато не се изчерпи. Мълвата, обаче, няма характера на опит или желание за личностно споделяне; тя винаги се явява като отзвук на някакъв социален факт или процес. Тя  се умножествява от отделните индивиди, които не участват в действителен обществен дебат, или се опитват да манипулират чрез нея обществените настроения. В този смисъл мълвата може да се приеме като аналог на мълвенето, чийто източник е някакъв неопределен, неангажиран, без-отговорен, но все пак общностен субект.

45 Способността на мълчанието да бъде чуто сякаш най-добре се илюстрира от латинските сентенции: “Cum tacent, clamant” (“Като мълчат, викат”) и “Tacito consensu” (“С мълчаливо съгласие”).

46 Наясно съм, че тези разграничения между мълчанието и останалите понятия, които могат да го заменят и се явяват негови синоними, са подвластни на известен психологизъм, а защо не – и на спекулативни увлечения. Всичко това правя с цел да разгранича феномените, като по този начин изтъкна мислимите различия между тях не в сферата на поетическата (изобщо художествената) словесност, а на равнището на тяхното приложение като категории на културата (в по-общ смисъл) и на комуникативността (в по-тесен). В този смисъл, ако се обърнем към мълчанието само като към елемент на комуникативния акт, то ще видим, че то се отнася към този акт само по два начина – като участващо мълчание (мълчащият участва или като активно слушащ, или като свидетел на комуникативния акт, т.е. като причастен към общия смисъл на конкретния дискурс) и като безучастно мълчание (мълчащият не участва, защото няма отношение и не е причастен нито към смисъла, нито към стратегията на дискурса). Безучастно мълчащият не е заинтересуван от това, което се казва и се чува в комуникативното поле, поради което и безучастното мълчание не може да бъде приравнено към безмълвието. Безмълвен би бил този мълчащ, който по принцип е “заинтересован” (без да е необходимо непременно да осъзнава това) от даден дискурс – както от общия смисъл и стратегиите, така и от условията и резултатите му, но не е в състояние (поради себе си и поради другите) нито участващо да мълчи, нито да го пренебрегне чрез безучастно мълчание). За да бъда по-ясен, ще дам следния пример: ако аз мълча, когато хората около мен говорят за роенето на пчелите, например, то аз съм безучастен мълчащ. Моето мълчание е продиктувано както от липсата ми на знания в областта на пчеларството, така и от незаинтересуваността ми от общия смисъл на разговора. Ако аз мълча, когато ми се зададе въпрос, или когато ми бъде отправена молба, то тогава моето мълчание е участващо, защото се тълкува като отказ (нежелание) да отговарям, или да изпълня това, за което ме молят (вж. Почепцов Г.Г. Теория коммуникации – М., 2001, с. 158). Ако аз мълча в условията на някакъв обществен дебат (по политическа, икономическа или друга тема), от който съм заинтересуван като член на обществото, но в който не вземам участие, защото няма кой да  чуе нито моето мълчание, нито моето говорене, а и  аз не съм способен за заявя нито своето говорене, нито своето мълчание, то спрямо тази дискурсивна среда аз съм безмълстващ. Г. Г. Почепцов счита, че в социален план този, който не открива своето мнение в масовата комуникация, той безмълства. За да не се окаже в изолация, “той или се помества в позицията на мнозинството, или мълчи” (Почепцов Г. Г. Цит.съч., с. 47). В случая Почепцов разглежда мълчанието и безмълвието само в социален аспект, затова и донякъде ги смесва. Ако, обаче, към този аспект се прибави личностната ангажираност в комуникативния процес и без да се изпада в спекулативни отклонения, може да се каже, че безучастното мълчание е последната точка на комуникативността, докато безмълвието все пак стои отвъд нея, т.е. то е началната точка на некомуникативността.

47 Дерида, Ж. Писмеността и различието. С., 1998, с. 386.

48 Хайдеггер М. Время и бытие. Статьи и выступления. Москва; 1993, с. 265.

49 В своята конструктивна и смислозадаваща функция мълчанието е “запазено” за сакралното, затова и “позитивно-съграждащ” смисъл то има преди всичко за мъдреците, докато “профанните ситуации следва да бъдат разрешавани почти винаги чрез преутвърждаването на мълчанието в неговата охранителна и защитна функция”, затова то е “своеобразин предпазен жест”. – Бояджиев, Ц. Цит. съч., с. 357.

50 Исихията е покой, безмълвие (Християнство. Энциклопедический словарь. Том 1 /А-К/. М., 1993, с. 652), а исихазмът като “широко разпространена форма на благочестие през Средните векове сред монашеството в Православния изток” е “както обществено-църковно явление в историята, така и индивидуално, вътрешно-съкровено душевно състояние.”  (Хубанчев, А., Тотю Коев. Философски идеи в православния изток. С., 1993, с. 119)

51 Вж. Бояджиев, Ц. Античната философия като феномен на културата. С., 1993, стр. 53-68.

52 Пигров, К. С. А. К. Секацкий. Метафизика эзоотерического. – http://social.philosophy.pu./taina.htm

53 Пак там.

54 Еко, Умберто. Името на розата. С., 1985, с. 230.

55  Пигров, К. С. А. К. Секацкий. Цит. съч.

56 Грънчаров, А. Преследване на времето. Изкуството на свободата. – http://liternet.bg/publish4/agryncharov/vremeto/predgovor.htm

57 Деррида, Ж. Московские лекции – 1990 г. Свредловск, 1991, с. 7.

58  Хайдегер М. Езикът. – Език и литература. Бр. 1, 1994, стр.14-23. С. 14.

59 Хайдеггер М. Время и бытие. Статьи и выступления. Москва; 1993, с. 209.

60 Пак там.

61 Вж. Аверинцев, С. Поетика ранневизантийской литературы. М., 1977, с. 55.

62 Экхарт Мейстер. Проповеди и разсуждения. М., 1912, с. IX. – цит. по: Богданов К.А. Очерки по антропологии молчания. Homo Tacens. – С-Пб.: РХГИ, 1997, с. 165.

63 Вж. Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието. С., 2002, стр. 103-120.

64 Смиловски, Д. Цит. съч.

65  Faryno, J. Wstep do literaturoznawstwa. C. I. Katowice. 1978, 257.

66 Във въведението към своя електронен проект “Книга на книгите” (“своеобразен речник на алтернативното мислене, в който са събрани странни, нетрадиционни, неприети или отхвърлени.. идеи, които по някакви причини не са били реализирани.., но имат шанса да се реализират в бъдеще”) Михаил Епщейн заема една по-различна, по-точно – деконструктивистична, позиция. Той счита, че сред “алтернативните науки” съществува и “лингвистика на мълчанието, или силентика… – наука за паузите, за формите на смълчаване и замълчаване, за единиците на мълчанието, формиращи речта и определящи дълбочината на семантичните й преноси, метафорчните размествания и фигуралните значения” (Эпштейн, М. Из тоталитарной эпохи – в виртуальную. К открытию Книги Книг. – http://www.russ.ru/journal/netcult/98-04-17/epstin.htm). Съществуването на прокламираните от Епщейн “единици на мълчанието” е под сериозен въпрос, въпреки че това е твърде любопитна теза (както и науката “силентика”). Като какъв би могъл да се определи атомът на мълчанието? Като пауза, като бяло поле, или като двете? Каква е неговата “физика”, неговите взаимодействия и закономерности? Все въпроси, на които Епщейн не отговаря, а възможните им отговори още липсват в “Книга на книгите”.

67 Почепцов Г. Г. Молчание как речевой акт. – Коммуникативные единицы языка. М., 1985, стр. 43-52. с. 45.

68 Солженицин, А. Архипелаг ГУЛАГ. Т. 1. С., 1994, с. 106.

69 Пак там, с. 107.

70 Пак там, с. 106.

71 Пак там, с. 107.

72 Пак там.

73 “В килията натъпкват толкова арестувани, че не всеки успява да си намери местенце на пода, хората ходят един връз друг и дори изобщо не могат да се движат, а седят върху краката на околните…През 1945 г. в кишиневските КПЗ (килии за предварително задържане) напъхват в единичните килии по осемнадесет човека, в Луганск през 1937-а по петнадесет, а Иванов-Разумник през 1938-а лежи в стандартна бутирска килия, предназначена за двадесет и пет души, със сто и четирдесет… И във владимировския “зандан” през 1948 г. в една килия с размери три на три метра непрекъснато държат по тридесет души! В краснодарското ГПУ през 1937 г. – по четирима души на един квадратен метър… В кучкарниците няма прозорци или вентилация, от телата и дишането температурата се покачва до 40-45 градуса, всички седят само по долни гащи, голите им тела са плътно прилепнали и от чуждата пот хваща екзема. Така прекарват по цели седмици, лишени от въздух и вода…” – Пак там, стр. 107-108.

74 Коментарът на Солженицин при една среща на ЦК на КПСС с писателите (по-точно на репликата на Е. Иличов: “Можем да разберем такива, които пишат бавно, но не можем да разберем онези, които изобщо мълчат.”): “Аз седя, записвам всичко и си мисля  на тия как да им угодиш?! Едно време можех да мълча колкото си искам, а сега и да мълча не бива!” – Солженицин. А. Рекло телето дъба да мушка. С., 1998, с. 83.

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА КАТО ОТКАЗ ОТ ИСТОРИЯТА[1]

Разбирам, че това заглавие е провакитивно, главно заради отпратката си към “Краят на историята” на Фукуяма. Затова още в началото искам да кажа, че “край” и “отказ” от историята не са синоними, главно поради това, че понятието “история” не се разбира еднозначно от теоретичното и от ежедневното съзнание, например.[2] От друга страна, “правенето” на историята от историческите субекти (“облечените” във власт институции и личности, политическите партии, обществените, силовите и стихийните движения) и “преживяването” на историята от човешките индивиди също имат различен смисъл. Историческите субекти не могат да “правят” история без да въвлекат в нея индивида, но участието на индивида в историята се осъществява чрез търсенето и намирането на неговата (на индивида) историческа идентичност. А последната се основава на паметта (индивидуална и колективна) и записа на миналото (в историческия текст). Индивидът не може да намери (или ще изгуби) своята историческа идентичност, ако обществото и неговите институции не обезпечават работата на паметта и функционирането на записа. На пръв поглед изглежда, че по-удачното заглавие в случая би било “Глобализацията като отказ от историческа идентичност”, тъй като и по същество тезата ми е именно такава. Но като се вземе предвид, че за индивида историята е тъкмо неговата историческа идентичност, че тя е породена от “екзистенциалната потребност от история, от един определен тип история, така както тя се изживява от всекидневното и се формулира от интелектуалния дискурс…” [7, 9], става ясно, че тук “история” се взема именно в този смисъл.

Същевременно, терминът “глобализация” присъства в идейното пространство (и с него се борави) в ясно изразен надиндивидуален (но не и – надисторически или антиисторически) смисъл. Именно от това провокацията в заглавието намира своето обяснение. В статията си (а не в книгата с почти същото заглавие) Фукуяма уточнява, че говори за историята в Хегеловия смисъл на думата. Действително, от гледната точка на един прогресистки възглед от типа на Хегеловия, има резон да се търсят аргументи за “край” на историята. Фукуяма прави именно това, твърдейки, че ако се приеме философско-историческата визия на Хегел, краят на историята вече е настъпил, и аргументира тезата си с идеята за “универсализацията на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешкото управление” [12, 3].

Не смятам, че глобализацията поставя край на историята, нито че историята е изчерпана и глобализацията ще я преодолее. Дори не се изкушавам да парафразирам една известна мисъл и да кажа, че глобализацията е продължение на историята в друга форма. Вярно е, че с глобализацията историята не се прекъсва, а продължава, но това е така само защото “глобалната” история на човешката цивилизация ни предлага изобилие от примери за глоблизационни проекти и експерименти. Всички те са започвали с претенцията за постигане на комфортна всеобщност на всички в единния и единствен свят, за безкрайна устойчивост във времето, като са намирали упование в правото за правене и писане на историята. Същевременно и всички се сблъскват с проблеми, свързани с властовата реализация [2, 85], с комуникативните възможности и с обезпечаване на ресурсите, които са били необходими за удържане на анти-глобализационния натиск. В крайна сметка претърпяват крушение както заради невъзможността да се справят с тези проблеми, така и заради пренебрегването на човешката индивидуалност и превръщането й във второстепенен елемент, в “пълнеж” на глобализационния процес. Въпреки това, макар и да не са осъществени като окончателни, тези проекти и практическата им реализация са в истинския смисъл исторически. Те се съпровождат с дейности, апелиращи към паметта, към нейното съхраняване, към възпроизвеждащите миналото текстове, т.е. към поемането на исторически ангажименти, към “вписването” в историята, към “вливането” в нейния “поток”.

В този смисъл съвременната глобализация не е извън историческия процес, но е изправена пред проблеми, свързани както със схващането на историята, така и с “участието” на индивида в нея. Тези проблеми поставят пред идеолозите и политическите субекти на глобализацията необходимостта да призоват към отказ от историята отделния индивид, като се позоват на три взаимно свързани “аргумента”: подмяна на паметта, модификация на текста и отказ от историческа идентичност.

Моята задача в това изложение аз виждам в следните аспекти. Първо, да покажа съвременната глобализация в обратната перспектива на исторически състоялите се глобализационни процеси, за да се види, че тя не се различава нито в същността, нито в целите си от тях и – което в никакъв случай не я обезсмисля – не носи в себе си толкова голям (може би той затова е и толкова рекламиран) спасителен потенциал за човечеството. Второ, да покажа, че пренебрегването на преживяната памет в полза на електронната, че подмяната на линейния исторически текст с неисторическите хипертекстове на мрежата и че незаинтересоваността от идентичност са тенденции, които крият в себе си редица опасности за успеха на глобализационния процес, ако бъдат форсирани при неговото осъществяване.

Всяка глобализация започва с експанзия. Това е по-малко или по-продължителния процес на обединяване (или овладяване) на света. Друг е въпросът дали при тези експанзии е овладяван целият свят, каквато всъщност е първоначалната цел на глобализационните процеси. Те са насочени към консолидирането на съществуващите (населени, но и ненаселени; с организирани, но и с първични чов. общности) пространства, с цел да се изгради едно единно и хомогенно пространство, което да функционира с нарастваща степен на ефективност. Ето защо иницииращите глобализационните процеси субекти обикновено се “задоволяват” с по-голямата част, а не с целия свят, макар винаги да поддържат готовност да продължат експанзията и към неовладените части на света. Разбира се, не всяко териториално разширение и не всяко обединение се явяват глобализационни процеси. В древността Александър Велики, а не китайските императори, е първият глобализатор. Китайците не са си поставяли глобализаторски цели, макар на пръв поглед да изглежда, че са имали основателни причини за това, а именно – огромната човешка маса, несъпоставима нито по количество, нито по гъстота с пределинистична Гърция. Тъкмо задачите по вътрешната консолидация и йерархизация на обществото в Китай, съхраняването на властното единство – така или иначе постигнато в гръцките полиси – не актуализира изобщо глобализаторски проекти. Разширяването на жизненото пространство не е равнозначно на глобализация. Поради подобни причини и огромните преходи от Азия в Европа също нямат такъв характер – тяхната цел не е била обединението на света.

Овладяването на максимална част от световното пространство е само първата цел на глобализацията. Втората, а с оглед на идеята за глобалността, тя е и по-важната, цел е удържането и времевото обезпечаване на обединения свят. Глобалното “средище” се нуждае от “глобално” време, защото постигнатото единство в пространството може да се осмисли само когато се постигне и като единство във времето. Ако за първата цел е достатъчна военната и административно-структурна експанзия, то за втората е необходима доминацията на политическата и културната дейност. Така глобализацията се превръща в политически процес, който оправдава своята необходимост главно чрез исторически основания. Тъкмо затова и ги произвежда – в паметта и в писаната история. По този начин историята се оказва изключително необходима за постигането на втората цел. Но за да има история е необходима памет – Клио е дъщеря на Мнемозина, паметта е майка на историята. В крайна сметка “мнемоничното представяне предхожда въпроса за представянето на миналото в историята” [9, 205]. Тъкмо дейностите по обезпечаване на паметта могат да гарантират в някаква степен успешността на глобализационния процес. Разбира се, тук не става въпрос само индивидуалната памет, а особен вид “култивирана памет”, която е единство на индивидуалната и колективната [6, 61-62]. Култивираната памет по принцип се разполага в традицията [6, 107], но традицията не започва от момента на експанзията, а се екстраполира и в миналото преди нея, за да може да обоснове глобализационния процес като преодоляване на дезинтеграцията.

Работата на паметта се изразява преди всичко в консолидирането на миналото и настоящето (а това отпраща и към бъдещето), защото единството на света трябва да се постигне не само в пространството, но и във времето. Тук не се разчита само на непосредствената памет, но и на различните й “обработки” – манипулации, блокиране, задължаване на паметта [вж. 8, 36-47]. Същевременно, в глобалното пространство (примерно в Рим) паметта не се “центрира”, а започва да се у-множествява и създадените по този начин конкуриращи се памети започват да влияят (най-често корозиращо) на глобализационния процес [6, 76].

Записът на миналото е другият обществен ангажимент, който е в основата на историческата идентификация на индивида [9, 211]. Линейността на историческия запис е основна негова характеристика. Жак Дерида изтъква, че най-древните форми на запис (митограмите) са били победени в края на краищата от линейните записи като в по-голяма степен структурно-съвместими с икономиката, техниката и идеологията в епохата на цивилизацията [5, 128].

Линейността на историческите текстове е обусловена от линейността на историческия процес във времето. Същевременно, историческият текст представя последователността на събията от миналото като следващи едно от друго в неизменен ред (тъй-като са се състояли) и по този начин разкрива “глобалния” замисъл, необходимостта от неговото осъществяване, независимо дали е разбиран и схващан в отделните актуални моменти на разгръщането му. Историческият текст на глобалистичната идеология се гради като че ли само върху “достоверни” свидетелства, “доказани” факти и “неопровержими” документи. По този начин историческата последователност на събитията се представя като логическа необходимост, която може да бъде спъвана, прекъсвана, възпрепятствана в някакви периоди от време, но остава неопредолима, неизбежна. По същество към това апелират всички прогресистки теории за историческия процес – те имат ясно изразен глобалистичен патос в идеята за крайното (а по същество -–безкрайно във времето след него) съвършено състояние: краят на Ойкумена, Вечният град, хилядолетния райх, комунистическото общество и др.

Заедно с това, наличието на множествени и конкуриращи се памети в глобалното пространство поражда и “успоредни” редове на историческия запис. По същество това е анти-глобално писане на историята. При краха на глобалния проект, който в собствената си визия “пише” историята, рухва и тази “негова” история. Тогава се оказва, че историята е писана от анти-глобалистките сили. Примерите в това отношение са предостатъчно: като се започне с новозаветните книги и се стигне до анти-фашизма, анти-комунизма и анти-глобализма (тероризмът се изживява като пишещ историята, тъкмо защото се съпротивлява на нейното “узурпиране” от глобалистките идеологии). Ясно е, че успоредните, сближаващите и разединяващи, пресичащите се редове на историческите текстове извеждат историята извън логическата необходимост и я въвеждат в “логиката на вероятността”: “Малко или повече е вероятен фактът, че това или онова се е случило така, както се твърди” /9, 213-214/. Затова и Дерида говори за симптомите, които в наше време (той има предвид края на ХХ в.) показват, че “еднолинейното” глобално писане на историята вече не е толкова плодотворно и “линейността е отслабила своя гнет” /5, 127 – 128/.

Съвременната глобализация не иска да бъде припозната, но и не може да преодолее негативите на предишните (особено на последните две). Онова, което различава съвременната глобализация от предишните е тъкмо в елементите, които са подсигурявали успешния “старт” на тези начинания: паметта и записа.

Електронните носители на информация до голяма степен десубективизират паметта и подсказват, че не може да се разчита прекалено на нея. “Модерните общества изглеждат подвластни на изкушението да капитализират до безкрайност паметта, което би ги освободило от необходимостта да вписват миналото в настоящето – пише Жоел Кандо. – По такъв начин не би имало нужда да се търси настояща форма на паметта…, а би било достатъчно само безкрайното й архивиране.” /6, 86/ Опасността от пренебрегване на живата (на опитната, на преживяната) памет, заради някакъв на пръв поглед по-добър начин на съхраняване на информацията е забелязана още от Платон и той предупреждава за нея в прословутата си критика на писмената. Изкушението днес е много по-голямо – електронните носители на информация не просто обемат по–голямо количество информация, но и могат да бъдат много по-услужливи в неното търсене и комбиниране. Глобалиската идеология и политика охотно подкрепя облягането върху елекронната памет и ни подканя да подменим с нея  опитната памет – лишеният от естествена памет човек се оттегля от реалния свят (когато е откъснат от своя източник на информация той изпада в летаргия, не може да се справи с елементарни ситуации, дезориентира се и реално губи своята идентичност). Разбира се, нищо лошо не би имало, ако кибер-паметта допълваше (а не подменяше) преживяната памет, но тенденцията е точно обратната. Уточнение: опитна (преживяна, памет от преживяванията) не е само паметта за житейските актове, а заедно с това и за въвличането на индивида в случването на неговия свят (т.е. тя е памет за историческия и социален опит на индивида). Подменена, тя остава само като памет за житейските актове, безперспективна към миналото, неисторична.

