ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА КАТО ОТКАЗ ОТ ИСТОРИЯТА[1]

Разбирам, че това заглавие е провакитивно, главно заради отпратката си към “Краят на историята” на Фукуяма. Затова още в началото искам да кажа, че “край” и “отказ” от историята не са синоними, главно поради това, че понятието “история” не се разбира еднозначно от теоретичното и от ежедневното съзнание, например.[2] От друга страна, “правенето” на историята от историческите субекти (“облечените” във власт институции и личности, политическите партии, обществените, силовите и стихийните движения) и “преживяването” на историята от човешките индивиди също имат различен смисъл. Историческите субекти не могат да “правят” история без да въвлекат в нея индивида, но участието на индивида в историята се осъществява чрез търсенето и намирането на неговата (на индивида) историческа идентичност. А последната се основава на паметта (индивидуална и колективна) и записа на миналото (в историческия текст). Индивидът не може да намери (или ще изгуби) своята историческа идентичност, ако обществото и неговите институции не обезпечават работата на паметта и функционирането на записа. На пръв поглед изглежда, че по-удачното заглавие в случая би било “Глобализацията като отказ от историческа идентичност”, тъй като и по същество тезата ми е именно такава. Но като се вземе предвид, че за индивида историята е тъкмо неговата историческа идентичност, че тя е породена от “екзистенциалната потребност от история, от един определен тип история, така както тя се изживява от всекидневното и се формулира от интелектуалния дискурс…” [7, 9], става ясно, че тук “история” се взема именно в този смисъл.

Същевременно, терминът “глобализация” присъства в идейното пространство (и с него се борави) в ясно изразен надиндивидуален (но не и – надисторически или антиисторически) смисъл. Именно от това провокацията в заглавието намира своето обяснение. В статията си (а не в книгата с почти същото заглавие) Фукуяма уточнява, че говори за историята в Хегеловия смисъл на думата. Действително, от гледната точка на един прогресистки възглед от типа на Хегеловия, има резон да се търсят аргументи за “край” на историята. Фукуяма прави именно това, твърдейки, че ако се приеме философско-историческата визия на Хегел, краят на историята вече е настъпил, и аргументира тезата си с идеята за “универсализацията на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешкото управление” [12, 3].

Не смятам, че глобализацията поставя край на историята, нито че историята е изчерпана и глобализацията ще я преодолее. Дори не се изкушавам да парафразирам една известна мисъл и да кажа, че глобализацията е продължение на историята в друга форма. Вярно е, че с глобализацията историята не се прекъсва, а продължава, но това е така само защото “глобалната” история на човешката цивилизация ни предлага изобилие от примери за глоблизационни проекти и експерименти. Всички те са започвали с претенцията за постигане на комфортна всеобщност на всички в единния и единствен свят, за безкрайна устойчивост във времето, като са намирали упование в правото за правене и писане на историята. Същевременно и всички се сблъскват с проблеми, свързани с властовата реализация [2, 85], с комуникативните възможности и с обезпечаване на ресурсите, които са били необходими за удържане на анти-глобализационния натиск. В крайна сметка претърпяват крушение както заради невъзможността да се справят с тези проблеми, така и заради пренебрегването на човешката индивидуалност и превръщането й във второстепенен елемент, в “пълнеж” на глобализационния процес. Въпреки това, макар и да не са осъществени като окончателни, тези проекти и практическата им реализация са в истинския смисъл исторически. Те се съпровождат с дейности, апелиращи към паметта, към нейното съхраняване, към възпроизвеждащите миналото текстове, т.е. към поемането на исторически ангажименти, към “вписването” в историята, към “вливането” в нейния “поток”.

В този смисъл съвременната глобализация не е извън историческия процес, но е изправена пред проблеми, свързани както със схващането на историята, така и с “участието” на индивида в нея. Тези проблеми поставят пред идеолозите и политическите субекти на глобализацията необходимостта да призоват към отказ от историята отделния индивид, като се позоват на три взаимно свързани “аргумента”: подмяна на паметта, модификация на текста и отказ от историческа идентичност.