Подмяната на паметта води и до подмяна на записа – от линеен към нелинеен, т.е. неисторически (историята се гарантира от линейния текст). Хипертекстът е нелинейно организиран текст, съставен от достатъчно автономни образувания, които при всички случаи могат да съществуват и извън него. Благодарение на тази автономия те могат да се включват в различни смислови редове и да се четат в различна (понякога произволна – б.м. Б. Б.) последователност. [11, 12-18]

Теодор Нелсън (въвел в употреба думата “хипертекст” през 1965) смята, че “главната черта на хипертекста е липсата на непрекъснатост – а има скок, неочаквано изместване на позицията на ползващия (читателя) в текста” [4, 109].

Ихаб Хасан изброява цяла поредица от признаци на хипертекста общо в 9 категории): неопределеност, култ към неяснотата, грешки, пропуски; фрагментарност и принцип на монтажа; липса на психологическа и символна дълбочина… срасване на съзнанието със средствата за комуникация и др. [4, 111]

Ролан Барт в “S/Z”: той няма начало и е обратим, в него може да се влезе през множество входове, като нито един не може да бъде признат за главен.” [1, 14]

Борхес: “Във всички творби (т.е. в линейните текстове, където има повествователност – б.м.Б.Б.) когато човек се сблъска с различни алтернативи, избира една от тях и отстранява останалите ; в романа на почти неразгадаемия Цуй Бън той избира едновременно всички възможности. Така той създава различни бъдещи времена, различни времена, които от своя страна също се размножават и разклоняват…” [3, 127-128].

Приведените мнения показват, че доминацията на хипертекстовия запис е по същество елиминация на миналото, а с това – и загуба на историческа идентичност. Без последната, обаче, всички останали идентичности остават куха форма (нещо от рода на: “пролетарият няма родина”) – по-общата идентичност обуславя по-индивидуалната; историческата памет се “изземва” от нелинейните текстове. Индивидът може спокойно да сърфира между различни смислови гнезда, нелинейно свързани с други смислови гнезда, без да се обременява със следване на линейния запис и без да се задължава с неговата последователност. Той се самоелиминира от миналото и бъдещето, а в неговото “тук” и “сега” няма нищо друго, освен виртуална идентичност [10, 148]. Лишаването от памет за преживяното се съпровожда и от загуба на способност за интерпретация, защото взаимозаменяемостта на информационните и текстови модули максимално ограничава възможността за това.

Външната обоснованост на съвременната глобализация съдържа вътрешен парадокс. Самата идея за глобализация е свързана с необходимостта от историческа идентичност на индивида – човек се нуждае от “принадлежност”, т.е. от минало (независимо какво е то). А глобализационната идеология предлага подмяна на паметта и хипертекстове. В последните няма минало, няма и принадлежност. Лишените от минало и историческа идентичност индивиди (това е валидно и за някои надиндивидуални човешки цялости) не могат да се глобализират и не са причастни към глобализаторските идеи. Така отказът от история се припознава като необходима тенденция за успеха на съвременната глобализация.

Дали глобализацията не би могла да има алтернатива в идеята за кохериране (ценностно, технологично и политическо) на съществуващите не-глобални (плуралистични) центрове на човешка идентичност? Защото отсъствието на индивида от процеса на глобализация и налагането на самия този процес като определящ облика на ХХI в., неизменно ще доведе до концентрирането на властта в единен световен център. А, както се видя, световните центрове могат лесно да рухнат.

Бойчо БОЙЧЕВ

Литература:

  1. Барт, Р. “S/Z”. М., 1994.
  2. Бауман, З. Глобализацията. С., 1999.
  3. Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. С., 1989.
  4. Визел, М. Хипертекстът от двете страни на екрана. – Факел, 6/2000, стр. 107-115.
  5. Дерида, Ж. За граматологията. С., 2001.
    1. Кандо, Жоел. Антропология на паметта. С., 2001.
    2. Кръстева, Анна. История, пренаписване на историята, преосмисляне на историцизма. – Философия, история, хуманизъм. Материали от симпозиум, посветен на английските мислители К. Попър и А. Тойнби, 5-8 декември 1995 г. София, 1996.  9 – 14 стр.
    3. Рикьор, Пол. За завършеното и незавършено философстване. – Софийски диалози. С., 1998; стр. 29-49.
    4. Рикьор, Пол. Писането на историята и представянето на миналото. – Критика и хуманизъм, кн. 12, 3/2001; 205-224.
    5. Рифкин, Джереми. Епохата на достъпа. С., 2001.
    6. Субботин М. М. Гипертекст – новая форма письменной комуникации. М., 1994/
    7. Фукуяма, Ф. Краят на историята. – Избор, есен-зима. 1992; стр. 2-17.
    8. Шмидт, З. Й. „Текст“ и „история“ как базовые категории. – Новое в зарубежной лингвистике. Вып. VIII. М., 1978, стр. 89-108.

[1] Текстът, който следва под това заглавие съчетава в себе си елементи на един по-широк идеен замисъл, поради което на места той е повече конспективен, отколкото разгърнат. – Б. а.

[2] Дори на теоретично равнище няма единно разбиране на “историята” – философията, литературознанието и езикознанието боравят със собствени категориални парадигми за историята, твърде различни от парадигмите (помежду си също отличаващи се) на “дисциплината” (научна и учебна) История. Да не говорим за произволните тълкувания на тривиалното мислене, за което понякога “история” е и битовия скандал.

ВЕЧНОСТТА КАТО ФИЛОСОФСКИ ПРОБЛЕМ

1. Въведение

В настоящия доклад ще се опитам само да покажа вечността като привилегия тъкмо на философията, а не на науката. Това ще рече, че тя е „увлекателен повод“ за размишляващия, но – заедно с това – „безплоден казус“ за учения. Ето защо, аз виждам моята задача в това – да покажа, че за вечността може да се мисли последователно и сериозно единствено в сферата на философията; че тя е действителен проблем за философското размишление; че има поне два аспекта, в които размишлението за вечността може да се развие.

За разлика от времето, което представлява теоретичен и екпериментален интерес за математиката, биологията, геологията, но най-вече за физиката и космологията, вечността е „без­интересна“ за фундаменталните природни науки – тя няма число и не може да се измерва, не може да бъде възпроизвеждана или наподобявана при никакви експериментални условия, знанието за нея няма как да бъде точно, затова и тя не се поддава на моделиране и описание. Следователно, най-удачното отношение към проблема за веч­ността е от хоризонта на философията. Именно от него се очертават два  начина за проблематизиране на вечността.

 

2. Вечност и битие

В този аспект на проблема ние тръгваме от интуицията, че като суверенна реалност вечността не може да бъде „празна“ безкрай­ност, монотонна „пустош“ или  метафизическа „фикция“ на съзнанието – тогава тя не би се различавала по нищо от представата за празното  прос­тран­ст­во; т.е. би имала в някакъв смисъл самостойност, но в никакъв случай не би била вечност.

Въможността да се проблематизира в тази насока тръгва от представата за вечността като пределно запълнена. А когато нещо безпределно е пределно запълнено, това означава, че тотално съвпада със своето „съ­държание“. За да разкрием това „съдържание“, което е в едно цяло с веч­­ността ние можем  да подходим по два начина, които ще ни доведат до един и същ  резултат.

Първият начин е да приемем за даденост трансцедентния ха­­рактер на вечността по отношение на непосредствения опит и да твър­дим, подобно на Еманюел Левинас, че вечността е „идея, която инте­лек­тът би претендирал, че притежава a priori, без никаква заемка от пре­живяното траене, идеята за един модус на битие, при който мно­жественото е едно и което би давало пълния смисъл на настоящето.“ [10, 9]

Вторият начин е да изведем смисленото съдържание на вечността по аналогия с онова, което времето обхваща, защото интуитивно разбираме, че между времето и вечността има някакво родство. Доколкото съществуването на всяко нещо трае някакво време, доколкото то идва и отминава в някакъв период от време, дотолкова можем  и да твърдим,че времето е мярка (форма) на съществуването на всяко нещо. Времето „обхваща“ съществуването на нещата, но всяко съществуване във времето има начало и край, то е ограничено, крайно, а това означава – неустойчиво и незавършено. В този смисъл времето е „модалност на крайното битие“ [10, 9], съществуването в него е „разпръскване на битието на съществуващото на моменти, които се изключват и… се изтласкват в миналото“ [10, 9]. След като времето е форма на съществуване, можем да заключим, че смисленото съдържание на вечността също е съществува­не, което обаче по своя статут противостои на съществуването във времето, т.е. – то е неограничено и безпределно, цялостно и съвършено. Така стигаме до извода, че съществуването във времето няма достатъчно основания за действителност, то е без-опорно съществуване-към-несъществуването; докато съществуването във вечността е единствено и само съществуване, т.е. без-условно и действително битие. Фунда­менталната различеност между едното и другото битие произтича от това, че едното е битие във вечността, а другото е битуване (съще­ствуване) във времето.

И така, в този аспект на проблема, ние се опираме на екзистен­циалната (а не на абстрактната) противоположност между вечност и време. По този начин вечността може да се „визира“ като изявеност на едно самодостатъчно, а това означава – действително, битие.  Продуктивността на подобна теза може да намери опора и в историята на философията. В произведението си „За природата“ Парменид подчертава това съвпадане на битие и вечност : „Битието не е породено и не се подчинява на смъртта. Всичкото е цяло, то е безкрайно, неподвижно и еднородно. То не е съществувало в миналото, няма и да съществува, а е всичко в настоящето. То е без прекъсване едно.“[2,103] Битието „не е породено“ и „не се подчинява на смъртта“, тъкмо защото е вечно, неговата  непороденост и безсмъртност само показват, че то не е ограничено от нищо извън себе си. Битието не е раз-граничено и в себе си от никакви моменти, от никакви отминали или бъдещи състояния. Тази „лишеност“ на битието от каквито и да е състояния и събития, от каквато и да е времева промяна и движение е всъщност показател за максималната му запълненост, достатъчност и завършеност. Явно, вечността на битието, за разлика от временността на битуването, не е раз-мерност, а изявеност. Защото, едно оразмерено съществуване може да бъде изявено, да има наличност в последователността на всеки един от времевите моменти, които обхваща. То е в момента „сега“ и никъде другаде, освен в него. Но моментите „сега“, от които се интегрира съществуването във времето са много и затова то изглежда „разпръснато“, непълно, в невъзможност да бъде самодостатъч­но. За разлика от него едно вечно битие е дадено изцяло и в едно със себе си. То е максимално изявено и в този смисъл, ако времето е форма на съществуването, то вечността е изявеност на битието.

Тезата на Парменид може да ни наведе и на умозрител­ната представа за вечността на битието като „всичко в настоящето“. Тази формула има трояк смисъл.

Първо, чрез нея се игнорира възможното обяснение, че вечността е всъщност един безкраен кръговрат на времето. Това разграничаване на представите е необходимо, тъй като при Хераклит, например, може да се срещне, че „въртящият се в кръг огън е вечен“[9, 21], а също, че „светът ту загива в огъня, ту отново възниква от огъня и това става в някакви периоди от време.“[9, 21]

Второ, тази „разположеност“ на битието в едно вечно „сега“ предполага, че битието не „трае“, че то не е осъществяване, а в истинския смисъл на думата съществуване. Вечното „сега“ не е някакъв период от време, то не е „от – до“, а е едновременно непосредствено и вечно съществуване. Вечното „сега“, от една страна няма граници и срокове, то е цялата наличност на битието, а от друга – самото то не е граница, тъкмо защото не е „траене“ и в него няма дистация между моментите. Ако не си представяме „сега“ като разграничителната линия между минало и бъдеще, ние ще открием, че то не притежава никаква процесуалност, а е абсолютно актуално. Цялата наличност на битието се „вмества“ във вечността не защото тя е безкрайно голяма, а защото няма вътрешна структура и преходност. Вечното „сега“ на битието е всъщност негово самотъждество. Ето защо „ако под вечност се разбира не безкрайно времетраене, а безвремие, то тогава вечно живее този, който живее в настоящето.“[7, 123]

Трето, тази представа подсказва, че битието не „лежи“ разинтегри­рано и инертно в безкрайната си продължителност, а точно обратното – то е максимално концентрирано, събрано в едно цяло. Но само така то може да бъде „обхванато“ от умо-зрението, про-зряно в своята завършеност и разбрано в своята пълноценност. Значимостта на вечността за философстването произтича именно от нейната „способност“ максимално да изразява целия смисъл на действителното съществуване, без да внася в него никакви ограничения и корективи.

Виждаме, че елейското разбиране за вечността дава на размишле­нието един от най-обоснованите модели на битието, защото вечността на битието е пределното и напълно достатъчно основание за неговата действителност. Ето защо вечността, разбирана като суверенна реалност не е определение (доколкото „всяко определение ограничава“), а метафора (доколкото метафората дава простор на мисленето да „обхване“ предмета си) на съществуването, изразяваща неговата смисленост.

Християнската философия също интерпретира битието на Бога като неограничено – както от нещо извън, така и в самото него. То е съвършено и притежава в превъзходна степен всички възможни предикати. В този смисъл вечността на Бога не подлежи на съмнение, защото, „че Бог е вечен, е съждение за всички, които имат разум“ [3, 133]. Проблемът за вечността и битието е даден и в идеята за сътворението. Времеви ли е творческият акт? Ако творческото слово на Бога е „звучащо“ във времето, тогава то не би трябвало да бъде битийна ипостаса на твореца. Ако от еднаквата със себе си вечност чрез словото възниква релативното време и съществуващите в него неща, как да бъде обяснено това, без да се смесват представите за едното и за другото? Според Аврелий Августин словото на Бога „вечно се казва и с него вечно се казват всички неща. Понеже това, което се казва не свършва и не започва да се говори нещо друго, та тъй да се изкаже всичко, а се казва веднъж и завинаги всичко“ [1, 207]. Ето защо в Божието слово „няма нищо, което да отстъпва или настъпва, понеже то е действително безсмъртно и вечно“ [1, 207]. Това означава, че творческото слово не е еднократно деяние, а е иманентно присъщо на Бога и неговата вечност, благодарение на него битието на Бога не е предразположено към времевия порядък. Сътворението не е времеви акт и няма как да бъде, макар той да поражда самото време. Битието на Бога и съществуването на све­та се различават по качество, а не по количество. Светът може да съществува безкрайно време, но това е „отиваща в безкрайност разгърнатост на следващите един другиго моменти“ [4, 17]. Безкрайното съществуване на света не е алтернатива и не подменя „максималната събраност на битието“ [4, 17], дадена във вечността на Бога. Защото божественото битие „обхваща и притежава цялата пълнота на безпре­делния живот“ [3, 134], поради което “ то може по право да се смята за вечно и по необходимост има и себе си като настоящо и винаги е при себе си, и има като настояща безкрайността на подвижното време“ [3, 134]. Следователно, битието на Бога  е всеобемащо, докато моментите на безкрайното съществуване на света са битийно непълноценни, тъй като никой от тях, нито пък всичките взети заедно могат да обхванат битието в неговата пълнота и цялостност.

3. Вечност и време

В този аспект на проблема се тръгва не от екзистенциалната противопоставеност на вечност и време, а от абстрактната им противоположност. В умозрителен план ние разпола­гаме с обоснован модел на вечността и спрямо него се опитваме да си обясним и да си създадем представа не само за времето, но и за нашето съществуване във времето.

Вече се видя, че съществуването във времето е крайно, релативно, неакцентувано, разинтегрирано в различни моменти, които от своя страна са „разслоени“ в невъзстановимото минало, потенциалното бъдеще и текущото настояще. Ако ние сравним това „недостоверно“ съществуване с „монолитното“ битие във вечността, няма как да не заключим, че във времето ние не разпологаме с действителното битие, а с някакво негово подобие; т.е. съществуването във времето не е битие, а битуване . Въпросът опира до това – несъвместими ли са битието и битуването, веч­ността и времето, или те в някаква степен са обвързани? Ако действител­ното битие и вечността са недостъпни, ако те нямат някакви свои „проек­ции“ във времето и битуването, то тогава не е ли човешкият живот наисти­на безнадежден?

За да си отговорим се налага отново да сравним времето и вечността. Общото между тях, както видяхме, е двуликото „сега“. Ако във вечното „сега“ няма граници, то самият времеви момент „сега“ е непрекъснато подвижната граница между бъдещето и миналото; ако във вечното сега е дадена цялата наличност на битието, то във времевия момент „сега“ може само да се регистрира мигновеността на осъществяването и процесуалността; ако във вечното сега липсата на граници е критерий за устойчивост и завършеност на битието, то в времевия момент „сега“ липсата на дистанция е доказателство за неудържимостта на битуването.

И така, в контекста на вечността „сега“ е равнозначно на безвре­мие, а в хода на времето „сега“ е само едно неуловимо мигновение. Не означава ли това, че моментът сега е безнадеждна деградация на вечното сега? Да, ако става дума за моментите на една безразлична и безлична наличност във времето. Но ако имаме предвид времето на човешкия живот, трябва да кажем, че то е дефектирана, а не дег­радирала вечност. Деградацията е нещо необратимо, дефектът е нещо,което може да бъде в някаква степен компенсирано, възстано­вено, реабилитирано.

Това ни води до нов проблем, а именно – как да бъде компенсирано дефектното ни битуване?

Първият възможен отговор е, че времевата крайност на съществува­нето може да се компенсира от вечността на отвъдното. Като отговор на вярата, такава компесация би била удовлетворителна, но философското размишление търси отговора си не чрез преминаване в някаква трансцедентна противоположност, а в рамките на самото време.

Вторият отговор би могъл да бъде, че един възможен вечен живот във времето, напълно компесира безпокойството за крайността на съществу­ването ни. Но вечният живот във времето е само имитация на вечност. Защото вечното битие е събрано, недистанцирано, интегрирано, в него няма пролуки, то е самозапълнено. Вечният живот във времето обаче, не може да постигне действителността на битието-във-вечността, защото дори и да погледнем на него като на някаква цялостност, то тази цялостност е „сума“ от отделни моменти „сега“, които са свързани в определена последователност. Така погледнато, те са дистанцирани помежду си и както и да ги събираме в едно цяло, те пак ще се разпадат в своята отделност. Както отбелязва Боеций „едно е да имаш безпреде­лен живот“ [3, 134], а съвсем друго е „да обхващаш еднакво цялото наличие на безпределния живот“ [3, 134]. Следователно, вечният живот във времето не е нито драматичен, нито блажен. Той е безнадежден, защото е поредица от много еднаквости и в него няма нищо уникално, а какво е еднаквостта, освен непоносимост към различие. Единственият  смисъл на такъв живот е да се самосъхрани в безкрайно много моменти на времето.

Третият отговор: колкото и парадоксално да е, именно крайният човешки живот във времето най-много напомня за вечността. Човек не просто регистрира момента сега, защото единственото, което може да се регистрира във времевото сега, е неговото отминаване. Заедно с това той преживява всяко сега на своя живот. Дефектът е в това, че „сега“ отминава, но неговата уникалност и неповторимост, неговата различност и различимост дават възможност на индивида да съхранява значимите моменти на своя живот. Човек може да компенсира дефекта на битува­нето тъкмо в порива на съзнанието да „събира“, да „слепя“, да „подрежда“, като по този начин „съгражда“ в нещо цялостно своя живот. Защо да не се опрем на Августин и да не приемем, че човекът е „границата“ на време и вечност, че той е „средоточието“ между двете: „Тъй като в душата някак съществуват… настоящият спомен за миналото, настоящето виждане на настоящето, настоящето очакване на бъдещето“ [1, ХI, 20].Ние сме самозабравени в своята времева битност и трудно разбираме, че се нуждаем от „някакъв устойчив и непроменлив хоризонт, от едно абсолютно настояще, което би ни позволило да подредим в устойчив порядък както цялото минало, така и цялото бъдеще. Този хоризонт е вечността“ [6, 29].  Така поривното надмогване на дефектността се оказва интелектуална дейност, чрез която човек не просто изживява, но и осмисля съществуването си.

Както се видя, битието няма количествени, а качествени характеристики. То е неизчерпаемо, не защото е безкрайно по количество, а защото е максимално смислено. Битността е количествено измерима (а това означава – времева) именно заради недостатъчната си жизненост, поради своята немощност и инертност. Ето защо да се постигане пълнота на битието е невъзможно чрез прибавянето на количества време към битността, а посредством придаването на смисъл. В аспекта на човешкото съществуване ценен е не дългият, а смисленият живот. Това е и една реабилитация на надеждата, защото тя е във възможността да притежаваме, благодарение на самите себе си, такива моменти, в които да интегрираме цялостността (смислово, а не актуално) на битието си.

Смислеността на съществуването се постига и съхранява не в простата наличност на нещата, не в безликото присъствие в света, нито пък в безвъзвратно отминаващите преживявания на индивида. Съществу­ването е смислено не когато е трайно във времето, а когато е стабилно, обосновано, т.е. – цялостно, завършено, не-дистанцирано, комуникативно. Индивидуалният човешки живот е релативен и протича във времето мимолетно, но едновременно с това той може да се „съхрани“ в един траен комуникиран смисъл. Следователно пълноценно, стабилно и цялостно е онова битие, в което отминаването на живота е не изличаване във времето, а съхраняване на смисъла му.

Реабилитирането на вечността като философски проблем дава възможност да потърсим (и открием) онези пътища и форми, чрез които можем да съхраним смисъла на съществуването си.

Бойчо БОЙЧЕВ

 

Литература

1. А в г у с т и н, А. Изповеди. София, Народна култура, 1993.

2. А н т и ч н а  философия. Антология. София, Наука и изкуство, 1988.

3. Б о е ц и й. Утешението на философията. София, Любомъдрие, 1993.

4. Б о я д ж и е в, Ц. Античната философия като феномен на културата. София, Любомъдрие, 1994.

5. Б о я д ж и е в, Ц. Ренесансът на XII век: природата и човекът. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1991.

6. Б о я д ж и е в, Ц. Философия на европейското средновековие. София, Минерва, 1994.

7. В и т г е н щ а й н, Л. Избрани произведения. София, Наука и изкуство, 1988.

8. Ж и л с о н, Е., Ф. Б ь о н е р. Християнската философия. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1994.

9. И д е я т а  за времето. Антология. София, Наука и изкуство, 1985.

10. Л е в и н а с, Е. Времето и другото. С., СОНМ, 1995

11. М а й о р о в  Г.Г. Формиране на средновековната философия. София, Наука и изкуство, 1987.

12. Р а д е в Р. Антична философия. Стара Загора, Идея, 1994.

ХОДЕНЕ ПО КРЪЧМИТЕ

На непостижимия и безответен
Николай

Кръчмата „Бордо“

Там се събирахме често, дори и когато квартирата ми не бе наблизо. Сега обаче, след успешната януарска сесия, с идеята да продължим при мен, пичовете от курса – прилепили две маси и съвсем разпищолени – я бяхме ударили на вакханалия. Пиехме си мастичка, няколко бутилки от която, като на редовни клиенти, сервитьорката – една достопочтена многокилограмова лелка – ни „отглеждаше“ в камерата на хладилника. Мезехме маслини с лук и магданоз, а Мъро, диването му с диване, си беше поръчал тройка кюфтета с гарнитура. Гарнитурата се състоеше от варен до разкашкване боб и, знам ли защо, морава лютеница.

– Аз на есенната бригада лютеница с такъв цвят не съм правил – недоволстваше Мъро. – Правих червена лютеница, правих зелена лютеница, правих и синя лютеница. Морава не съм. Тази да си я яде Боби, щото съм сигурен, че той я прави. Само той имаше морава боя за яйца.

Обясних му, че винаги и навсякъде – дори и миналата есен, дори и във Видинския консервен комбинат, съм използвал за оцветяване на лютениците и компотите преди всичко естествени багрила.

– И само в изключителни случаи – допълних, – темперни бои. Ти знаеш колко хрисим човек съм, как изобщо допускаш, че мога да оцветявам с боя за яйца нещо друго, освен пастет от пилешки дробчета и кайма за смядовска луканка. Не съм сигурен дали знаеш, но тях не ги правят в консервен комбинат, тях ги правят в месокомбинат.

– А луканката – в Смядово – услужливо додаде Пепи.

– Добре де – уж се примири Мъро. – Казваш – естествени багрила. Откъде да знам, че не си стрил вътре от моравата гъба?

– Що се правиш на отровен бе, Мъро?

– А-а, на отровен – съвсем се сниши той. – Сигурно от моравата гъба?

Ех, ако можеше и в миша дупка щеше да ме навре. Ама аз съм го чел този разказ. И след това съм му дал и на него да го прочете. От Хърбърт Уелс е. Сигурно се е забавлявал, когато го е писал. Затова помълчах, погледах в честните очи на Мъро, отпих си от мастиката и рекох:

– Оная морава гъба не действа така. Виж, ако беше обикновена мухоморка…

Мъро се омърлуши, подъвка малко от кюфтето и отчаяно каза:

– Не мога да го ям това гнусното.

– Ами, недей да го ядеш бе Мъро.

– Я гледай – възмути се той, – че нали ми е в порцията!

– Добре де, бучни си една маслинка за компесация.

Ясно видях потреса, който изживя, при откритието, че ако си беше поръчал чорба, сега можеше да загребе от маслините ми с лъжица. Преглътна някак си и веднага се изхитри да набоде с вилицата цели три маслини. Веднага ги лапна (за всеки случай) и успокоението се разля по физиономията му. Мъро! Личност непосредствена и открита, самото олицетворение на доброжелателност и почтеност към самия себе си. Ясен и открит, не се срамува от пороците и винаги е горд с достойнствата си. Склонен да се самосъжалява, но трудно се прецаква. Лесно можеш да му прочетеш мислите – те бликат от погледа, оформят мимиката и движат жестовете му. Да сбъркаш лакомията му с някакво друго качество е невъзможно – тя е негова религия. Да – едно кой знае как навестило ни езическо божество, за което трапезата е олтарът, а всичко, що се яде и пие – жертвеният агнец. Поклон вам, любителю на житейските вкусотии, като манджи, алкохоли и жени. Слава тебе, владетелю на екзотични езици, учена главо! Чуй ме, Камю! Това е абсурдният човек – неговите слабости се крепят на здравите му челюсти. [От лексикона на Пепи: „За Мъро е валидно логическото и етическо положение „По-добре да стоя гладен, когато няма какво да ям, отколкото да не ям, когато стоя гладен!“]

– Лелче – викна Пепи, – още по едно.

– Ей сега, леля – с клокочещ от слюнка глас откликна сервитьорката. И добави мазно-мазно – Да мятам ли шкембенцето?

Пепи я погледна така, както достоен човек поглежда не по-малко достоен човек и с тих глас, в който, трябва да признаем, личеше и нотка на интимност (но не перверзна,а някакси роднинска), отвърна, че именно сега му е времето.

– И Ленин го е казал – заливаше я с комплименти той, – че преди малко беше рано, а след малко ще бъде късно. За шкембенцето винаги си има точно определено време, дори бих казал – точно определен миг. Кой е той, Джери?

Макар да гледаше към приведената вляво от него сервитьорка, Пепи с непогрешимо и уверено движение изстреля десницата си нагоре и ако Джери бе по-наблизо, би го продупчил с показалеца си. Джери се стресна, изпусна вилицата си и изумено рече:

– Кой бе, Пепи?

Показалеца на Пепи напрегнато се сви към палеца, двата пръста се събраха, стриха се един в друг и звучно щракнаха. От този звук се разбра, че Джери, както обикновенно, не знае нищо.

– Мъро – извика Пепи, като отпусна ръката си.

– Това е мигът – вяло отвърна Мъро, – в който чувството за неудоволствие се превръща в чувство за удоволствие. Обаче не го е казал Ленин, а Фройд.

– Видя ли? – попита Пепи лелката, докато тя го гледаше с грейнал поглед.

След което, снишил глас, започна да и говори, а до нас достигаха сакрални фрази от рода на: „виж там“, „пипереца“, „чесънец“, „не много, ти знаеш“, „и гледай да е златисто“, „знам, че само ти го можеш“ и т.н. Лелката възторжено тресеше диплите на гушата си и по всичко личеше, че ей-сега ще се стопи от благововеене пред Пепи и ще се разлее в краката му като петно суров петрол в Персийския залив. Пепи даде указанията си, махна с полуповелителен-полуумолителен жест и сервитьорката припна към кухнята да изпълнява поръчката. Забелязал, че общо взето гледаме него, той поясни:

– Лелките трябва да се уважават! И с тях трябва да се общува правилно. – Пепи обходи с поглед масата, забеляза, че Джери изобщо не го слуша, а дебне една муха, кацнала на вилицата му, изчака момента, в който ръката на Джери стремглаво посегна към мухата и направо го заби със звънък фалцет – Защо, пита Джери?

Джери се сепна, изгледа със съжаление литналата муха, която тутакси изчезна в мазния кръчмарски въздух и троснато отвърна:

– Не съм питал! Що се бъзикаш сега с мене?

– Трябва да питаш – назидателно рече Мъро, оригвайки се леко в края на фразата.

– Трябва и да слуша – продължи Пепи, – внимателно да слуша какво му говоря.

 

Игри на кучета, игри с кучета

Джери бе ефирна и лека фигура, фриволно пърхаща из стратосферните слоеве на студентството, благодарение на крилцата, пришити на гърба му от вездесъщия татко, обитаващ самостоятелна канцелария в полувисшите ешалони на властта, без да пропускаме и правото му на ползване на част от коридора под формата на изтривалка за обувки. Джери правеше своите набези към компанията на нашего брата или когато се заформеше голям запой или по време на сесия. Във втория случай, два дни преди изпит той цъфваше в квартирата на Пепи с неловка усмивка на устата и няма молба в очите. Пепи като голям педагог не го пускаше да се дави в морето, а наливаше в главата му толкова, колкото можеше да побере. Правеше го наистина търпеливо – събираше всяка локвичка и капка, които се бяха разлели и отново наливаше. Два дни по-късно всички ставахме свидетели на малко чудо. Джери се появяваше с вид на послушник в манастир, присламчваше се към някоя групичка, слушаше с грейнал поглед, внезапно и за всеобщо смайване – компетентно – се намесваше. Щом му дойдеше реда влизаше спокойно, смело теглеше билета и без много-много да се бави уверено сядаше пред изпитващия. Получената тройка или четворка той смяташе за напълно естествена и в реда на нещата, затова гордо я показваше на неверниците и скептиците.

После, когато се отцепеше, получавеше пристъпи на малоценност, коленичеше пред Пепи, викаше му „господарю“ и го караше да иска от него каквото може. Пепи, който никога не изоставаше в алкохолната кондиция, охотно глезеше прищевките му. Тогава наставаше всеобща веселба. Джери предано гледаше Пепи в очите, а Пепи го разиграваше като копанарска мечка.

– Не ми казвай „господарю“ – врещеше той, – ще ми викаш „повелителю на мухите, комарите, колорадския бръмбар и всички останали вредни насекоми”!

Джери се справяше с трудната комбинация.

– Пореви ми като бенгалски тигър – капризничеше Пепи.

Джери не чакаше да му се повтаря, зиваше и надаваше смразяващ кръвта вой. Пепи се вторачваше в него и пронизително почваше да пищи:

– Помо-о-о-щ! Всички в противоатомното скривалище!

Веднъж Пепи поиска от Джери да му бъде куче. Разпивахме в квартирата на Гареца и Джери хукна по комшиите да търси каишка. Обяснявал им, както каза самият той, че кучето му било разгонено и непременно трябва да бъде изведено на разходка. Някой от горните етажи му дал. Джери се върна видимо доволен, сам си надяна клупа, а края натика в ръцете на Пепи. Двамата излязоха на разходка. В новото си амплоа Джери се затрудни единствено при слизането по стълбите. Не можа да запази равновесие, търкулна се надолу, без малко да завлече и Пепи, но той предвидливо пусна каишката. Озовал се на площадката, Джери съобрази да се изправи на четири крака, изключително сполучливо се отърси и не без усилие отвори входната врата с носа, или както той си представяше – с муцуната. После двамата се изгубиха в тъмнината. Когато се върнаха Джери беше с протрити на коленете джинси и с охлузени длани, а Пепи с посърнала физиономия. Той обясни, че по пътя Джери уж поискал да препикае едно дърво.

– Всъщност искаше да се скрие в сянката му! – разочаровано поясни Пепи, а Джери скри ръце в дланите си от срам.

Набеденият пес се кротнал до дебелия дънер, правейки се, че търси по-удобно място.

– Трябва да му призная, че ги усети преди мен, – добави скръбно Пепи. – Прояви нюх, но не ме предупреди, гадината! Поне да беше джафнал!

Главата на Джери хлътна не само между дланите, но и между раменете му. Беше съкрушен от подлостта си. По-нататък стана ясно, че докато Джери се покривал според сянката, а Пепи нехайно стоял на осветеното, от тъмнината като фурия се появила млада жена, която мъкнела безжалостно за ръчички две хленчещи и едва смогващи да удържат на яростното й темпо дечица.

– Мамо! – приплаквали те, – Не бързай толкова! Ще загубим тате!

– Голяма работа като го загубим! – съскала жената, – Ако не беше се налюскал толкова, нямаше да го загубим! Той нали не се тревожи, че ние също можем да се загубим!

– Що да се тревожи ма, мамо – ревнало на глас едното, – ние нали не сме се налюскали?

При тези отчаяни, но все-пак логични думи на детето, отминаващата нямо наблюдаващия я Пепи жена рязко спряла, извъртяла пред себе си хлапетата, като едва не ги блъснала фатално едно в друго.

– Аз не люскам – с режещ глас се надвесила тя на децата, – няма да позволя и вие да люскате!

– Беше ужасно – сподели тогава Пепи пред всички нас и продължаващия да се свива и смалява Джери. – Не зная дали беше от странното съчетание на светлини и сенки, но аз видях гласа й като назъбен метален диск, въртящ се със свистене към личицата на дечицата. Затворих очи, но ясно си представих, как в следващия миг от същите тези невинни личица се отделят първо ушичките, а после нослетата, как меко и беззвучно падат на тротоара и как започват да се къпят в шуртящата от раните, които те са оставили, кръв. Можете ли да разберете ужаса ми в този момент!?

Той обходи с горестен поглед всинца ни, за да се увери дали наистина разбираме ужаса му. Също с погледи ние го уверихме, че не бихме искали да сме на негово място точно в този момент. Джери не беше удостоен с поглед, защото лежеше свит на кълбо на пода и …хлипаше?, о, не – безумно се кискаше.

Пепи нямал сили да си представя повече, затова отворил очи, за да види с тях действителността. Кошмарът на действителността се оказал не по-добър от кошмара на фантазиите му. Жената била млъкнала и с втренчен поглед оглеждала ту дървото, ту окопалия се в корените му Джери, ту Пепи с опъната каишка в ръката. Дечицата, с читави нослета и ушички, но с незасъхнали сълзи по бузите гледали в същата посока, но в друга последователност: погледът на голямото „течал“ (така се изрази Пепи, а още по-точно: „Течеше като лава от кратера на вулкан!“) от ръката на Пепи, по каишката, та чак до мержелеещите се край дънера вратни жили на Джери; докато погледът на по-малкото „тичал“, но с „боси крачета“: „От пребледнялата ми физиономия до треперещите ми колене, като предизвикваше неудържим гъдел по корема“. Пепи не издържал на тормоза и с тънък фалцет попитал по-малкото:

– Там ли са ти ушичките-мушичките, миличко? Цяло ли ти е носленцето-мосленцето?

Странно, но на загрижения му въпрос детето отново се разревало, а майката се надвесила над него и смразяващо рекла:

– Виждаш ли на какво заприличва човек, когато се напие? Виждаш ли!? Виждаш ли!? Виждаш ли!?..

– Ей това „заприличва“ звучеше много нечовешки, затуй като китайско мъчение болезнено се впиваше в душата ми и в душите на мъничетата… Ти пък къде се слагаш? – Пепи бе забелязал влажния поглед на Джери, от което бе заключил, че той също се е наредил на опашаката на страдалците. – Бездушието на тебе най ти приличва

Пепи сепнато прекъсна обръщението си към Джери. Беше му светнало, че ако трогне Джери, докато е вживян в образа на кучето, той току- виж подвил виновно опашка… Затова пренебрегна възможността да унизи Джери и се върна към повествованието си. Той сподели, че от един момент започнал да чувства все по нарастващ световъртеж от повтарящата се реплика на жената. Накрая решил, че тя никога няма да спре и тъкмо да пусне каишката и да се хвърли да спасява детето (както и себе си – но не и Джери) от жестоката му майка, когато от тъмнината, като от космическия вакуум, изплувал безтегловният баща. Той размахвал крайници, мъчейки се преко сили да свърже с тях в каква да е координатна система трите измерения на пространството.

– Координатата на времето той вече я беше жертвал – рече Пепи.

Личало си, че тялото му желае най-накрая да се отдаде на земята, докато духът му все-още се крепял на няколко педи над нея. Мъжът „избродирал“ (според Пепи) сложна плетеница от къси и дълги стъпки, използвайки всички възможни опорни точки, които му предлагат стъпалата, подминал ненадейно дървото и прегърнал нашия герой, като едва не го съборил на земята.

– Можех да се дръпна настрани – коментира по този повод Пепи, – и да го оставя да мине покрай мен на път към преизподнята, но нито онова женище заслужаваше такова добро, нито пък дечицата – подобна зла участ!

Ето защо Пепи се оставил в прегръдките на злочестия баща и съпруг. Онзи започнал да му се хили в лицето и да го опиянява с ракиено-лучен дъх, докато не разпознал гласа на жена си и не се вслушал в него. А тя повтаряла като в транс:

– Виждате ли на какво заприличва човек, когато се напие? Виждате ли!? Виждате ли!? Виж…

Точно тук, мъжът, който вече се бил оттласнал от Пепи с две ръце, изломотил насреща й:

– Стига си опявала, ма! Ай са фанем на бас, че ей тоя, дето води кучето е фиркан повече от мен? Нали бе, приятел?

И мъжът му намигнал заговорнически, „не с окото – както каза Пепи, – а някак с цялата си физиономия“.

Този тъжен разказ развесели единствено Джери. Само той не беше разбрал покрусата на Пепи. А покрусата на Пепи идеше от неумолимостта на два печални факта. Първият факт бе, че всички в тази история го вземаха за пиян, а той държеше, че не е. Вторият – също всички бяха повярвали, че Джери е куче. Такова крушение на замисъла Пепи не беше преживявал. Затова му беше тъжно.

Прочее, кучетата по доста странен начин гравитираха около Пепи в периоди на следсесийни алкохолни подвизи. Като всеки студент, той не пилееше парите си за таксита, а разумно ги влагаше в обезпечаването на купоните с питиета и мезета. Прибирането си до квартирата Пепи обикновено отлагаше за следващия ден, но когато то бе наложително, го възлагаше на упоритостта, интуицията и добрия си шанс.

– Краката – казваше Пепи, – нямат нищо общо. Те си се преплитат. Важното е в подходящия момент да им помагаш с ръцете си.

Той твърдеше, че в среднощните му „маршове на скок“ до квартирата винаги се намирал по някой помияр, който да го придружи в трудния път. Според него, това ставало в критичните моменти на преходите му, когато имало опасност да обърка посоките или му идело да се бухне в най-близкия храст и да отдъхне. Точно тогава се намирало поне едно куче, което притичвало с радостно размахана опашка и го повеждало в правилната посока. То го довеждало до входа на кооперацията и после изчезвало в мрака.

Пепи също им отдаваше необходимото внимание и любов. Колчем се случеше да бъдем „облаени“ от скучаещ на тераса или отворен прозорец пес, Пепи неизменно изпадаше във възторг: „Скивай, скивай! Нали е много готин!?“

– Нормалните алкохолици – казваше Пепи, – виждат въображаеми плъхове. Аз виждам реални кучета. Или не съм нормален, или не съм алкохолик.

Браво бе, Пепи! Реални кучета, как ли не! Реален ли е санбернарът с бъчонка бренди на врата? Сред заснежените върхове на Алпите – иди дойде. Ама в центъра на София…? Историята се разиграва предишната зимна сесия. Пепи си тръгва на инат от Малин, разгневен, че никой не му вярва за „човека-оркестър и публика“. А „човекът-оркестър и публика“ е самият Пепи. Естествено, той нито може да свири, нито да пее. Но, за сметка на това, когато предозира горивото, вестибуларният му апарат се самоизключва и Пепи пада. [От лексикона на Пепи: „За съжаление, все още се напивам „спонтанно, като аборт“, а след това падам „стремително, като крик“. Хората го тълкуват като липса на добро възпитание и вкус. Трябва да се науча да пия бавно и тържествено да преминавам през всички фази на запоя. Заедно с това се налага да усвоя плавното падане, при което да изписвам красиви фигури във въздуха и на земята. Страничните наблюдатели трябва да имат по-ясна представа за идеята на моето пиене и последвалото го падане. В противен случай и двете стават безсмислени. Но какво да направя като са непредотвратими.“] Е, веднъж Пепи решава пътьом да се облекчи в един недовършен строеж, не вижда стърчаща арматура и си разбива челото. Докопва се  до квартирата целият омазан в кръв, застава пред огледалото и вижда ужасна „лобна рана“, според неговия израз. Сърцето му се къса и душата му плаче, докато си оказва първа помощ с наличната ракия. После се просва на леглото и вдига лявата си ръка, макар кръвта да не тече от носа му. Протяга дясната и пуска за разтуха радиото. И в този миг чува: „За хилядите наши слушатели: концерт за пиано и чело в до мажор“.

– Вярно е, каза Пепи, че бях пиян и с разбито чело, но не ми стана ясно аз ли трябва да изпълнявам концерта за хиляди слушатели, или хиляди слушатели ме поздравяват с концерта. Тогава разбрах, че аз съм човек-оркестър и човек-публика едновременно. Дори радиото признаваше тази сложност на моя организъм. Нямах повод да се засягам, както направих в началото, можех само да се гордея с този факт.

Хубаво, обаче компанията не вярва на Пепи. Малин изказва предположието, че физиологическото и нервнопсихическото състояние на Пепи и въпросният концерт случайно са се срещнали точно в този времеви момент. Затова не може да се търси някаква същностна връзка между  двете събития.

– Така ли?! – докачва се Пепи. – Значи никой не смята, че моят живот има поне някаква минимална значимост, която заслужава да получи един толкова кратък и метафоричен акцент по радиоефира?

Оттук нататък никакви увещания не помагат. Така става винаги, когато Пепи реши да се прави на обиден. Обиден е – и толкоз! С гордо вдигната глава и поглед вперен напред, Пепи си тръгва. Другите са улисани да му се обясняват: сакън, да не вземе да се разсърди още повече. Никой не гледа в ръцете му. Само аз съзирам как в суматохата Пепи си отваря чантата и забърсва наполовина изпита бутилка бренди. Подир следващия изпит, докато се събираме във „Варшава“, за да отпрашим после към нечия квартира, Пепи вади старателно сгънат лист и ми го пъха в ръцете.