Моята задача в това изложение аз виждам в следните аспекти. Първо, да покажа съвременната глобализация в обратната перспектива на исторически състоялите се глобализационни процеси, за да се види, че тя не се различава нито в същността, нито в целите си от тях и – което в никакъв случай не я обезсмисля – не носи в себе си толкова голям (може би той затова е и толкова рекламиран) спасителен потенциал за човечеството. Второ, да покажа, че пренебрегването на преживяната памет в полза на електронната, че подмяната на линейния исторически текст с неисторическите хипертекстове на мрежата и че незаинтересоваността от идентичност са тенденции, които крият в себе си редица опасности за успеха на глобализационния процес, ако бъдат форсирани при неговото осъществяване.

Всяка глобализация започва с експанзия. Това е по-малко или по-продължителния процес на обединяване (или овладяване) на света. Друг е въпросът дали при тези експанзии е овладяван целият свят, каквато всъщност е първоначалната цел на глобализационните процеси. Те са насочени към консолидирането на съществуващите (населени, но и ненаселени; с организирани, но и с първични чов. общности) пространства, с цел да се изгради едно единно и хомогенно пространство, което да функционира с нарастваща степен на ефективност. Ето защо иницииращите глобализационните процеси субекти обикновено се “задоволяват” с по-голямата част, а не с целия свят, макар винаги да поддържат готовност да продължат експанзията и към неовладените части на света. Разбира се, не всяко териториално разширение и не всяко обединение се явяват глобализационни процеси. В древността Александър Велики, а не китайските императори, е първият глобализатор. Китайците не са си поставяли глобализаторски цели, макар на пръв поглед да изглежда, че са имали основателни причини за това, а именно – огромната човешка маса, несъпоставима нито по количество, нито по гъстота с пределинистична Гърция. Тъкмо задачите по вътрешната консолидация и йерархизация на обществото в Китай, съхраняването на властното единство – така или иначе постигнато в гръцките полиси – не актуализира изобщо глобализаторски проекти. Разширяването на жизненото пространство не е равнозначно на глобализация. Поради подобни причини и огромните преходи от Азия в Европа също нямат такъв характер – тяхната цел не е била обединението на света.

Овладяването на максимална част от световното пространство е само първата цел на глобализацията. Втората, а с оглед на идеята за глобалността, тя е и по-важната, цел е удържането и времевото обезпечаване на обединения свят. Глобалното “средище” се нуждае от “глобално” време, защото постигнатото единство в пространството може да се осмисли само когато се постигне и като единство във времето. Ако за първата цел е достатъчна военната и административно-структурна експанзия, то за втората е необходима доминацията на политическата и културната дейност. Така глобализацията се превръща в политически процес, който оправдава своята необходимост главно чрез исторически основания. Тъкмо затова и ги произвежда – в паметта и в писаната история. По този начин историята се оказва изключително необходима за постигането на втората цел. Но за да има история е необходима памет – Клио е дъщеря на Мнемозина, паметта е майка на историята. В крайна сметка “мнемоничното представяне предхожда въпроса за представянето на миналото в историята” [9, 205]. Тъкмо дейностите по обезпечаване на паметта могат да гарантират в някаква степен успешността на глобализационния процес. Разбира се, тук не става въпрос само индивидуалната памет, а особен вид “култивирана памет”, която е единство на индивидуалната и колективната [6, 61-62]. Култивираната памет по принцип се разполага в традицията [6, 107], но традицията не започва от момента на експанзията, а се екстраполира и в миналото преди нея, за да може да обоснове глобализационния процес като преодоляване на дезинтеграцията.

Работата на паметта се изразява преди всичко в консолидирането на миналото и настоящето (а това отпраща и към бъдещето), защото единството на света трябва да се постигне не само в пространството, но и във времето. Тук не се разчита само на непосредствената памет, но и на различните й “обработки” – манипулации, блокиране, задължаване на паметта [вж. 8, 36-47]. Същевременно, в глобалното пространство (примерно в Рим) паметта не се “центрира”, а започва да се у-множествява и създадените по този начин конкуриращи се памети започват да влияят (най-често корозиращо) на глобализационния процес [6, 76].