– Е, няма що! – казвам, без да съм погледнал в листа. – Пищов след изпита наистина е трогателен подарък.

– Не е пищов – смирено казва Пепи.

На листа, с характерния за Пепи дребен и малко разлат почерк, пише следното: „Когато се прибирах изоставен, унижен и оскърбен в онази мразовита нощ, аз почувствах упойваща умора и непреодолимо желание да си легна в първата срещната пряспа. Бялата смърт надничаше иззад мавзолея и потриваше доволно ръце. Тя беше сигурна, че ще прибере душата ми. Тогава се появи санбернарът. На врата му беше вързана бъчонка с бренди. Той дойде до мен и наведе бъчонката. Излочих всичко, което имаше в нея. Понечих да му дам петдесет стотинки бакшиш, но санбернарът се врътна и хукна нанякъде, навярно за да зареди бъчонката и да спасява друг клетник. Само следите от големите му санбернарски лапи останаха да блестят върху снега. Ако хората бяха мои кучета, така както кучетата са мои хора, животът ми щеше да е далеч по-щастлив.“

– Сигурен ли си – попитах аз, – че всичко това действително се е случило?

– Има си хас – отвърна Пепи. – Още чувствам вкуса на брендито. Изключително качество! Искаш ли да ти дъхна?

По-късно, по време на лятната сесия, в Гареца, пиенето свършва необичайно рано. Събираме пари, а най-голямо желание да изтърчи до денонощния гастроном срещу съдебната палата проявява Пепи. Минава час, минават два… Отново събираме пари. Пращаме Джери. Той се връща с каквото трябва. В един след полунощ се появява Пепи – с невинен вид, без пари и без водка. Този път историята е такава:

– Чинно купих всичко. И водка, и салам. Вървях си по „Витоша“, а насреща ми се зададе матрона с пудел. Пуделът надуши салама. Лавна зверски и скокна насреща ми. Аз хукнах. Пуделът – след мен. Матроната запищя, че и крада кучето. Отвърна й сирената на милиционерска кола. Свърнах в първата пресечка, в първия мярнал се вход, та в мазето. Кучето обаче не ме изостави. Нямаше как – дадох му салама. Само и само да не лае. А аз реших да поправя разбитата си нервна система с водката. Докато милицията отмине, докато матроната спре да пищи, пуделът опраска салама, а моя милост – водката.

Трябва да си призная, че веднъж заварих в квартирата му някакво псе. По всичко личеше, че съвсем доскоро е било бездомно, но уютът, предложен му от Пепи, явно не го правеше щастливо.

– Не можах да се откача от него – обясни Пепи с озадачен вид, по който разбрах, че няма никакъв спомен относно появата му.

Кучето, свито на кълбо, в шоково състояние, скимтеше от един ъгъл на стаята. Цялото бе омотано в зелена връв, иначе здраво завързана на гърлото му.

– Да не си го бесил? – попитах напосоки.

– Глупости – гузно отвърна Пепи. – Тъкмо щях да го водя на разходка.

– Ама то сигурно се е дърпало? – предположих аз.

– Ъ-хъ – съгласи се Пепи. – Не щя и да яде. Кремвирш му дадох, ей тука беше.

Пепи се залута да търси кремвирша. Естествено, не го намери.

– Къде ли се е дянал? – питаше Пепи и обръщаше джобовете на панталона си.

Аз отворих вратата на стаята му, прекосих антрето, отворих вратата на апартамента и успях овреме да се дръпна от нея. Кучето не успях да видя – то се беше стрелнало със скоростта на светлинен лъч. Усетих само полъха на вятъра и зърнах крайчеца на зелената връв, която Пепи безуспешно се опита да застъпи.

– Отърва ми кучето! – ревна той.

– Ще си намериш друго!  –  успокоих го аз.

И той ги намираше. Те буквално се тълпяха около него и май действително правеха живота му щастлив.

 

Пепи иска дозволение

– Искам дозволение за една малка реч – извиси глас Пепи в кръчмата „Бордо“.- „Свободата, Санчо, свободата, е най-великото измежду всички възможни неща и тя ни задължава в името на бъдещи времена…“ – цитатът явно се изчерпа, та Пепи продължи с интерпретацията му, – и поради това аз няма да ви викам по друг начин, освен господа. Господа от експедиционния корпус, господа от випуск хиляда деветстотин седемдесе и шеста, господин Джери – казвам ти го, защото не го заслужаваш, ти заслужаваш да ти викам „другарю“, но въпреки това ти го казвам, защото се надявам, че поне веднъж съвестта ти ще заговори и ще ти каже: „Свиня си ти със зверски образ и подобие…“ и няма да спре докато не стигне до: „Защото той не се надяваше на това“.

Пепи обичаше да държи речи по кръчмите. Когато от тази му слабост се заформеше скандал, той твърдеше, че е студент по актьорско майсторство и репетира ролята на Мармеладов от „Престъпление и наказание“. Абе, то и речите му си бяха досущ като на Мармеладов.

– Да ме прощава Сартър, обаче адът, това не са другите. Вие, другите, не сте моят ад. И аз не съм вашия. За всички нас, адът е на другата сутрин. Утрешният ден е нашият ад. Кой ни мами и кътка към Утрешния ден, като ни обещава, че той ще е по-хубав от днешния? Този, който не знае що е махмурлук – трезвеникът. С какво право обаче той ни обещава щастливото Утре, когато днес не е с нас? Минал ли е той през лабиринта на страданието или безгрижно си върви в син костюм с червена вратовръзка по гладката пътека, полята му с асфалт от самия Сатана? Гърчил ли се е в пламъците на дехидратираното си тяло и лишеното от спомени съзнание или от висотата на своето лицемерие се е надсмивал на мазната пот по челата ни и кървясалите ни очи? Очите ни! Прозорците към нашите души! В какви неистови мъки нашите души са драли по тези прозорци и са оставяли кървави дири по тях, той не знае. И как горещо са се молели Нему: да се яви Самият Той като благ старец, в черна и лъскава бюфетчийска манта, със свита лява ръка, на която виси бяла кърпа, с леко повдигната дясна, върху разперените пръсти на която, разливайки равномерна светлина наоколо, дори не трепва никелирана табла. А върху таблата, ех, върху таблата – димяща купичка шкембе-чорба и две-три халби бира. И нищо от това нашите души не искат даром. Те искат всичко да бъде записано в малкото тефтерче от горното джобче на мантата Му, с химическото моливче, върху което Той да плюнчи. Да плюнчи и да записва.

– Не богохулствай! – смогна да каже Мъро и се прекръсти.

– Аз ли богохулствам? – засегна се Пепи. – Богохулстват тези, които не пият. Защото са обзети от суета и високомерие. Защото говорят за утрешния ден, като за завръщане в рая. Защото не знаят на какво са обречени. Ние страдаме, но сме озарени от знанието…

В мътния въздух на кръчмата „Бордо“ Пепи наистина изглеждаше като озарен. Всички се бяха обърнали и го слушаха. Дебелата сервитьорка, понесла към масата огромна табла с новите ни поръчки, почтително бе застинала насред пътя си и любвеобилно го съзерцаваше. Обзе ме безпокойство – хората от семейство Ушеви се вряха навсякъде и ти стъжваха живота за къде по-невинни изказвания. Огледах се дискретно, но не забелязах някой да е чак толкова трезвен, че да си спомня после какво се е говорело. А да се монтират подслушвателни устройства в кръчмата „Бордо“ би било гавра с научно-техническия прогрес, шестващ гордо по всички етажи, звена и коридори на службите. Успокоих се окончателно, когато отхвърлих и възможността, някой да се натегне с цел да осигури пиячка до края на дните си. Плюс това, речтта на Пепи ги ласкаеше: те бяха далеч от светлината, нямаха бъдеще и живееха между циментовия под и опушения таван, между първото и последното питие, между сутрешното гадене и вечерната омая. За тях беше велико преживяване да чуят колко са значими. Лелката по-скоро би се разделила с половината си колограми, отколкото да оклепа своето божество. Що се отнася до Джери, предвид потеклото му – за него по-важно бе да завърши висшето си образование, а не да трупа точки, като жертва попа пика. А Пепи сякаш бе загубил всякакво чувство за самосъхранение. Той приключи с ада на Утрешния ден, като стигна до заключението, че за да не се озовававаме в ада, не трябва да допускаме Утрешният ден да настъпи. Поради което се налага да пием денонощно.

– Къде обаче можем да пием денонощно? – не спираше латерната Пепи. – Като не броим „Дунав“ и бюфетите на нощните влакове, денонощни кръчми няма. А защо няма? Няма, защото мъката ни, братя, трябва да е по-голяма.Това е истинската причина кръчмите да имат работно време. Лепят разни мазни листове по вратите и пишат на тях „От-до“. Демек, в туй „От-до“ ние ви даваме правото да бъдете щастливи. Хубаво, ама защо никой не пише времето „До-от“, че да се види колко малко време е „отворено“ и колко много време е „затворено“. Тогава да преценим колко е щастието и колко – мъката. Богородица била ходила по мъките! Значи, не е обходила всички мъки, защото не е била жена, дето ще тръгне по кръчми. Ето, това викам да направим. Предлагам следващите дни да ходим по кръчмите, за да разберем и преживеем мъките. Следващият петък пак ще се сберем тук, че да видим: оживели ли сме, оцелели ли сме, висшият смисъл ли сме разбрали, или сме долетели до сърцето на нищото…

Мъро, който по принцип избягваше конфликтите, най-вече тези с властта, притеснено се въртеше. Усещаше, че работата става дебела и вече преценяваше как да се измъкне от попарата, която Пепи наедро дробеше. Бях сигурен, че после щеше да му е много мъчно за всички ни. Пепи забеляза страданията на „младия Вертер“ и точно тук извъртя акцента на речта си по най-йезуитски начин. Той обясни, че в цялата работа нямало нищо незаконно. Просто сме щели да се разделим на тройки и да походим по софийските кръчми. Това щял да бъде нашият принос към наближаващата хиляда и триста годишнина на държавата ни. Това си било истинска експедиция, можело да я наречем: „Хиляда и триста години българска кръчма“. Мигар българската нравственост, култура и идентичност не са се съхранили, благодарение на кръчмите? Че нали в кръчмата поколения български мъже са намирали своето убежище, своята утеха и своята забрава? Че в кое българско село не е имало кръчма? Че в коя кръчма хората не са били равни и не са обсъждали всякакви въпроси? Я, да си спомни Мъро, как властта, в лицето на кмета, попа и стражаря, и народът, в лицето на голтаците, са се надпивали в решаване на класовия си спор. Я, да не забравя Мъро, че подобно на всяка сериозна институция кръчмата не допускала жените, та се налагало последните да пращат децата да викат бащите си. Я да си даде Мъро сметка, в каква високопатриотична инициатива може да участва, а не да свива платната, както изглежда иска да направи. Историята няма да му прости никога, а и той няма да си прости, когато цялата тази история се разчуе.

Пепи говори още дълго, като съвсем се увлече в това, да изкара идеята си едва ли не партийна повеля. Накрая всички кандисахме и разпределихме тройките. Пепи предложи аз, той и Мъро да сме в авангардната тройка и още от утре сутринта да се впуснем в тази смела и опасна експедиция. Речено-сторено. Пепи изглеждаше вдъхновен, Мъро – отчаян.

Все нещо ще се получи на финала, мислех си аз докато сънят ме оборваше, за да ми даде сили за утрешното начинание. Присъни ми се сервитьорката. С една ръка тя махаше на Пепи за сбогом, а с другата почистваше масата на която бяхме яли и пили.

 

Бъзици с Изи

Беше адски студено и Мъро ни наду главите с оплакванията си:

– Не можеше ли толкова да останем в квартирата на Боби – мрънкаше той. – Водка съм взел, има вино. Без да искам, погледнах в кашона на терасата. Всякакви мезета – кисели краставички, туршия. Едно зайче-байче. Сготвено, в бурканчета сложено…

– Не сме се събрали за това, Мъро – със строг глас му отвърна Пепи. – Работа трябва да вършим.

– А-бе, работа. Че работа ли е да пиеш денонощно?

– Не е – съгласи се Пепи. – Знаеш обаче, пиенето ни води към целта. То е тясната пътечка, по която ще минем. Някои ще паднат, други ще продължим. Ти нали не искаш да си сред падналите?

– Не ща! Само че след още две ракии краката хептен ще спрат да ме държат.

– Ей в това е хватката. Краката да не те държат, но и да не си паднал. Все едно ходиш по водата. Вяра трябва, друже, вяра.

– Имам аз вяра – примири се Мъро. – Добре, че имам и това чаталче домашна наденица…

Докато с Пепи проумявахме, Мъро измъкна подковата от джоба на кожуха си.

– Хей – извиках аз.

Мъро се направи, че не ме чува и заобяснява на Пепи:

– Взех я от кашона за хранителни запаси на Боби. Рекох си: „Зайче-байче с луканка не върви да се яде“. И я взех. Ако не щете, мога и сам да я хапна.

Със светкавичен жест Пепи грабна луканката от ръцете на Мъро и я пъхна в собствения си джоб.

– Чакайте бе – викнах отчаяно аз. – Наденицата си е моя. Какво току си я прехвърляте един на друг.

– Аз съм строг, но справедлив – рече Пепи. – Строго ти отнемам подковата, но справедливо ще я разделя, когато му дойде времето.

А времето беше, кажи-речи, дошло. Пък и ние бяхме дошли до мястото – кръчмата „Тракия“. Мъро каза, че това е любимата му кръчма. Заради последните пет букви от името.

Беше към три следобяд. Ракиено време, както би казал Пепи. [От лексикона на Пепи: „Ракиено време наричаме всеки час от денонощието, в който на човек му се пие ракия“] Въртяхме усилна дейност от ранни зори. Докато чакахме Мъро, изпихме по две бири. Мъро дойде премръзнал, затова сгряхме едно джезве с ракия, пийнахме по финджал, и се понесохме редом с февруарската вихрушка. В „Капри“ не ни пуснаха – не били отворили още. Кръчмата срещу „Електрон“ също беше със спуснати кепенци. Разгеле, ресторантът в Слатина вече работеше. Изядохме по една шкембе-чорба, като я застроихме с малко водка. После Мъро заврънка, че му се ядат кебапчета. Хайде в кебапчийницата насреща: бам, по тройка с гарнитура и по една гадна бира в пластмасова чаша. Сетне издрапахме калните слатински улички и седнахме да отдъхнем в „Златния елен“ на Гео Милев. Мъро избърза и поръча бутилка вино и дроб-сърма. Пепи възропта, при това съвсем правилно, че прекалено много ядем и твърде малко пием.

– Както е тръгнало, нито парите ще ни стигнат, нито ще се напием като хората.

– Какво да правя, като съм гладен – жално го погледна Мъро.

– Пий повече бира – посъветва го Пепи. – Тя поне е хранителна.

Мъро се вслуша в съвета му и на пазарчето „Ситняково“ изпи три бири, а оттам по „Иван-Асен“ се помъкнахме към „Тракия“.

Още с влизането го забелязахме. Момичето седеше на маса четворка, близо до печката. Доста големият му бюст опъваше бяло поло, а върху полото трептеше златна верижка с медальон. Беше хубавко, леко порозовяло от топлината, проснало обути в дънки и ботуши крака под масата. И още – шнола държеше хлабаво правата и коса отзад, кожата и беше гладка, а светлите очи гледаха със смесица от ярост и, характерната за хубавелки като нея, глупавина. „Вие мълчете!“ – изсъска Пепи историческата реплика на поручик Ржевски и ни повлече право към нея. Когато стигнахме, без заобикалки рече:

– Налага се да седнем при вас!

Момичето едва сега ни забеляза и стреснато попита:

– Защо се налага?

– Поръчение! – вдигна рамене Пепи.

– Оня ли ви изпрати?

– Е-е… – ставаше все по-лаконичен Пепи.

– И защо сте трима?

– Сам съм! – излъга, без дори да трепне Пепи. – Тия се повлякоха с мен по пътя. Било им студено. Пиело им се. Не били виждали хубава жена от девети септември. Нали знаеш, обичайните простотии.

– Хубаво, сядайте. – Мацето пестеливо мръдна пръстче по посока на свободната част от масата.

Разсъблякохме се, окачихме връхните дрехи и насядахме. Сервитьорът, брадясал, с лоясали отвсякъде очи, се дотътри преко сили и с тежка въздишка се подпря с две ръце на масата.

– Водка ли? – заинтересува се махмурлукът му, докато той само си отваряше устата.

– Четири! – отвърна лекото опиянение на Пепи.

– Аз не ща водка, – рече мрачно Мъро, – искам мента.

– Поръчай си, де! – скастри го Пепи и уточни: – Две водки за красавицата, щото нея чакане я чака, ще ми простите тавтологията. Една за мен – да мога да се държа, докато и правя компания. И една за храбрия сервитьор, че има още много да тича до тая маса, докато ни изпълнява поръчките.

Аз и мацката се засмяхме, Мъро оброни глава, а сервитьорът радостно подгъна крака и едва се задържа на ръцете си. С това сплотяването на колектива приключи. Направихме поръчките, а сервитьорът, усетил, че краят на този тягостен ден ще бъде по-щастлив от началото му, енергично – доколкото това бе възможно в неговото състояние – пое първо към мокрия бюфет. Кухнята щеше да почака.

– Как те викат? – обърна се Пепи отново към момичето.

– Хризантема – кой знае защо свенливо отвърна то.

– Извинявай! – рече той, без да обръща внимание на това, че дърпах ръкава му под масата. Беше почнал да се държи просташки. [От лексикона на Пепи: „Ако културният човек не може да се държи просташки, това озчава, че той е полуинтелигент и сноб.“] – Искам да уточня. Аз не те попитах как се казваш. Ако ме интересуваше това, щях да ти поискам паспорта. Също така не те попитах как ти викат, когато са ти ядосани. Нямам намерение да ти крещя, пък и не обичам, когато имената завършват на „о“. Просто исках да знам как се обръщат към теб, как те викат, когато имат нужда от мекия ти поглед, от нежните ти пръсти, от профила на силуета ти и така нататък.

– Изи ме викат. – отново свенливо, но като се стараеше да спазва граматиката на Пепи, отвърна момичето.

– Изи? – с очи, присвити като на дегустатор, който ще опипва всеки звук в това име и ще преценява всяка буква, попита Пепи. – Момчета, какви асоциации буди това име у вас?

– На голямо налягане – тутакси се отзова Мъро. Той прочее не бе откъсвал поглед от балконите на Изи, но намери оправдателната дума. – Изобари! Нали беше нещо свързано с налягането.

– Тъй, тъй… Ти, Боби?

– На мен ми звучи като радиация. – намерих сгоден случай да се избудалкам с Мъро и съвсем като него изтърсих – Изотопи! Нали беше нещо свързано с атомните бомби.

С последните думи, които натъртих (особено „бомби“), влях погледа си в тоя на Мъро и елейното пълноводие на нашите два погледа обтече гърдите на Хризантема. Пепи, обаче, се държеше на положение. Честните му очи, леко прижълтели от алкохола, гледаха също тъй честните очи на момичето. Но ръцете го издаваха – те нервно барабаняха по масата. [От лексикона на Пепи: „Винаги гледай жената в очите, гърдите остави за ръцете си“.] После обясни, че бил нервен, защото сервитьорът забавил водката. Как ли не!

– Виждаш ли какви страхотии си представят хората заради името ти? Така ги държиш на дистанция. Твоят приятел защо го няма още, а? Защото и той асоциира името ти с нещо кофти. „Изи -вика си той, – Изи? Какво ме притеснява в това име? А-а, точно така! Изи ще ми избяга!“

– Няма да избягам – неуверено започна да отрича тя.

– Това няма значение. Важното е, че той си го мисли. И затова не идва. Защото чувства, че ще го изоставиш. Знаеш ли какво рисува неговата фантазия? В нея той е венециански лодкар, който търси своя пристан. Морен и самотен, той безпомощно се лута в настъпващия мрак. Но на всички пристани гъмжи от подранилите лодкари. А като светла искрица над главите им кръжи тъжната венецианска песен: „О, мио гранде аморе“, което ще рече: „Къде лодкарю приюти за тази вече ладията своя“…

– И греблото къде си сложи – мръснишки го прекъсна Мъро.

Пепи се направи, че не го чува и продължи:

– И в този миг той вижда един самотен – също като него – пристан. На него пише нещо, но лодката се клати от прибоя, здрачът обвива с плаща си масивните форми на пристана, а солта на горчивите работни сълзи, люти в очите на лодкаря…

– Само оцет и олио остана – удиви се шепнешком до мен Мъро. – Как успя само в едни сълзи да сложи сол, пипер, че и горчица?

Пепи и Изи обаче не му обърнаха внимание.

– С напрегнат поглед той успява да разчете три букви: И-З-И. „Това е моят пристан“ – казва си лодкарят и с последни сили плъзва ладията си върху разпенените вълни напред. И когато достига съвсем близо, пред него се изправя целият надпис: „Кеят на изоставените!“

– Но защо, защо си мисли той така? – с плачлив глас попита момичето, явно разчувствано от небивалиците на Пепи.

– Защото си му дала повод – коравосърдечно отвърна Пепи. – Целувала си се там с някакъв…

– Не съм се целувала – с жален глас започна да ни се обяснява Изи, -той само ме беше прегърнал. Аз го помолих – беше ми студено.

– Що си бърсала тогава с кърпичка червилото си от устата му?

– Ама не е така – все по-отчаяно се бранеше Изи. – Аз нямах червило тогава. Той беше пил боза, изцапан беше, бозата му трих…

При думата „боза“ нервен тик пробяга по бузата на Пепи, но този спазъм явно се дължеше и на факта, че каквото и да кажеше нашият приятел, то се оказваше вярно. Налагаше се да започне да замазва нещата, иначе изтървахме мацето. Нямаше смисъл: я, какво хубаво каре бяхме оформили. Но Пепи неразумно продължи да експериментира:

– А за трите разкопчени копчета на роклята какво ще кажеш?

– Не бяха три, а две! – тропна под масата с крак Изи. – Топло ми беше.

– Нали ти беше студено? – изплъзна се от устата на Пепи, преди още да успея да го ритна по кокалчетата.

– Вие какво сте ме заразпитвали – ядоса се не на шега Изи. – Само ме обърквате. Илиците са ми хлабави. И не бях с рокля, а с пола и блузка. Но, ако оня тъпънар ви е казал, че Мишо ми е бъркал и под полата, това вече си е чиста свинщина. Кажете на оная свиня, че не е честно да ме шпионира! Откъде-накъде! Няма право да ме наблюдава. Писна ми отвсякъде да ме наблюдават…

За всеобщ късмет келнерът доплува с огромна табла, по която празнично дрънчаха една о друга множество чаши. Не личеше нещо да е разлято. Явно, нашият човек си беше гаврътнал неговото и ръцете му вече не трепереха. Той тържествено сложи пред Изи две водки, и, странно, тя нямаше нищо против. Докато Мъро ревностно следеше изпълнението на поръчката, тя грабна едната си чаша и без да каже наздраве, гаврътна близо половината. След това запали цигара и решително каза:

– Изпивам си водката, изпушвам още пет цигари и си тръгвам!

– Удари за наша сметка още едно, приятел. – отпратих аз сервитьора, като така дадох още малко време за съвземане на Пепи.

Пепи стана, отиде до палтото си, бръкна в джоба му и извади суджука. Върна се, коленичи пред Изи, протегна ръце и рече:

– Приеми това вместо букет с цветя. То е плът от плътта ми, кръв от кръвта ми и черво от червата ми…

Изи погнусена погледна чаталчето, но размисли и го грабна от ръцете на Пепи.

– Повече да не се повтаря! – строго каза тя, докато суджукът изчезваше в чантичката й.

– Добре-е, извинявай! – заусуква помирително Пепи. – Каквото и да говорим обаче, едно ще ти кажа. Не ти отива така да те викат. Това „Изи“ звучи агресивно, от него те побиват алиенистични тръпки…

– Какво, какво? – отново застана нащрек момичето.

– Тръпките на отчуждението – преведе услужливо Мъро, разкъсвайки вниманието си между описа на ястията в оръфаното меню, което благодарния сервитьор междувременно ни бе донесъл и ненагледния бюст на нашата сътрапезничка. – Латинският термин „alienatio“ означава отчуждаване на имущество или полудяване, т.е. отчуждаване от състоянието на нормалност. Пепи искаше да каже, че когато човек чуе името ти и види теб самата, остава с чувството, че рано или късно ще те загуби. Разсъдъка си също.

– А-ха! – весело рече Изи и лашна остатъка от водката. – Значи, тебе те викат Пепи? И как ти е името бе, Пепи?

Но Пепи се беше окопитил.

 

Паралелепипед и Тема

– Викат ме Пепи, но това е галеното съкращение от Паралелепипед. – започна зашемяващо Пепи. – Кръстили са ме така, защото татко е Геометър, а мама – Отсечка. Татко постоянно чертае бъдещето ми, а мама най обича да отсича – това прави, онова не прави, не пий, не пий, не пий. Кръстили са ме така, за да могат лесно да изчисляват обема ми. „А“ по „Бе“ по „Це“ – ето така се изчислява моят обем. „А“ е любимото измерение на мама. Това е параметърът на Агнеца Божи, на ангелогласния, на архитектоничния аед, на адът неин. Татко е убеден, че в „Це“-параметъра ми е положена неговата генна конфигурация. „Целеположеност, целенасоченост и целеустременост! – обича да казва татко – те ти гарантират поне депутатско място някой ден.“ Но нито мама, нито татко виждат в тези параметри вписани и други неща. Мама е сляпа за падналия ангел, обтегнат в координатата „А“,  на дъртият пръч не му стига акъла, че в генната му конфигурация най ми допада цинизмът. Затова си харесвам страната „Бе“, където свободно се е разположил безотговорният безумец. Като малък горчиво плачех заради името си, но после започнах да се гордея. Възприех идеята на милия си дядо, че Паралелепипед също е един вид съкращение. Лекарят, който акуширал мама, когато ме видял на бял свят, възкликнал: „Пара ще го бие това момче, леле и колко пипе ще има!“ Подсъзнателно мама подбрала думите „пара“, „леле“ и „пипе“, интегрирала ги и с изнемощяла ръка ги написала върху едно измачкано листче, което пратила на татко. Татко се подчинил на волята й, но решил да придаде завършеност на името ми. С аргумента, че и пирамидата се нуждае от връх, за да я бъде, той поставил „д“-то отзад, където и досега си стои. „Не плачи, чедо – успокояваше ме милият ми дядо. – Ще ти повикат Пипе, ще ти повикат Леле, пък ще им омръзне. Накрая нали Паралията ще ти казват!“

– Викаха ли ти Пипе? – заинтересува се келнерът. Оказа се, че стои до масата и слуша. – Мен щото ми викат Пешо Мастиката.

– Викаха ми, как ли още не ми викаха, от какви ли не гърчави имена не чернееше душата ми! На теб обаче сега ще ти викна една мастика, ходи си я налей, налей и на нас по една.

Пъргав като рис, Пешо Мастиката изтърча към мокрия бюфет. Паузата даде възможност на Мъро да се прокашля и да се намеси:

– Познавах един, на когото пък казваха Гошо Плоското Шише. Беше докопал отнякъде едно плоско шише, пълнеше го с плодова, носеше го в джоба на сакото си и току го вадеше – все като има хора покрай него. Ще отвърти важно капачката, ще отпие една яка глътка, ще осмърди наоколо и ще рече: „Бе-е, друго си казва ракийката от туй шише. Уж плодова, пък ми влиза като двойно препечена грапа.“ Опраскваше едно шише за два часа и търчеше до тях пак да си напълни. Та му викаха Гошо Плоското Шише. Ама прав е бил милият ти дядо. Омръзна им на другите това дълго име и го съкратиха само на Плоското Шише. Скоро и това им се видя прекалено дълго, че го окълцаха и от двете страни. Получи се Плоши. Обаче, туй Плоши не е нашенско, и хайде – Плошо. Само че можеш ли да им угодиш на хората. Нямало образност в Плошо, с нищо не можело да се асоциира. Накрая му курдисаха Плъшо. И като почнаха: Плъшо, та Плъшо. Човекът се видя в чудо. Какъв Плъшо съм аз, вика, що ме резилите така, на плъх ли ви приличам. А бе не приличаш, му викат, ама името ти отива. Че кое ми отива в това име, пита той. Ами това, че пиеш от плоско шише, му отвръщат. Хем единствен в махалата пиеш от плоско шише, хем името не ти харесва. Така, байно, не може. Пий си от шишето по живо, по здраво, пък ний ще ти викаме Плъшо.

– Железно! – възхити се на тази логика сервитьорът, който отново руменееше до масата.

– Не ще и дума – съгласи се Мъро, – железно като примка!

Цигареният дим, издишан едновременно от всички, изобрази огромна питанка, която остана да виси пред Мъро. Той я разсея с ръка и поясни:

– Обеси се човекът. Някой му измъкнал шишето от джоба и сложил вместо него умрял плъх. Плъшо напипал паткана, прибледнял и се прибрал без дума да каже. На другия ден си купил сапунче, лъснал си обувките и си метнал въжето.

Помълчахме в памет на Плъшо. Тишината беше нарушена от Изи:

– Една приятелка си кръсти котката Аничка-Баничка-Кифличка-Поничка.

– Тая трябва да е чела Хайдегер – рече Пепи.

– Аз пък си бях кръстил кучето Кучо – внесе своята лепта и Пешо Мастиката.

– Ако имаше котарак, щеше ли да го кръстиш Котьо? – заинтересува се Мъро.

Пешо Мастиката се сепна, придърпа с крак един празен стол, тръсна се отгоре му, облакъти се на масата и положил глава в огромната си длан се зае с една много неспецифична за него дейност – да мисли. Без да му дава шанс, Мъро го засипа с куп въпроси:

– А ако отглеждаше хамстер, щеше ли да го наричаш Хамстер? Би ли викал на пилето си Пильо? На рибката в аквариума – Рибьо? При положение, че някоя нахална муха постоянно ти каца на носа, какво ще и кажеш? Ей сега ще ти видя сметката, Мухьо? Ще наречеш ли детето си Детьо?

Неочаквано за всички, сервитьорът се оказа много добре подготвен за тази атака:

– Хубаво, ама защо каруцарят казва: „Дий, коньо!“? На мен жената защо ми вика „Мъжо“, а пък аз на нея – „Жено“? На прасето що му викат „Прасчо“?

– Не е вярно! – направи пробив в отбраната на сервитьора Мъро. – Всички касапи казват на прасетата „Гошко“. Теглят им ножа и казват: „Бог да го прости Гошко, добро прасе беше!“

Пешо Мастиката запецна, отново оброни глава на дланта си и се умълча. Мъро продължи:

– Въпросът тук не опира до това кой на кого какво вика. Истинският въпрос е: какво трябва да изразява едно име. Същността или външността? Лошото е, че ти лепват името веднага след като се родиш. А новороденото няма нито същност, както правилно е отбелязал Сартър, нито външност, както пък отбелязвам аз.

– Може затова да си има име – отбеляза Изи. – Задето си няма нищо друго. Нали трябва да е с име, че да му се радва майка му.

– Че тя на името ли ще се радва? Може спокойно да му вика „Бебчо“ и да му се радва колкото иска.

– Бебчо! Как ли не? – презрително изсумтя Изи. – Нали сестра ми вика „Бебчо“ на мъжа си. И го глези като бебе – кашички му вари, пелените му пере, люшка го, гушка го, още малко и песнички ще му запее. А Бебчото си хойка, пие, бие, я се сети веднъж месечно, че жена има в леглото си, я не. Обаче лигите ще му изтекат като се прибера през ваканцията. Все не чул, че съм в банята и се къпя, все не разбрал, че съм в стаята си и се събличам. Прави, каквото прави- телевизор ли ще поправя, салата ли ще реже – все намира повод да ме пипне ту тук, ту там.

– А ти не смееш „гък“ да кажеш? – с лицемерно съчувствие попита Мъро. Беше ясно, че всички сме на страната на Бебчо.

– Не смея заради сестра ми. Ама не смея и да си отида. Ей на, сесията свърши, аз си стоя тук и се разправям с всякакви идиоти. Нямам предвид вас. И защо е всичко това? Заради Бебчо! Ега ти, Бебчото! Страх го е да си поиска и прави постановки. Можете ли да си представите? Кани ме да играем баскетбол. Само дето не казва, че смята да играе баскетбол с гърдите ми…

– А сестра ти – прекъсна я Мъро, – също ли е така – Мъро описа с ръце две огромни дъги пред гърдите си, – като тебе?

– Сестра ми беше като мене преди да роди – охотно отвърна Изи. – Сега са и увиснали до пъпа. Задникът и също стана на нищо, цялата и кожа се нацъфка от бременността… Какво да ви разправям. Бебчо маа гащи по съвети, банкети и баскетбол, жена му изкрейзва с малкото чудовище. Виждате ли докъде сме я докарали с имената! На сладкото бебенце да викаш чудовище, а на оня пиргишин – бебчо. Тя пък си вика „кравата Дойна“. И това ако е чувство за хумор… Ама нали се правим на горди, нали стоим над обстоятелствата, нали любовта иска жартиери!

– Жертви – поправи я кротко Пепи. – Би трябвало да иска жертви. Любовта, имам предвид.

– Нейната любов се казва Бебчо, а Бебчо не ще чорапогащи, Бебчо иска тъмни чорапи с жартиери. Само така го възбуждала. Купил й два чифта от Кореком. За часа на удоволствието, вика. Сетил се за един-единствен час в месеца. Ами за останалите седемстотин и деветнайсет часа кой ще се сеща?

С това изчисление Изи ни хвърли в тъча и ние разбрахме, че трябва до края да изтърпим нейния разрушителен феминиски гняв.

– Как пък не се сети да и купи пералня за часовете на прането, парна ютия за часовете на гладенето, готварска печка за часовете на готвенето… Иначе, пари и връзки има. Ама какво вижда кравата Дойна от тези пари и тези връзки? Вижда чорапи с жартиери, вижда нахаканата му муцуна, вижда му боклуците. Той, Бебчо, хубавите работи вънка ги прави, вкъщи си мъкне само боклуците.

– Какъв е тоя Бебчо, бе? – смая се Мъро. – Да не е директор на местния птицекомбинат?

– Не е – отвърна Изи. – Казва, че работи в органите по партийна линия. Било все едно да работи в Партията по органична линия. Не ми е ясно с какво точно се занимава, но не ми е и работа да го питам. На него от задявки не му остава време да каже като хората какъв е. Оглежда се и дебне. Той така и сестра ми огледа и издебна. Счупи се да я води по заведения още докато беше ученичка. А сега гадното копеле се счупва да и създава комплекси. Косата и се била проскубала, лицето било пъпчасало, миришела му на пот, не си бръснела краката, имала шкембе, все и търсел циците в подмишниците като си легнели. Мен като ме види: а-у-у, каква ти е гладка кожичката, какви са ти стройни крачетата, какви са ти напращели формите, на батко момичето, Изинцето ми то, сладката ми балдъзка. Ти сега учи, гледай да завършиш, после ще те издигаме. Абсолютен гадняр. Той ще ме издига! Ще ми издигне краката до раменете си, после ще ме прати при кравата Дойна, да си пасем двете. М-е-е да викаме и млекце да му даваме. Знам ли, може пък вторият чифт жартиери за мен да ги е купил.

Както се беше разбесняла и хвърляше искри, Изи бе на път да изтреби целия мъжки род, започвайки с присъстващите на масата. Добре, че беше Пешо Мастиката, за да спре устрема й.

– Тъй както говориш за сестра си – замислено каза той, – все едно мойта описваш. Ама аз не и създавам комплекси. Защо трябва да си бръсне краката? Аз да не би да си ги бръсна? Тъй и тъй рядко се бръсна, тя пък хич…Пък и бълдъза си нямам. Имам един шурей, спи в работническите общежития. Като дойде на гости, си крия ракията. Докопа ли я, не знае спиране. И на ядене не можем да му насмогнем. Како, дай чорба. Како, дай манджа. Не знае какво е вилица, сърба всичко с лъжицата. Туршия – с лъжицата, кюфтета яхния – с лъжицата. Пържола да му сложиш, натиска с лъжицата, търка, къде реже, къде къса… Колко лъжици ми е изкривил.  Избери му една лъжица, викам на жената, ще я занеса на точилар, да му я наточи, да не се мъчи. Не можело, щял бил да се пореже. А бе той и езика си да отреже, все тая. Никаква човещина няма в него, едно „Наздраве“ не знае да ти каже. Чуваш го само как гълта като мисирек…

Чувствах как ме обзема една дълго лелеена сладка безпомощност. Разговорът бумтеше и припламваше като дървата в печката. Косата на Изи блестеше, очите й искряха, ушите и бяха станали розовопрозрачни. Острите интелектуални черти по лицата на Пепи и Мъро бяха омекнали от алкохола. Пешо Мастиката беше надмогнал битовата си непосредственост и все повече придобиваше духовно извисен вид. Социално-класовата структура се допълваше от масивен чичо, седнал през маса от нас, кварталното пиянде, което климаше до запотения прозорец над чаша плодова, намусено старче зад мокрия бюфет и мистериозен женски глас, който току навикваше сервитьора: „Пешо-о-о, проклетнико-о, хайде идвай, бъбречетата изстинаха, няма аз да ги сервирам. Пак ли се натряска рано-рано, пияница такава, пак ли ще чупиш празните чаши!“ [„Все пак – празни“ – отбеляза по този повод Пепи.] Отнякъде се носеше тиха музика, алкохолът се носеше по вените ни и обвиваше в сумрачна мъгла мозъците ни. Какъв прекрасен малък свят! Спусналият се навън мрак и прорязващата го снежна виелица сякаш бяха не зад стъклата, а на километри от нас. Нищо не ни заплашваше, опасностите бяха далеч и за тях ни напомняше единствено свистенето на трамвайните колела върху замръзналите релси.

– Та затова казвам – достигна до мен, през обзелия ме унес, гласът на Мъро, – че името е морална категория. В него трябва да намира израз стойността на именуваното нещо. Затуй са необходими и нови правила за писане на имената. Не всяко име заслужава да започва с главна буква. Едно е да се казваш Пургатив с главна буква, съвсем друго – с малка. В първия случай разстройваш де що има наоколо ти, във втория – само този, на когото са те предписали. Други имена трябва да се пишат само с главни букви, трети – само с инициали. Какъвто човекът, такова и името. Ей така трябва да бъде!

– А не може ли някои да се пишат с невидими букви? – притеснено попита сервитьорът.

– За тези, които се срамуват от имената си, ли? – досети се Мъро.

– Ъ-хъ.

– Че какво му е на името ти? Много си е хубаво, даже. Спокойно можеш да се гордееш с него.

– Аз не за мойто – замънка Пешо. – На жената е едно такова.

– Какво? – не го оставяше на мира Мъро.

– Спаска повлеканата и викат.

На масата се възцари конфузно мълчание. И като човек, и като име, Пешо Мастиката определено не заслужаваше подобен житейски контрапункт в лицето на жена си и на нейното име.

– Тя повлекана ли е? – попитах аз.

– А бе, как да ти кажа… Аз много не се свъртам из къщи, ама… Тя детето гледа, пере на ръка. Носи един пенюар, шурито и го подари като се женехме. Те, комшийките, все в къщи висят, а тя като се умори и посядва с тях. Лошото е, че има един такъв табиет – сяда на крайчеца на стола, разкрачва се и бухва с юмрук по средата на пенюара. И той увисва…

– Чуй ме, труженико морен! – прекъсна самоунижението му Пепи. – Никога не се срамувай заради чуждо име. Обичай своето и го отстоявай. И понеже си дойдохме на думата, дайте да решим като как да наричаме лицеприятната сеньорита, която, по силата на ред щастливи обстоятелства се оказа наша сътрапезничка?

– Гърд…- изстреля Мъро, но пронизан от яростния поглед на Изи, веднага се поправи: – Исках да кажа Гардения. Това също е цвете.

– Не става – щракна с пръсти Пепи. – Право да си кажа и Ци…- той направи пауза, като хвърли дяволит поглед към нея – и Цикория не става, макар също да е цвете.

– Може би „О, лебедова шия, гръд и барабан“ – предложих аз цитат от Чапек.

– Барабанът не се връзва – отхвърли предложението Мъро.

– Не, момчета, тук трябва да се действа методологически правилно. Какво имаме ние пред себе си? Обикновена девойка? Категорично не! Синтактичната структура на миловидна филоложчица, както би казал Плашето? – Пепи получи поредния изумен поглед от Изи. – Още по-категорично не! Пред нас ние имаме едно златно находище. Затова трябва да подходим като истински златотърсачи. А какво правят те? Те извличат чистото злато от златното находище. Ето така и ние ще извлечем едно име от друго име. Ще отделим чистото име от името с примеси. Хризантема – повтори той с дегустаторския си тон. – Кои букви са излишни? „Хъ“-то определено не ни трябва. Каква буква може да е „Х“, това си е живо придихание. Имената не трябва да започват с „Х“…

– Не трябва и да завършват – добави Мъро, докато самият той завършваше с поредното мезе и алчно се оглеждаше по посока на Изи, но вече пренебрегнал бюста и съсредоточил вниманието върху все още пълната й чиния. – Дори на доктор Охболи „Хъ“-то му е нейде по средата…

– Плюс това – продължи Пепи,- неприятно асоциира в съчетание с другите звуци: „Хр“, „Хри“, „Хриз“… Подобни хрипове не ни трябват, ще изгубим златото. Какво остана? Ризантема?! Това съвсем не ни устройва, току виж почнали да и викат „Риза“. Щем, не щем, махаме и „Ръ“-то. За „Иза“ и „Изи“ вече стана дума: не върви. Антема? Това си е жива „Анатема“ – не име, а проклятие. Н’Тема е африканска девойка от поречието на река Конго, докато нашето момиче си е бяло и хубаво. Махаме „Нъ“-то и след като изчистихме повечето букви, стигнахме до чистото злато: Тема. Това е истинското име. Тема, без която не можем!

– Тема за разговор, Тема за разказ, Тема за филм, Тема за живот! – възхищаваше се Мъро на проникновението на Пепи.

Горд до спукване, Пепи тържествено произнесе:

– Да бъде благословено името ти! Амин!

Той вдигна чаша, но тя се оказа празна.

– Пешо – викна Пепи на слисания сервитьор. – Търчи за светена вода. Свършила е.

Схванал за какво става дума, Пешо оттърча.

– Е? – обърна се Пепи към своята кръщелница.

– Къде е тоалетната? – притеснено попита Тема.

 

Стъпки в снега

Чистият въздух ме удари като юмрук в диафрагмата, чак се закашлях. По улиците отдавна нямаше никой, дори трамваите не се движеха. Виелицата бе стихнала, но снегът продължаваше да се сипе и безпощадно, пласт по пласт, да затрупва следите от отминалия ден. Все едно, нищо вече нямаше да се повтори, нищо нямаше да се изживее отново по същия начин. Нищо от това, което предстоеше нямаше да компенсира онова, което се е стопило в безвъзвратността на миналото. Без да се замислям дали бих искал животът ми отново да се повтори, аз едва не се разридах от мъка при мисълта за оня миг на моето умиране, който неумолимо ме чакаше в бъдещето. Именно този миг бе пробляснал през снежната пелена, бе напомнил за себе си и бе стоварил върху душата ми мъката по неудържимостта на времето и крайността на моя живот. Трябва да съм бил много пиян. Иначе как да си обясня, че тъкмо в сладкото безвремие между вчера и утре, бях започнал да мисля за смъртта. [От лексикона на Пепи: „Колко прекрасен изглежда животът, когато си пиян! И какво хубаво избавление е смъртта, когато си махмурлия!“] Затова бях готов да падна на колене и да зацелувам ръцете на Тема, когато тя мина покрай мен – с прелест като за зимна нощ – разпери ръце и обърна лице към небето.

– Вижте, вижте! – възкликна тя. – Представете си, че снежинките не падат, че не се движат. Все-едно ти летиш нагоре и нагоре. Прекрасно е!

Без да мисли, Пешо Мастиката вдигна глава, загуби равновесие и за малко да счупи витрината. Именно тогава се намеси Мъро. Поривно тръгна през снега и зарецетира: „Печальный Демон, дух изгнанья, летал над грешною землей, и лучхих дней воспоминаниья пред ним теснилися толпой…“ Ритъмът на крачките му бе в синхрон със стихотворната стъпка.Беше велико! Пепи, за да не остане по-назад, се изпъна, взе се в ръце и започна: „Друг мой, друг мой, я очень и очень болен.“ Внимаваше да не стъпва в дирите на Мъро. „Не мога да тъпча върху поезията и да размазвам нейния смисъл – обясни по-късно той. – Оная вечер Мъро бе самият Демон. Ти видя ли как светеха следите му? Сякаш всяка стъпкана снежинка бе избухнала в огнен цвят. Уж вървях редом, а не ми достигаха сили да заредя стъпките си с енергия, колкото неговата.“

И така, Демонът пердашеше напред, воден от ритъма на поемата, Черният човек го следваше по петите, а Пешо, Тема и моя милост ги наблюдавахме. Тема промуши ръка под моята и леко се облегна отгоре ми.

– Големи сте образи – каза тя в ухото ми.

Това, изглежда, беше комплимент. Тема си ги умееше тези работи. Разбира се, остроумието и елегантността на стила са неща, които имат значение. Но не и в онзи момент, когато пръстите ни бяха преплетени в моя джоб. Изглежда Пешо Мастиката бе решил да последва светлия пример на Пепи и Мъро, защото политна напред и патетично започна:

– Веднъж шурито…

– Седеше до бурето – помогнах му аз. Щяхме да се справим с общи усилия.

– Седеше на служебната маса с някакъв негов авер – развали той поетическия финал на вечерта. – Тогава работех в „Заводска среща“. „Батко, вика, нали черпиш?“ Виж, за черпене може да си отвори устата, че и приказката си да върже. „Черпя, викам, де ще ходя. Ама авера ти да си плаща.“ „Ще плаща бе, батко, що да не плаща. Сега ми донеси, вика, бутилка гроздова и ми направи две шопски.“ „Чакай бе, нали авера ти ще си плаща!“ „На него му дай голяма водка, той я пие без мезе. Ама, айде да не му стане нещо на човека, донеси му виличка: ако му се прииска, да си бодне някое доматче. На мен нали знаеш – лъжица.“ Знам аз, как да не знам. И като я подпукаха… Шурито си поръча три бутилки гроздова. Оня си плати сто грама водка. Налива му шурито в чашата, ръчка го да си вземе от салатата… Нали му е авер! Де що изпиха за моя сметка беше. А, да спрат, а, да се задавят. Няма, братче! Едва наченаха третата бутилка, шурито иска четвърта. Като някаква хиена. „До тука беше, викам, бюфета затвори!“ „Батко, репчи ми се шурито, не си слагай грях на душата. По-добре признай, че ти се свиди.“ А бе, ти кръвчицата ми изпи, викам си аз, за една ракия ли ще ми се свиди. А на него: „Що да отварям нова бутилка, тая още не сте изпили. Айде, свършете я, пък после ще видим.“ „Няма какво да гледаме, не мирясва оня, свидлив си беше, свидлив ще си умреш.“ „Аз ли съм свидлив, бе! Три бутилки ракия и десет салати оплюскахте за моя сметка! Поне да ми беше налял една чаша.“ Шурито ме сочи с пръст на авера си и му вика: „Скиваш ли го? На кака живота почерни, а мен все в устата ме гледа, да не взема да го подпия. Той от три мастики прави главата, седнал на мен сметка да държи колко мога да пия. Че аз мога да изпия целия бюфет, бе!“ Чувам аз едно „Не можеш!“ и в следващия миг разбирам, че се е изплъзнало от таз мойта пуста уста. „Не мога ли, впрегна се шурито, дай тука един супник!“ Нося аз като малоумен от кухнята един супник, оня сипва ракията. „Дай коняк!“ Нося му коняк. Сипва го. После сипа вино, бира , мастика и мента. „Друго няма ли?“ „Има, викам му, газ в газената лампа.“ Нали ни задължават да имаме газени лампи, та като спре тока да можем да си приберем сметките. „Носи лампата!“ Нося я, тоя тиквеник сипва газта. Цялото заведение се събрало, чудят се какво ли ще става тука. А един колега взе, че се обади: „Имаме и миша отрова.“ „Знаех си аз, че си скръндза“ – вика шурито. Ама като ви казвам „вика“, значи, че наистина вика. Крещи, че се не трае. Пък клиентите, персонала – всички го наобиколили и се хилят. А той се върти като шугав, дръгне се, сякаш сърбел го гони навсякъде. И ръси отровата вътре. Разбърква всичко с лъжицата си, после вдига супника и го излочва до дупка. Взе акъла на всички. Край, викам си, най-накрая ще пукне. Къде ти. Поседя така с изцъклени зъркели, после се уригна като някой хипопотам. Аверът му без малко да припадне от смрадта. „Видя ли бе, пейзан такъв! – изкрещя ми като обезумял щурито и задърпа другия. – Айде да си ходиме, че ако ме събори, тоя като нищо ще ми тегли ножа!“ Хукнаха, та се не видяха. Мен заради това ме изгониха от „Заводска среща“. Обаче и на шурито не му се размина. Първо си загубил авера, после не го пуснали в общежитието, че накрая си хванал едно такси да го кара на село, при майка му. Ама що да не си хване такси, нали пари си беше спестил при мене. Закарало го таксито, а той, за да не буди майка си, легнал в пристройката, в лятната кухня. Събудил се посред нощ от глад. То, мишата отрова, изглежда, му ощавила стомаха. Видял, че на печката стои някаква голяма тенджера и без да пали лампата бръкнал да види какво е. Видяло му се шкембе. Хванал един нож – рязал, ял, рязал, ял… Сторило му се вкусно, че бая си похапнал. После легнал и откъртил. Събудил се сутринта целият схванат от коремна болка. Майка му пищи и си скубе косите. Била сложила пуловера му да се боядисва, а шурито го припознало с шкембе. Взело, че му изяло левия ръкав и малко от предницата. Едвам отърва перитонита. С жената ходихме да го видим в болницата. Лежи, мълчи, целият в сини петна – от боята. Хак му е.

Сервитьорът разказа всичко това като тъпчеше на едно място и залиташе напред-назад пред витрината на „Тракия“. Сгушена в мен, Тема комай не го слушаше. Тя бе скръстила краката си и със затворени очи леко се поклащаше. Все едно си тананикаше наум и си представяше как танцува на мелодията. Всъщност, докато Пешо Мастиката редеше своята „Шуреада“ в сива проза, Мъро и Пепи, все така рецитирайки, се скриха от погледите ни. Гласовете им се чуваха все по отдалеч, затова предложих да тръгваме.

– Що ли да идвам – каза Пешо Мастиката. – Вий сте млади, аз съм фиркан, какво ще ме правите. Вътре имаме един миндер, който закъса – спи на него. И без туй съм утре първа смяна.

Понечих да възразя, защото не бяхме се разбирали така, обаче Тема поривисто ми стисна ръката. Замълчах си, а сервитьорът тъжно се наведе над катинара и несръчно заопитва ключовете. Предложих да му помогна. Той отказа, но когато изтърва връзката, се наложи и аз да поровя в снега. С общи усилия отворихме, после той дълго заключва отвътре. Светла личност беше Пешо. Алкохолът не го озлобяваше и той примирено приемаше житейската си несрета.

Повече прегърнати, отколкото хванати под ръка, с Тема тръгнахме по пресните следи на Мъро и Пепи. Никога не съм виждал по-изразителни стъпки в снега. По тях можеше да се прочете не само казаното от двамата, но дори и помисленото. „Ако не успея да избягам – говореха следите на Мъро, – ще се наложи да ги накарам да ме изгонят. Дано да ме изгонят заедно с Тема.“ Като своеобразен контрапункт, следите на Пепи направо заявяваха: „Не трябва да се обричаме на без-Темие.“ На „Ситняково“, обаче, следите на двамата се губеха нейде из издълбаните коловози на преминалите коли.

– Сигурно са взели такси – каза Тема.

Безмълвието на зимната нощ царстваше наоколо. Не се долавяше присъствието на нищо – нито на човек, нито на автомобил.

– Ако искаш да почакаме – рекох аз. – Може да мине някое такси.

– Няма смисъл. И без това премръзнахме пред „Тракия“.

Поехме курс към кино „Изток“ като мачкахме снега непоетично и одумвахме Пепи и Мъро. Обясних на Тема, че двамата са гении, но не като нея – „на чистата красота“, разбирана като естетически идеал, а на патетичните жестове и вдъхновените тиради.

– Ако приемем, че светът, в който живеем, е музей на досадата, тогава Пепи и Мъро са от онази част на персонала му, която се занимава с откриването на тайни ниши и тунели, на остроумни механизми, вградени в стените и пода, на потънали в прах тавански стаи и миришещи на плесен мазета, на изличени стенописи и скрити огледала. Те правят всичко това, за да мотивират посетителите на музея. Иначе ония ще престанат да идват. Тогава Пепи и Мъро също ще трябва да си ходят.

– И защо не ни изчакаха – отвърна Тема. – Можеха да се върнат с таксито и да ни вземат. Нека сега да мръзнат пред квартирата ти.

 

Последното кръчме

Решението да не разтуряме компанията бе взето по-рано вечерта. Пиехме в доста здраво темпо, но не може да се каже, че се наливахме. По-важното бе, че постигахме някакъв синхрон в говоренето. Пепи късаше от дървото на познанието всякакви идеи, аз му помагах, доколкото мога. Мъро гарнираше всичко със стилни, макар и в скептичен дух, реплики. Сервитьорът препускаше като състезателен кон из цялото заведение, само и само да поседи повечко при нас. Тема ни гледаше невярващо. Отдавна си бе изпила двете водки и изпушила петте цигари. Сега даянеше на нови партиди, без да им смята бройката. Само масивният чичо от съседната маса ни гледаше мрачно. Това не убягна от вниманието на Пепи и той шепнешком попита Пешо кой е този.

– Доктора – отвърна Пешо. – Всеки ден си пие тука, но си плаща редовно сметката, че и бакшиш оставя.

– Нещо не ни харесва – констатира Пепи и с вдигната чаша викна гръмогласно – Наздраве Докторе.

Докторът изсумтя нещо, но не вдигна в отговор своята чаша.Е, к’во пък толкова. Оставихме го на мира, но си личеше, че ни слуша и постепенно ни набира. Накрая не издържа, дойде и се тръсна на нашата маса.

– Не мога да ви слушам глупостите! – каза той внушително.

Мъро се сви виновно. В първия момент Пепи се вбеси, но после весело каза:

– Нали тука ще ги чуваш по-добре бе, Докторе! Ако си отидеш на твоята маса, може и да пропуснеш някоя глупост…

Лицето на Доктора се наля с кръв. Той положи огромните си длани на масата и тогава видяхме, че крие в тях водна чаша, догоре пълна с водка.

– Първо „наздраве“! – рече той.

– Така може – отвърна Пепи. – Предполагам, че това е отговорът на нашето „наздраве“?

– Това е поздрав между хора, които пият алкохол. Обаче, хората които пият алкохол, не заслужават да бъдат поздравявани.

– Виж ти! Да вземат тогава да им отрежат главите. Гръклянът като е прерязан, алкохолът ще тече навън и няма да им вреди.

– Вреди, не вреди, алкохолът сам идва в живота ти. Той е последният ти скъп гостенин. Сядаш си с него в последното си кръчме, прегръщаш го приятелски и двамата си хортувате до мига на забравата.

– Какъв е проблемът тогава? – все още наперено попита Пепи.

– Проблемът е, че не чакате той да дойде, а вие отивате при него. Отгоре на всичко и химни му пеете. Светът ставал по-различен, появявали се нови искрящи смисли, поантата на живота променяла своя акцент… Дрън, дрън.

– А-а – сети се Пепи, – сега сме в десетдневката на трезвеността. Вас, докторите, сигурно по служебна линия ви карат да ходите по кръчмите и да изнасяте беседи. Поне плащат ли ви?

– Аз вече не работя, момче. Ръцете ми треперят, когато не съм пил. Ще взема да клъцна някой където не трябва. А да се пие на работа е не просто нарушение. Това е престъпление.

– На нас гласовете ни не треперят като сме трезви – резонно отбеляза Пепи. – И тъй като ще си изкарваме хляба именно с гласовете, не виждам какво лошо има в това, че сме тръгнали по кръчмите и си приказваме това, което ни харесва.

– Приказвате, защото сте в началото. После няма да приказвате. Само ще ломотите, ще издавате нечленоразделни звуци и ще си вдигате пръста за да си поръчате следващото.

Докторът отпи едра глътка, пое шумно въздух и продължи:

– Нещата около вас постепенно ще изчезнат – първо далечните, после и близките. Най-напред ще ви станат безразлични, после ще забравите имената им, накрая ще престанете да ги забелязвате. Масата, чашата и лампата – ето ги трите кита, на които ще се крепи светът. Друго няма да има. Казвам ви го, защото съм минал по този път. Единствената институция, която признавам е това последно кръчме. Масата, чашата и лампата са моите Вяра, Надежда и Любов. Пиенето на алкохол е достойно занимание за старостта, отчаянието и безнадежността. Вие не сте стари и отчаяни. Не знаете какво е това безнадежност. Любете се. Ходете.

Докторът рязко млъкна, пресуши чашата и равнодушно изслуша въпроса на Пепи:

– И къде да ходим? По комсомолски събрания и Ленински съботници? По стълбиците на кариерата? По етажите на властта?

– Не зная – каза Доктора.

Той се върна на своята маса, за отрицателно време опраска още двеста грама, плати и си тръгна без да се сбогува с нас. Имаше късмет, че още не бяхме чели Венечка Ерофеев, иначе щяхме да го размажем.

– Що за енигматична личност? – промълви Мъро след като дезактивира остатъчната радиация с ново количество ментовка.

Та тъкмо краткотрайното присъствие на Доктора при нас обедини компанията около идеята да не се поддаваме на нихилистичните му внушения . Социалната ни цялост следваше да се съхрани и през нощта. Тъй като моята квартира бе най-близо и най-безлюдна, именно там трябваше да пренесем духа на кръчмата. Но ето, че Пешо Мастиката не беше проявил характер и се бе поддал на лумпенпролетарския си манталитет. Неговият полет бе приключил преди още да се отлепи от пистата.

Когато с Тема най-после пристигнахме, сгрети вътрешно, но с премръзнали носове, Пепи и Мъро също ги нямаше. Или си бяха тръгнали, или не бяха идвали изобщо. Не можах да преценя аз ли ги бях предал със закъснението си, или те се бяха избудалкали с мен. Видях, че Тема се колебае.

– Не се притеснявай – рекох аз, – Бухала го няма. Целият апартамент е празен. Ще спиш на самостоятелно легло.

– Кой е Бухала? – запита Тема като тръгна по стълбите пред мен.

– Съквартирантът ми.

– И защо е Бухал? Не може да спи нощно време?

– Ами, така си викаме един на друг.

– Я, гледай ти, това е нещо ново. Твоите приятели нищо не казаха по този повод тази вечер. Ушите ми се изприщиха да слушам кой кого как трябва да вика. Сега излиза, че можем взаимно да се викаме.

– Не стана на въпрос – обясних аз докато отключвах и влизахме.- Това е някаква моя прищевка. Да наричам някого така, както той нарича мен. Нещо като парола за разпознаване, когато си в тълпата и трябва да повикаш другарчето си. И удобен начин пръв да разбереш, когато другарчето ти не иска вече да другарува с тебе. Примерно, ти да му викнеш „Горски“, а той да ти отвърне „Бракониер“.

– Значи, щом ти ми викаш Тема, а аз на теб –  Боби, не сме приятелчета?

– Съгласи се, че ти не можеш да ме наречеш Тема, а аз теб – Боби. Понякога това не пречи на приятелството. Като помислиш колко Ивановци има на тоя свят, остава само заради това всички да са приятели. Тук не става дума за имена, а за прякори. Искаш ли водка?

– Приключихме с пиенето! – отсече Тема.

– С какво да те почерпя? – настоях аз.

– С нищо – рече тя. – Просто ми дай хавлия, някаква чиста пижама и ме пусни до банята.

Направих го, после се пооблегнах на възглавницата на леглото. Последното нещо, което си представих бяха отпуснатите ръце на Тема, които бавно се кръстосват, хващат краищата на полото и в шеметно движение нагоре се разплитат. Разхвърчаха се искри, тъмнината пламна и огненият океан бе прорязан от огромния бюст на Тема. Когато се събудих, нея я нямаше. Една случайно хрумнала ми и после забравена Тема.

– Тук ли е Тема? – ревниво попита Пепи, когато няколко минути след като се бях изкъпал и избръснал звъннаха с Мъро на вратата.

– Няма я – отвърнах, като не допуснах самодоволни нотки в гласа си.

– Че къде ли ще е? – Пепи без нужда надникна на терасата, под масата и леглото.

– Няма я, Пепи – повторих аз. – Отишла си е. Вие къде изчезнахте снощи?

– Водих Мъро до тях. Намерих го на „Ситняково“ в състояние на творческо изтощение. Така е то, като не си подбира репертоара. Лермонтов е труден за пресъздаване.

Мъро, който със скептическа гримаса наблюдаваше и слушаше Пепи, измъкна от шкафчето до леглото ми останалата от вчера бутилка водка и му я подаде с думите:

– Убий звяра в себе си!

Пепи надигна бутилката и ако не уби, то поне нанесе смъртоносна рана на звяра в себе си.

– Не се впрягай толкова, Пепи. Ти каза, че сме тръгнали по кръчмите. Приеми, че животът е такъв – като ходене по кръчмите. Влизаш, постояваш, излизаш. В една кръчма, после в друга. Попадаш на една Тема, после на друга.

– Да бе, животът е кръчма – кисело рече Пепи. – Много са ти евтини метафорите тази сутрин.

От тези думи разбрах, че няма да ми се размине. Оказах се прав. Обикаляхме кръчмите в триъгълника „Петте кьошета – ВМИ – Пирогов“ и Пепи така ме пришпори с темпото на пиене, че до обяд вече се бях опопил. После тръгнахме по посока на центъра и навсякъде, където отседнехме, бях демонстриран като екзотичен екземпляр. Пепи подаваше коварни реплики, а аз плещех  простотии, които в момента ми се струваха големи остроумия. Нашето дуо имаше променлив успех: някъде ни гледаха кръвнишки, на други места ни черпеха. Колкото до Мъро, той ставаше все по-мрачен и вял. Тъй де, Пепи нали на мен имаше тъпкано да връща, върху мен се беше съсредоточил; колко му е на Мъро да се почувства пренебрегнат. А Пепи постепенно освирепяваше. Колкото и да бях фиркан, разбирах, че всичко е заради Тема. Нямаше късмет днес Пепи, никакви Теми не стояха на гюме в обикаляните кръчми. Вярно, тук-таме разни лелки-пиянделки ни хвърляха похотливи погледи, натискаха се за по някое питие, рошеха косите ни с пухкави пръсти и използваха всеки сгоден случай повехналите им синьо-бели меса да попадат под погледите ни. Ние давехме погнусата си в нови количества алкохол. В противовес на народната мъдрост, според която между грозната и красивата жена разликата е три ракии, с всяка следваща глътка лелките ставаха все по-противни. В един момент ми се стори, че всъщност по кръчмите ни сподиря една и съща вещица. Все същите нескопосно къносани коси, все същата голяма уста, изцапана с евтино червило, все същият безсрамен кикот, разкриващ безвкусната смесица от метални и златни коронки по зъбите. И бръчките същите – пълни с кал от потта и пудрата; и шията – като на оскубана гълъбица; и гърдите в деколтето – като дунапренена гъба, току що изцедена от мръсната вода… Пепи вършеше какви ли не еквилибристики, за да ги шитне на мен, ама те упорито налитаха на него. Той им казваше, че са „магесани от зли магесници“, питаше ги дали ако ги целуне ще се превърнат в принцеси и настояваше да споделят с него спомените си от живота на бохемата през трийсетте. В крайна сметка ги прогонваше със заклинателни знаци и молитвени откъси на латински. Вглъбен във висшия пилотаж на Пепи, съвсем бях престанал да обръщам внимание на Мъро. Когато се озовахме, в резултат на странен дрейф, в кръчмата „Деветте магарета“ и Мъро не си поръча нищо за ядене, бях обзет от тревога. Продължаваше да си прилича на езическо божество, но в момента това божество беше или много болно, или (пу, пу, в пазвата) – мъртво. Лицето на Мъро бе застинало в гримаса, която напомняше изображение на китайски дракон. Сбутах Пепи и кимнах към Мъро. Пепи се стресна.

– Хей, Мъро! Какво ти стана бе, човек? Да не си се наакал?

С последните думи на Пепи Мъро излезе от ступора. Първо си врътна очите, после размърда пръстите на лявата си ръка. Накрая прегракнало каза:

– Лампата, чашата, масата! Не мога да живея повече така! Трябват ми повече опорни точки – не за да преобърна, а за да не повърна върху света. Искам да замина. Искам да стана космонавт и да отлетя за Марс. Искам да ме съпровожда русокоса миньонка със сини очи. Не трябва да е по-висока от метър и петдесет. На тегло да е около четирсет и два килограма и триста и петдесет грама, съсредоточени главно в гърдите и ханша. Сега си тръгвам за квартирата, защото нищо от това не може да ми се случи. А не искам то да не ми се случва в последното кръчме. Но за да бъда удовлетворен, налага се на път за вкъщи да свърша една малка работа.

– Малките работи – в тоалетната! – прекъсна го Пепи. – Ти само голямата да не си свършил, че я оплескахме!

– Малката работа – безизразно продължи Мъро, – е да мина покрай един магазин. На него със светещи букви пише същото: „Магазин“. Имам „служебна благодарност“ от казармата за отлична стрелба. Ще си напълня джобовете с камъни и ще изпотроша светещата витрина…

– Ще те приберат в районното – не го оставяше на мира Пепи. – Там водят в тоалетната чак сутринта.

– Няма да троша всичко. Ще оставя да светят средните букви: „аз“. „Аз“-ът не трябва да се губи сред други светещи букви. Те са фалшиви и заслужава да бъдат строшени. Нека да ме приберат в районното! Нали моето „аз“ ще свети всяка нощ, докато не оправят останалите букви? Когато ме пуснат, пак ще ги изпотроша. Моля, не ме съпровождайте до изхода.

Мъро тържествено напусна сцената и изчезна в тъмата. Само вихър леден въздух остана от него. Пепи въздъхна, каза, че отива до тоалетната и, че там, пред олтаря на писоара ще се кръсти и моли за душата и отделителните органи на Мъро. Останах сам на масата и отново снощната мъка ми стегна гърдите. Предчувствието, че нещата не отиват на добре, се подхранваше и от подозрителните погледи на сервитьорката – младо и проклето момиче, с което имахме кратка схватка на влизане в „Деветте магарета“. То първо ни се изрепчи – нямало да ни сервира, били сме пияни.

– Момиче – рече му авторитетно Пепи, – тук всеки един е по-пиян от трима ни взети заедно. Ние сме интелигентни мъже, отдали се временно и с научна цел на порока. Всички тук са жертви на порока, докато ние имаме силите да направим порока наша жертва. Ще лишиш ли „бемълвното мнозинство“ от удовлетворителна за него гледка?

Сервитьорката ни пусна, но не ни изпусна от поглед. Заяждаше се, когато поръчвахме, отвръщаше троснато, когато я питахме нещо, блъскаше чашите и чиниите, когато дойдеше да ни сервира. С две думи – изнервяше обстановката.

– Тая и вещиците е прогонила! – опитах се да покажа добрата страна на нещата аз.

Пепи се подразни.

– Всеки свят – каза той, – притежава елементарна святост, оттам му идва и името. Светостта трябва да се съблюдава. Това означава, че лелките трябва да са сервитьорки, сервитьорките не трябва да са проклети девойки. Обектите на нашите желания, дори когато оставят тези желания несбъднати, не трябва да са нито лелки, нито проклети девойки. Тези обекти трябва да са Теми, макар мястото на Темите да не е нито сред вещиците, нито сред сервитьорките, тоест – не е в кръчмите. Мястото им е в леглата ни.

Пепи повика с пръст проклетото. То дойде, цялото зелено от злоба.

– Извинявай чудови…, исках да кажа съкровище. Един въпрос с чисто научна цел: с кой от нас би си легнала?

Видя се, че проклетото преценява кое ще бъде най-добре: да фрасне Пепи с таблата, която като щит държеше пред гърдите си, да му донесе цианкалий вместо водка, или да викне милиция. Избра най-достойното, като натъртено каза:

– С мъже, които не могат да стоят прави, аз не лягам.

Сега проклетото стоеше, облегнато на шублера и правеше опити да ме унищожи с поглед. От своя страна, аз се опитвах да му внуша по телепатичен път, че е по-добре да влезе в тоалетната и там на място да скопи Пепи. Когато разбрахме, че и двамата удряме на камък, едновременно отклонихме погледите си. „Защо ме яде тази мъка? – запитах се аз. – Снощи всички се обичахме, тази вечер всички се мразим. А мъката ми е една и съща. Нещо с мен ли става? Мъро заради това ли си тръгна?“ Не успях да си отговоря, защото Пепи с облекчен вид се завърна от тоалетната.

И кръгът отново се завъртя. Пепи поръча по още едно, проклетото сопнато му отвърна, че е последно. Понечи да прибере нещата на Мъро (Мъро не беше се докоснал нито до пиенето, нито до мезето), но Пепи си отмъсти, като каза, че щом си плащаме, ще изконсумираме всичко, което е сервирано. След това Пепи отново ме емна заради Тема. Отново ме заяде, че не съм взел адреса и телефона й. Отново му отвърнах, че съм заспал. Не съм ли и поискал паспортните данни?  Да не би да съм квартален, че да и искам паспорта. Ами защо не съм и бръкнал в  чантичката, докато била в банята?

– Бръкнах й – за изненада на Пепи отвърнах аз. – Но само за да си прибера чаталчето наденица.

– А-ха – рече той. – Ницше. Вечното възвръщане. Ти не си човек, ти си  една фаталност. Сигурно имаш разработен метод как да я намериш с чаталчето наденица в ръка?

– Няма защо да я търся, Пепи! Ако тя искаше да я намерим, щеше да се обозначи.

– Ех! – въздъхна Пепи. – Загубен човек си ти, Боби. Поне да беше разбрал в кой град се подвизават кравата Дойна и Бебчо…

– Стига вече! – възроптах аз. – Имаш ориентир – Пешо Мастиката. Ако ти липсват занимания, ходи и виси при него денонощтно. Може някой ден Тема да мине покрай витрината. С Мишо под ръка…

– Гледай ти! Как би определил това,  добри ми човече? – Пепи се беше обърнал към някакво подобие от съседната маса, което настойчиво се взираше в нас и се хилеше с беззъба уста. – Като молекулярния строеж на истинското приятелство? Или като скрижалната яснота на неговото предателство?

Подобието (въобще, цялата кръчма бе населена от същества в среден род) беззъбо рече:

– Кат шпа манги къкъ! Чайно риш кийка?

Пепи повдигна вежди, очарован от лингвистическата шармантност на това изказване.

– Ваше висшеобразование! – възкликна той. – Не казвайте и дума повече. Вие сте неопетнен от пръските на случайността. [От лексикона на Пепи: „Случайността, това са пръските, които се разлетяват, когато хвърлим камъка на причинността в локвата на действителността.“]

Подобието заломоти енергично, а Пепи се наведе към мен и попита дали да не го почерпим една плодова, ако се съгласи да удуши публично проклетото.

– Ами ако тя успее първа да го удуши? – попитах аз. – И нея ли ще черпим?

– Как ще го удуши, бе? Не виждаш ли, че няма трахея и бял дроб? Не му бери грижа, тоя си диша с алкохолни хриле.

Подобието радостно ни гледаше. Пепи посочи с поглед проклетото, демек – свий и сърмите. Сгъвайки и разгъвайки телесните си части, подобен на дюлгерски метър, нашият наемник се понесе към проклетото. То дори не го изчака. Напълни му една чаша и му я подаде. Подобието я изля в гърлото си и със спазматично хилотене се потътри към мястото си.

– Що за перверзия беше туй? – възкликна Пепи. – Социалистическият реализъм не допуска подобни сцени.

Без да сме го викали, проклетото дойде, хвърли ни сметката и изсъска:

– Айде, фора!

Пепи проучи документа, провери три пъти дали сборът е правилен, след което преброи с точност до стотинка дължимата сума. Бутна я към „душегубката“ и достолепно рече:

– За сервирана злоба бакшиш не плащам!

– Умряла съм ви за бакшиша! – с глас на Горгона отвърна проклетото. В този момент и от този ъгъл ясно се виждаше, че вместо коси, от главата й растат змии и гущери.

На излизане, вече отвъд прага на прокълнатата кръчма и без да се наговаряме, двамата с Пепи едновременно се поклонихме и с реверанс пратихме на проклетото по една въздушна целувка. Побързахме да затръшнем вратите след себе си, за да не бъдем пометени от стихията на нейната омраза.

– Това не е кръчма, а ешафод – с облекчение каза Пепи. – И гавра с редовия гражданин. Може ли човек, който се е отскубнал за два часа от домашната си ериния и е дошъл да полее с четиридесетградусова тинктура лютите си рани, да попадне на такова чудо, дето ще му сгризе дроба още от вратата и няма да го остави на мира докато не го прогони? Няма ли управници в тая държава, бе? Да закрият тоя концлагер. Или да уволнят коменданта му – щурмбанфюрер Проклетия. Ако не, да започнат да пращат тук осъдените на смърт. Тя с радост ще ги посрещне.

Тъй се запътихме отново към квартирата ми, сиреч – към финалните сцени.

 

Човекът с косматия гръб

– Не знам какво стана – трепери Пепи, – аз съм човек с шестица по география от гимназията. Как успях да се объркам? Толкова пъти съм идвал тук, зная, че живееш в последния вход, а сега – бам, в първия. Сигурно съм взел първия за последен или съм си мечтал, че най-сетне последните са станали първи. Гледам обаче – вратата същата. Но не мога да прочета табелата – буквите скачат, размазват се, абсурд. Натискам бравата – заключено. Казвам си: „Толкова ли се напи тоя Боби, бе? Да забрави, че не си отивам, а ще прескоча само за цигари!“ Най-странното е, че няма звънец. Чукам учтиво, никой не ми отваря. Хлопам с длан, пак тишина. Брей, каква е тая звукоизолираща врата? Я да пробвам с юмруци. Дум-дум-дум! Мъртвило. Мамка му, викам си, тоя човек се подиграва с мен. Трябва да си е сложил тампони в ушите, за да не ме чуе нарочно. Започвам да ритам. Разгеле, най-накрая чувам някакво движение, почват да се щракат разни механизми, аз си приготвям ъперкъта, с който да те фрасна и… И насреща ми опулен един стопроцентов дебил, с жълти чехли на краката, джобно ножче в ръката и космат гръб…

– Чакай, чакай, Пепи – едва смогнах да го прекъсна, – как разбра, че е с космат гръб, бе? Гол ли беше в тоя студ, с гръб ли ти отвори вратата?

Пепи ме изгледа укорително:

– Видът му беше такъв! Като на човек с космат гръб. На тебе ли трябва да обяснявам, че има хора, на които като им видиш лицето, веднага се сещаш какво им е и опакото. На тоя по всичко му личеше, че има космат гръб. Иначе беше с пижама, а пижамата беше на малки фигурки, а фигурките бяха…

– Добре-е-е – викнах аз, – какво стана по-нататък?

– По-нататък стана тя каквато стана – въздъхна той. – Зверя се аз в него и си викам: „Това не е Боби и в никакъв случай не може да е той!“

– Благодаря, че не си познал в него мен и че не си припознал мене в него!

– Ще благодариш на проф. Ишпекова. Нали тя ни учеше, че наблюдателността е качество, което ти позволява да забележиш не само признаците, които предметът притежава, но и тези, които не притежава. Наблюдателен, например, е този, който забелязва не само, че топката е кръгла, но и че няма дръжка…

– Хубаво – прекъснах го аз, – ти забеляза, че този хубавец не притежава признака да съм аз и не го фрасна.Той благодари ли ти за проявената наблюдателност?

– Не, представи си! Пита ме защо му ритам вратата. Казвам му, че си търся човека. Той отвръща, че тук човек нямало. „Тъй ли, викам му, ти тогава какво си? Божество някакво? Кентавър? Хермафродит? Или подпетител на чехли?“ Оня почва да се тресе като маларичен, стиска яростно ножчето и пак ме пита защо съм ритал вратата. Какъв тъп човек! Задава ми въпроси, на които вече съм отговорил. А аз съм готов да изтичам до дежурната аптека и да му купя хининче. С последните си капчици търпение му обяснявам, че търся тебе; че няма нужда да те крие, защото, тъй или иначе, ще те намеря; че, ако все-пак си му много мил и драг, той ще отнесе онова, което е предназначено за теб. Хитрецът обаче не започва да се оправдава, а ми сочи табелата на вратата, демек, гледай: твоят човек не живее тук. „Виж какво – му викам, – името на моя човек не може да е на вратата. Той не е член на семейството, той е квартирант. Квар-ти-рант! Знаеш ли какво означава тази дума? Не идва нито от „квартален“, нито от „тиранти“. Буквалният й превод е: „Човек, който плаща пари, за да живее унижен и оскърбен в мизерия“. Тъй че не ми сочи табелата, щото тебе ще те е срам да сложиш името му редом с твойто. И знаеш ли защо? Защото неговото име е по-достойно от твоето!“

Пепи беше гузен, затова в момента ме четкаше със слова, които никога, никъде и на никого не беше казвал. Основният принцип на нашите отношения обаче беше: „Никога не прекъсвай вдъхновението на другия!“

– Онова говедо ме гледа и какъв въпрос ми задава мислиш? Задава ми следния въпрос: „Къде тогава трябва да стои името на твоя човек?“ „Името на квартиранта, казвам аз със сарказъм, винаги стои на едно единствено място – под (с интонация дебело му подчертавам това „под“) – не „над“, не „върху“, а именно: под (пак дебело му го подчертавам, тоя път и с пръст, във въздуха, все едно съм го написал) звънеца. При положение, че си му разрешил.“ „Значи, под звънеца, а? – Пита оня темерут. – Ти тогава що риташе вратата?“ „Как що, бе! – Вбесявам се аз. – Чуках, хлопах и ритах,само и единствено, защото вие двамата с Боби сте дянали някъде проклетия звънец.“ „Виж ти – клати оня глава като механичен пингвин, – ами това какво е тогава?“ – и посочва вдясно от себе си. А там, мамицата му, стои звънец – черен и без никакви имена под него. „Хубаво – викам, – печелиш. Обаче ако ще ме плашиш с това джобно ножче, по-добре да беше го отворил. Така не ти върши работа.“ Той, естествено, се върза и докато си наведе главата, докато си фокусира погледа, аз вече бях духнал.

 

Принос към философията

Налях на Пепи едно успокоително, налях и на себе си. След толкова много пиене вече бях просмукан от миризмата на алкохол, но интересно, въпреки изтощението се чувствах обладан от някаква странна трезвост. Това беше трезвостта на свръхпияния – граничното състояние, при което ти си стигнал такава непредполагаема крайност, че от нейната противоположност практически не те дели нищо. Оттук нататък пиенето само некрозира плътта ти (което аз усещах в изтръпналата безчувственост на кожата и органите си), а разсъдъкът ти става все по-ясен, по-подреден и изчистен. Грешат тези, които си мислят, че това е апотеоз на диалектиката; точно обратното – то е тържество на релативизма. Колкото повече отдалечаваме две неща едно от друго, толкова по-ясно ги различаваме, но когато разстоянието помежду им стане толкова голямо, че да се вижда само едното, ние вече не можем да кажем кое от двете е то. Струва ни се, че е ту едното, ту другото; че едното се е превърнало в другото; че е едното и другото едновременно. Същото като покоя и движението, като повърхността и бездната, като грозното и красивото… Питате се какво е това ли? Веднъж Пепи обясни на Джери тези неща долу-горе по следния начин:

– Ако искаш да мислиш правилно, трябва да се абстрахираш от диалектиката, трябва да забравиш кой е Хегел и задължително да пратиш разните количества, качества, борби и дружби на противоположностите, отрицания на отрицания, на майната им. Представи си, че караш кола, че натискаш газта и тя се движи все по-бързо. Какво следва от това?

Както обикновенно, Джери неспокойно мърда и се оглежда. Пепи му изяснява въпроса:

– Ти се движиш все по-бързо. От все по-бързото движение, ние трябва да стигнем до покоя. Как?

– Спира ни катаджия – радостно отвръща Джери.

– Това не е покой, това е принуда – вика Пепи.

– Блъскаме се в дърво и умираме – още по-радостно отвръща Джери, сигурен, че е осигурил покой както на колата, така и на нас самите, при това – вечен.

– Джери – казва му вече вбесен Пепи, – ако не се съсредоточиш, преставам да ти обяснявам каквото и да е!

Джери бърчи чело и ясно се вижда как мислите текат по него. Ех, как би го подхванал сега Пепи, как би го „транжирал на субинтелектуални атоми“ [От лексикона на Пепи: „Интелектът на Джери е фикция, която допускаме, само за да можем по-лесно да понесем действителността, в която, за съжаление, присъства и той. Ако пренебрегнем това удобство, неминуемо ще установим, че на мястото на интелекта в Джери свободно плуват свръхлеки субинтелектуални (т.е. изпразнени от съдържание и лишени от смисъл) атоми. Интелектът е нещо сложно и непостижимо за Джери. Защото, ако приемем, че всяко сложно нещо се състои от прости неща, то неизбежно следва да заключим, че Джери е несъвместим със сложните неща, тъй като по-просто нещо от него няма.] За беда, днес Пепи не е обхванат от чувство за свирепа справедливост, Джери дори го отегчава. Пепи клати глава, въздъхва и казва:

– Виж как става това. Когато караш бавно, ти се безпокоиш: дали спазваш правилата, дали не си пийнал повечко снощи, дали книжката ти е в джоба, дали мигачите ти работят, дали в аптечката има бинт, дали не трябваше да минаваш преглед скоро, дали пък и старшина Винчо не те дебне тъдява. Движиш се все по-бързо и безпокойствата ти започват едно по едно да падат по пътя и да се изгубват в перспективата на огледалото за обратно виждане. Последен пада образа на Винчо от Тъдява. И той изчезва в перспективата на…

А Джери, извил гръбнак като сиамски котарак в напрегнато очакване, поглъща жадно думите на Пепи. Пепи пък си ги реди, така както той си знае:

– Скоростта става все по-голяма и по-голяма, а тебе те обзема все по-тържествено спокойствие. Първо изживяваш освобождаващ катарзис…

При последната дума Джери мъчително преглъща. Пепи го тупа свойски по рамото:

– Не го бъркай с оргазъм, Джери, чети по-внимателно речниците.

– И Аристотел да чете – обажда се назидателно Мъро, както винаги на линия, захапал кренвирш с нещастна физиономия, – в „Поетиката“ на Аристотел го пише.

– След катарзиса, с още по-високата скорост идва апатията, после калокагатията, след нея – атараксията, а на финала ни чака – Пепи прави пауза, за да може слисаният Джери да улови смисловата поанта, – там ни чака пълната невъзмутимост на духа, т.е. покоят. Ей това ни чака, докато все по-шеметно летим през дупките на пътя. Ама защо ли ти го обяснявам с коли и тям подобни. Те още древните гърци са си го казали: покоят е движение с безкрайно голяма скорост. Щото, ако се движим с безкрайно голяма скорост, в един миг ние ще обхождаме всички възможни точки от пространството и в края на тоя миг ще се озоваваме пак в точката, от която сме тръгнали.

Джери изглежда се е съвзел. С нахилена физиономия, нахалство, което никога не си позволява в компанията на Пепи, защото Пепи винаги си го държи омаломощен [От лексикона на Пепи: „Джери е като противобясна ваксина – трябва да се държи омаломощен, за да е полезен, иначе се превръща в епидемия.“] и съвсем йезуитски казва:

– Докажи го, де!

Ей това вече никъде го няма! Джери е започнал да си отмъщава! Посегнал е на своята светиня! Влязъл е в храма с кални обувки, върти се, тъпче и цапа наоколо! Пепи, съкрушен от предателството, поглежда Джери право в очите и с посърнал глас го пита:

– Не ми ли вярваш? Не можеш ли да приемеш това, което ти казвам и без доказателства?

– Докажи го, де! – инати се Джери, – Нали всичко можеш да докажеш!

Пепи обаче успява да извади обезумял от мъка поглед, от който разбирам, че отново разиграва поучителното театро „От ума си тегли“.

– Джери, Джери, сине мой – с треперещ от преглътнатите сълзи глас каканиже Пепи. – Нима ще се отречеш от мен? Нима ще изоставиш своя гуру? Нима ще отсечеш дървото на познанието, което така щедро те храни с плодовете си? Нима ще съблечеш плащеницата, с която така грижливо обвих душата ти? Нима ще предпочетеш тревогите и суетата на деня пред светлите перспективи на истината и вечността? Нима ще се окажеш низка твар, която неблагодарно ще се скрие в неистовата сянка, вместо смирено да полегне под благия ми взор?

Гласът на Пепи постепенно е укрепнал и гневните му трели се сипят върху нещастното тяло на Джери:

– Как може да ми искаш доказателства, нещастнико? За теб най-голямото и единствено доказателство съм аз! О, да, да. Ти се чувстваш укрепнал духовно и смяташ, че си готов да се справяш и без мен. Добре, щом е тъй. Но те лишавам от право на разкаяние. Плачи и скърцай със зъби докато се съдереш, но аз ще остана глух и ням. Какво избираш за последно: мен или доказателствата?

Джери, който трудно издържа подобни тиради, вече е готов да си бръкне от скука в носа, но последните думи на Пепи го връщат в реалността. Той си няма никаква представа какъв е бил отправеният към него въпрос и тогава, както обикновено, Мъро решава да подклади огъня с две-три дръвца. Той вече е приключил с камарата кремвирши, които стояха пред него само допреди половин час и сега спокойно може да се погрижи за доброто им усвояване от организма. [От лексикона на Пепи: „Мъро се забавлява, защото смята, че това подобрява храносмилането. Веднъж ме накара цял ден да обикаляме Малашевските гробища и да четем надгробните надписи. С очите си бил видял, как котаракът на хазяина му си оправил запека, чак когато накъсали в легена за котешки нужди вестник, в който бил поместен некрологът на виден другар.]

– Тъй като има най-различни видове доказателства – започва Мъро, като успешно потиска соевите газове, напиращи от стомашно-чревния му тракт, – ти, Джери, трябва да изясниш точно какво доказателство искаш: индуктивно, дедуктивно или някакво друго.

Джери не е очаквал такова усложнение. Мига, чеше си чатала и се чуди Хвърковатата чета ли се е задала насреща му или пък Радецки пристига с гръм. Мъро продължава, като мимоходом отбелязва, че германските кремвирши, и изобщо – салами, са къде по-вкусни (нали са си от месо!):

– Мен ако питаш, трябва да поискаш онтологическо доказателство. От него измъкване няма. Ако не могат онтологическо доказателство да ти дадат, е-хе-е…

Колко му трябва на Джери? Влиза в капана с двата крака.

– А! Ей такова доказателство искам!

– Какво? – пита Пепи.

– Такова, де… Онто, там…

– Онтологическо – помага Мъро.

– Нали туй викам и аз – онтологическо.

Всички чуваме как дверите на ада звучно се захлопват зад гърба на Джери. Дошло е време стратегическият гений на Пепи да блесне с пълна сила.

 

 

Пастирът на книгите

И геният блесва. Направо ни заслепява. С един единствен жест. С едно протягане на ръката. Ето как става това.

Пепи покрусено клати глава. Ръцете му съкрушено висят покрай тялото. В един миг десницата му немощно се повдига, колебливо се протяга към лавицата с книги и изтегля малко, сиво-синьо книжле. С това театралният етюд на Пепи приключва. Следва деловата част по обезглавяването на Джери. Без да се колебае, Пепи отваря книжката на необходимата страница, показва на всички ни пасажа, после, за всеки случай, го прочита на глас. Джери изумено мълчи. Мъро слага точката над „и“-то:

– Край, Джери! Имаш онтологическо доказателство. В краткия си вариант то гласи, че след като всички ние имаме в разума си идеята за Бога, от това по необходимост следва, че Бог съществува. Разбираш ли? Не е необходимо да вярваш в Бог. Дори когато Го отричаш в своето безумие, ти доказваш неговото съществуване, защото имаш идеята за Него!

Нататък всичко потича в обичайното си русло. За обяснението на плоскостта и бездната Пепи е подготвил примера с огледалото. Взето поотделно, всяко огледало е плоско. Поставени едно срещу друго огледалата се превръщат в бездни. „Има нещо дяволско в огледалото. Винаги, когато се бръсна, аз съзирам бездната в самия мен. Страшното не е, че виждам бездна, а че не виждам нищо в нея. И колкото повече се вглеждам, толкова повече преставам да виждам каквото и да е друго. Накрая единственото нещо, което остава отразено в огледалото е една бездна. Мъчителното е, че не мога да разбера това бездната на огледалото ли е, или моята собствена. Тогава започвам да се бръсна напосоки…“ „Затова ли толкова често се порязваш?“ – осмелява се да попита Джери. „Джери! – срязва го Пепи. – Искаш ли да ти покажа книгата, в която го пише?“ „А, не!“ – чак подскача от уплах Джери. Готов е дори да си плюе в пазвата. Сигурен е, че Пепи ще намери книгата. Ние също сме сигурни. Интересното е, че цялото това действие, през което Пепи коли с тъп нож Джери, ние не сме в квартирата на Пепи. И библиотеката, от която Пепи с уверени жестове вади разни книги и ги отваря на разни места, не е негова. Ама има ли библиотека, която да не е на Пепи? Те, книгите, си ходят подир него. Където и да отиде, необходимата книга се оказва там. И при положение, че той не я е донесъл (защото как може да носи всички книги наведнъж?), това означава, че тя е вървяла незабележимо с него, следвала го е безмълвно и когато той е посягал към нея, тя се е озовавала в ръцете му. Значи, не Пепи ходи там, където има книги, а където е Пепи, там има книги. Но не какви да е, а тъкмо нужните  книги – нужните на Пепи, но и на нас, останалите. Пепи е пастир на книгите: той ги води там, където те са нужни, той се грижи за тях, но и умее да извлича от тях най-доброто, което могат да дадат, най-накрая той ги прибира при себе си, за да преспят на топло и уютно место. И защо ли наистина да ги връща, като при него те се чувстват по-добре?

Накрая Пепи слага точка на сеанса като изважда от лавицата изданието на Швейк (естествено, всички едва сега го забелязваме), разлиства [От лексикона на Пепи: „Ябълката не трябва да се бели, защото витамините са в кората. Преди употреба бутилката трябва да се разклаща, защото градусите личат по синджира. Преди и след прочитане, книгата трябва да бъде разлистена, защото познанието не е само в четенето. Затова внимавай какво и как употребяваш!“], разлиства и прочита: „Кучето беше толкова грозно, че чак красиво“. След което задава следния въпрос на Джери: „Виждаш ли колко е просто?“ Всички засрамено навеждаме погледи. Завесата пада. С нея пада и гредата, на която се държи. Тя удря Джери по главата, в резултат на което той изведнъж поумнява. Но…

Но вече не сме тогава, в квартирата на Гареца, а сме сега, в моята квартира, на третия ден от запоя ни, след случката с човека с косматия гръб.

– Виждаш ли какво става? – Пепи говори вече малко заваляно (пък и аз го чувам вече малко отдалечко), но мисълта му си тече. – Как можах да видя ножчето в ръката, а не можах да забележа звънеца на вратата? Как не успях първоначално да открия къде е квартирата ти, а след това, когато едва ли съм бил по-малко пиян, я намерих безпроблемно? Как така допуснах да уловя на въдицата си Тема, изкусно да я обработя, да я приготвя по най-изисканите рецепти, достойна да задоволи и най-изтънчения вкус, а накрая да ти я поднеса на тепсийка? [От лексикона на Пепи: „И Августин го е казал – мистичното в готвенето е разговорът между готвача и гозбата. Ако в къкренето не чуеш тихия вопъл на манджата („Сложи ми щипка солчица, хвърли ми малко мерудийка, добави ми още водица, подлюти ме с някое чушле…“), значи не си никакъв кулинар!“]

– Как да те убедя, че Тема и за мен остана толкова ефимерна, колкото и за теб?

– Чакай, чакай. Не в това е въпросът, а в друго. Истина ти казвам: в алкохола има някакъв дух, има някакво проникновение. Всеки атом алкохол е миниатюрен философски камък, който съдържа висш смисъл. Това е потвърдено и от теорията за корпускулярно-вълновия дуализъм. Иначе бихме ли могли да си обясним, защо атомите са философски камъни, т.е. твърди, а ракията, водката и останалите са течни. То и затова си има такива понятия, като „твърд алкохол“, „втвърдител“, „разредител“ и прочие. Слушай какво ти говоря, алкохолът има собствен разум и си действа по своя програма. Виж как започна да трие отделни фрагменти от действителността, а други да размества. Той пренарежда света, а неговият пасианс е съвсем различен от този на боговете, вождовете и партийните конгреси. Ей затова сме се впуснали в този тъмен и страшен въртоп. За да открием най-добрия от всички възможни светове, Бог да го прости Лайбниц. А в най-добрия от всички възможни светове всеки пие според потребностите си, изтрезнява, според възможностите си и пет пари не дава за максимата на чиято и да е воля, Бог да го прости Кант. Ето защо, отново трябва да налеем, „друг мой, ты у меня в груди“…

– Бог да го прости Есенин – довърших аз.

Пепи ме изгледа неодобрително. Той не обичаше да му довършват изреченията. После се пресегна, наля, поразля, не посмя да си чукне чашата в моята, но се помъчи да я изпие на екс. Този път ексът му се размина – половината отиде по дрехите му. Аз също отпих солидна глътка и полегнах назад в леглото си. Таванът незабавно започна да пада отгоре ми. Затворих очи – рутенето продължи нейде в мен, а от дълбините ми заизплуваха огнени кръгове. Ща не ща, изправих се и се опитах да се задържа. Пепи беше изчезнал. Започнах да оглеждам стаята, но бавничко, защото имах чувството, че погледът ми избързва от картината, която възприема. Наложи се да положа огромни усилия, за да не се размазва нищо пред мен. Вече имах чувството, че ще загубя контрол върху последователността на огледа, когато съзрях Пепи. Той бе коленичил пред вратата и надничаше през ключалката. В апартамента нямаше никой, бяхме само двамата. И Пепи надничаше от стаята към тъмния коридор. Този факт ме свести.

– Ще ми кажеш ли, или сам да се сетя, какво се опитваш да видиш?

Пепи се сепна. Извърна глава и както си беше на четири крака, рече:

– Чаках да видя тебе!

– Ами излез тогава и започни да надничаш отвън навътре. Може и да ме видиш. Ако не, обади се – аз ще застана където ти е най-удобно. Щом държиш да ме гледаш през ключалка.

– Че ти нали излезе? – смаяно попита той.

– Не съм излизал. Само се облегнах да поотдъхна.

Пепи пропълзя на четири крака до масата и с голямо пъшкане и охкане се покатери на стола си.

– Грешиш, Боби. Сигурен съм, че излезе. Каза, че отиваш да пикаеш.

За всеки случай си попипах дънките. Сухи бяха, Слава Богу.

– Хубаво. Да приемем, че съм излязъл. Как, тогава, съм влязъл пак, че и съм се курдисал на леглото? Със силата на мисълта си? Или през вратата? Нали щях да ти разбия главата, бе!

Беше ред на Пепи да се опипва.

– Не те боли, нали? Е, да, достатъчно си анестизиран, за да чувстваш болка, но мога да ти дам огледало, за да видиш, че и синини нямаш.

– Може просто да си ме съборил – заинати се Пепи.

– После пък съм се борил с тебе докато те вдигна, докато те настаня на четири крака и ти насоча дясното око отново срещу ключалката. След това на пръсти съм се промъкнал до леглото, застананал съм си невинно на мястото и съм казал: „Бау, бау“.

Обаче Пепи да не ти е Джери. Пепи е пастир, а Джери – теле. Джери като го сриташ в кокалчетата, вдига олелия до Бога. Затова всеки се натиска да го рита – за да го чуе как пищи. Боли не боли, Джери си пищи. Пепи никога не се оплаква. Може целият да е облян в сълзи, но не се оплаква. Затова, пипнеш ли му слабото място, той не се вайка, а го превръща в предимство за себе си и аргумент срещу тебе.

– Виждаш ли? Добрият доктор е донякъде прав, но аз се оказвам много по-прав – каза гордо Пепи. – Вярно е, че алкохолът трие отделни фрагменти и участъци от действителността. Но той не редуцира света само до чашата, масата и лампата. Той размества мебелите, той подменя реалното с помисленото, пожеланото с оскверненото, парния двигател с перпетуум мобиле. Дори не го прави той, а кара нас. Той ни учи на тази игра. Това не е като да играеш на някакви тъпи зарове със съдбата. Това е великата игра на сетивата, разсъдъка и въображението.

Аз потънах във великата игра на сетивата, разсъдъка и въображението и когато отново дойдох на себе си чух как Пепи се опитваше да формулира някакъв тост:

– Да пием за това да имаме сили! Сили за да изпотрошим фалшивите букви от витрината! За да разместим всички мебели! За да очистим от вредните примеси имената на всички красиви момичета! За да фраснем най-сетне в мутрата Джери! А-а, това го забрави. Каквито сме добродушковци, а сме го фраснали, а сме плакли после от жалост на рамото му. Но имаме право да си мечтаем, че бихме имали сили да го фраснем поне веднъж в мутрата, като се правим, че не сме добродушковци и няма да плачем после на рамото му от жалост. Да пием именно за това! Да стигнем до най-дълбокия смисъл или до най-високото нищо. Не ни е нужно да разбираме другите. Ако имат акъл, другите трябва да разберат нас. И тогава ще прозреят защо се върши всичко това…

 

Сърцето на нищото

Изглежда бяхме в някаква пустиня, защото лицето на Пепи плуваше и се гърчеше в тлеещия от маранята въздух. За сметка на това гласът му звучеше ясно:

– Мисля, че можем да тръгваме.

– Готово ли е всичко?

Моят глас също звучеше ясно. Странно, предвид факта, че съзнанието ми се бе разпаднало на малки и големи острови и моето „Аз“ скачаше от един на друг, без да знае къде да се установи. Бродех опипом из този странен архипелаг, с гадното чувство, че подобно на галактиките във вселената, неговите острови се отдалечават един от друг с главоломна скорост и няма кой да ги спре. Нали накрая трябваше да се установя на един от тях и да гледам смаляващите се късове от паметта ми, от въображението ми, от чувствата ми, докато изчезнат зад хоризонта. Какво щеше да стане тогава? Дали щях да се строполя мъртъв, като човек, комуто са отрязали ръцете и краката? Или щях да се почувствам радостно облекчен, заради това, че съм се отървал от собствените си излишъци, съхранен и приютен върху единственото парче от себе си, което не ме е напуснало, но и аз не съм го изтървал?

– Всичко е готово – каза Пепи с неестествено ясния си глас. – За всеки случай да проверим. Жив ли е Ленин?

– Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить! – гордо отрапортувах аз.

– Добре! Има ли проблеми със здравето Брежнев?

– Здравето има проблеми с Брежнев!

– Кога ще умре Тодор Живков?

– По всичко личи – чак през деветдесет и осма.

– Ш-ш-ш-т – започна да се кръсти Пепи, – да не чуе дявола. Хайде, за последно – в кой етап на развитото социалистическо общество се намираме в момента?

– В момента не се намираме никъде. Грешка – намираме се навсякъде. Във всеки един етап.

– Готово-о-о! – Пепи доволно потри ръце. – Елиминирахме времевия фактор. Сега да видим сметката и на пространствения. Къде се пресичат успоредните прави.

– Тук не могат. Пресичат се на друго място.

– Бравос! Ами как изчисляваме дължината на окръжността?

– Пи ем по петстотин!

– По деветстотин – поправи ме Пепи. – И какъв е резултатът?

– Делириум тременс!

– Ти си гений! – с възхищение каза иначе пестеливият на похвали Пепи. – Хайде, зареждай и да излитаме!

От мержеливостта пред мен изплува огромна чаша от мътно стъкло. Стискаха я костеливи пръсти с дълги, изкривени и мръсни нокти. Комай не беше ръката на Пепи, ама кой да се впуска в подробности. Ръката наведе чашата към мен и аз докоснах с устни грапавия й ръб. Река от лава потече в мен и изгори всичко по пътя си…

Свестих се нейде из лишено от координати пространство, сред облаци дим и пепел, а към мен с пълна скорост се носеше двойка метеори. Понечих да вдигна ръка и да се предпазя от неизбежния удар с тях, но двигателната ми система явно отказваше да се подчинява на мозъчните команди. Поне аз си въобразявах, че продължавам да имам мозък и че той продължава да изпраща сигнали към телесата ми. Метеорите обаче направиха плавен завой, минаха някъде зад мен и изневиделица цъфнаха пред очите ми. Оказа се, че не били метеори. Бяха Пепи и Мъро. Пепи стоеше прав в гранитно кошче за боклук. Кошчето се клатеше, сякаш се намираше в центъра на водовъртеж, но Пепи стоеше стабилно в него. По бузите му течаха сълзи. Устата му мълвеше: „Аз не съм вече Пепи, аз отдавна съм боклук и тук намерих своя дом!“ Мъро кръжеше около Пепи стиснал здраво в лявата си ръка порцеланова плоча, върху която с калиграфска четчица и черен туш изписваше китайски йероглифи. Беше гол, но наметнал кожух със скъсани копчета. Пешовете на кожуха приплясваха от полета му и придаваха на цялата сцена ангелско великолепие.

Самият аз не виждах и не чувствах никаква част от себе си. Сякаш само очите ми бяха останали, но погледът ми обхващаше оня твърде малък периметър, в който Мъро и Пепи свободно се рееха. Тогава разбрах, че на това малко, осветено късче се бяха събрали душите на трима ни. Моята душа беше окастрена отвсякъде, та затова присъствах само с взора си. Душите на Пепи и Мъро си бяха цели целенички, само че в телесна форма, която сякаш ги притесняваше. Ама как ще ги видя иначе, досетих се аз. Да не би да и е приятно на душата на Пепи в това боклукджийско кошче, сред огризки и фасове? Мигар ще се стопли възпълната Мърова душа от кожуха без копчета? Явно нямаше как. Те бяха тук за да ми покажат нещо важно, нещо, с което не трябваше да се разминавам. Затова с остатъците на волята си аз се плъзнах напред и подминах Пепи и Мъро. Исках да се обърна, но не можех. Носех се все напред и напред, към непрогледна мрачавина, от която не изпитвах страх. По пътя си подминавах всички, които харесвах. Бях щастлив, че те не ме сподирят към сърцето на нищото. Чувствах се като Джо Гидиън от финалната сцена на „Ах, този джаз“. Първо минах покрай многото образи на Буцата, които той сам описваше и рисуваше. После се зададе Бухала, клатещ мъдро главата си. Когато се изравних с него, той ме замери със станиолово топче и назидателно рече: „Помни! „Мелник 13″ е най-хубавото купешко вино.“ Зачудих се, защо пък трябва да помня, след като съм се стрелнал към забравата. Чуденето ми не продължи дълго: отпред изскочи Любашата. „Вярно е, че пуша много – казваше той с присъщата само за него сериозна веселост, – ама най-много да ме хване рак след петнайсет години. Обаче след петнайсет години ще лекуват рака. Тогава що да спирам цигарите?“ Той не знаеше, че точно след петнайсет години ракът ще го довърши, затова весело и безгрижно си пееше: „Живей така, че гробарите да плачат!“ Бях свидетел и мога да кажа, че на гробарите никак не им беше весело на неговото погребение. Ковчегът все не искаше да влиза в гроба и аз си представях, как духът му се възпротивява срещу това оглозганото му от болестта трийсеткилограмово тяло да бъде вкопано в тясната дупка на гроба. Бог да го прости Любашата, обаче тогава, в оня мой полет, той беше по-жив от мене. Е, докато до ушите ми достигаше веселият му напев, насреща се зададе тъмният взор на Малин. С очи на велик инквизитор и душа на богоборец само Малин можеше да каже: „Жени, боя се зарад вас!“ И го каза. Дори не се поколеба. Подир Малин идеше Мишо, леко заекващ и с купидонски лик. „Представи си – плещеше Мишо, – че си млад мъж, облечен си по последния писък на модата и кой знае защо си бил на последния етаж на нашия панелен блок. Слизаш в добро разположение на духа и когато отваряш вратата на асансьора виждаш бременна жена, която връща от разходка кучето си. Бременната е жена ми и по стечение на обстоятелствата живее при мен, на първия етаж. В момента си търси ключа. Ти излизаш от асансьора. Чепиците са ти лъснати. Че как да не изриташ кучето, това просто ти идва откраки. Окото на кучето увисва на кръвоносните съдове и нервите, жена ми получава позиви за раждане и стрес, който не и позволява после да се върне в това жилище, а ти си тръгваш с чувството, че си осмислил вечерта си.“ След Мишо се задава Гареца. Тъжен, но с чувство за хумор. Държи в ръцете си котенце. Впоследствие котенцето му разказва играта, но това е друга история. Ей го и Плашето. Готин и плешив. След Плашето иде цяла редица. След редицата – нищо. Всмукваща те тъмна бездна. А сега, де! Прощаване ли беше този парад от образи и думи, или здрависване? Не можах да си отговоря. Чувах бавно затихваща гълчава, идваща от някакво ирационално „зад“ мен. Чувах нокти и клюнове по стъклото на стаята си. И тогава нищото ме изтръгна от светлината, една негова клапа се отвори и плисна върху очите ми боя, по-черна от очите на Малин. Повече не помня.

 

Краят

Финалът беше в духа на традициите. Пирогов, токсикологията, промивки, системи. Четене на морал.

Пепи и Мъро имаха късмет – оцеляха.

Аз само оживях. Така се сбъдна собственото ми пророчество: като в Платоновия Пир да търся отломъците от себе си без да знам дали съм ги намерил. Или, както казва Пепи, да диря в огледалото лицето, което сам съм си отнел. Или, според думите на Мъро, да бъда опустошен човек в една пустиня.

След всичко, обаче, Джери каза: „Обяснете ми сега, какво се получи от цялата тази работа?“