Записът на миналото е другият обществен ангажимент, който е в основата на историческата идентификация на индивида [9, 211]. Линейността на историческия запис е основна негова характеристика. Жак Дерида изтъква, че най-древните форми на запис (митограмите) са били победени в края на краищата от линейните записи като в по-голяма степен структурно-съвместими с икономиката, техниката и идеологията в епохата на цивилизацията [5, 128].

Линейността на историческите текстове е обусловена от линейността на историческия процес във времето. Същевременно, историческият текст представя последователността на събията от миналото като следващи едно от друго в неизменен ред (тъй-като са се състояли) и по този начин разкрива “глобалния” замисъл, необходимостта от неговото осъществяване, независимо дали е разбиран и схващан в отделните актуални моменти на разгръщането му. Историческият текст на глобалистичната идеология се гради като че ли само върху “достоверни” свидетелства, “доказани” факти и “неопровержими” документи. По този начин историческата последователност на събитията се представя като логическа необходимост, която може да бъде спъвана, прекъсвана, възпрепятствана в някакви периоди от време, но остава неопредолима, неизбежна. По същество към това апелират всички прогресистки теории за историческия процес – те имат ясно изразен глобалистичен патос в идеята за крайното (а по същество -–безкрайно във времето след него) съвършено състояние: краят на Ойкумена, Вечният град, хилядолетния райх, комунистическото общество и др.

Заедно с това, наличието на множествени и конкуриращи се памети в глобалното пространство поражда и “успоредни” редове на историческия запис. По същество това е анти-глобално писане на историята. При краха на глобалния проект, който в собствената си визия “пише” историята, рухва и тази “негова” история. Тогава се оказва, че историята е писана от анти-глобалистките сили. Примерите в това отношение са предостатъчно: като се започне с новозаветните книги и се стигне до анти-фашизма, анти-комунизма и анти-глобализма (тероризмът се изживява като пишещ историята, тъкмо защото се съпротивлява на нейното “узурпиране” от глобалистките идеологии). Ясно е, че успоредните, сближаващите и разединяващи, пресичащите се редове на историческите текстове извеждат историята извън логическата необходимост и я въвеждат в “логиката на вероятността”: “Малко или повече е вероятен фактът, че това или онова се е случило така, както се твърди” /9, 213-214/. Затова и Дерида говори за симптомите, които в наше време (той има предвид края на ХХ в.) показват, че “еднолинейното” глобално писане на историята вече не е толкова плодотворно и “линейността е отслабила своя гнет” /5, 127 – 128/.

Съвременната глобализация не иска да бъде припозната, но и не може да преодолее негативите на предишните (особено на последните две). Онова, което различава съвременната глобализация от предишните е тъкмо в елементите, които са подсигурявали успешния “старт” на тези начинания: паметта и записа.

Електронните носители на информация до голяма степен десубективизират паметта и подсказват, че не може да се разчита прекалено на нея. “Модерните общества изглеждат подвластни на изкушението да капитализират до безкрайност паметта, което би ги освободило от необходимостта да вписват миналото в настоящето – пише Жоел Кандо. – По такъв начин не би имало нужда да се търси настояща форма на паметта…, а би било достатъчно само безкрайното й архивиране.” /6, 86/ Опасността от пренебрегване на живата (на опитната, на преживяната) памет, заради някакъв на пръв поглед по-добър начин на съхраняване на информацията е забелязана още от Платон и той предупреждава за нея в прословутата си критика на писмената. Изкушението днес е много по-голямо – електронните носители на информация не просто обемат по–голямо количество информация, но и могат да бъдат много по-услужливи в неното търсене и комбиниране. Глобалиската идеология и политика охотно подкрепя облягането върху елекронната памет и ни подканя да подменим с нея  опитната памет – лишеният от естествена памет човек се оттегля от реалния свят (когато е откъснат от своя източник на информация той изпада в летаргия, не може да се справи с елементарни ситуации, дезориентира се и реално губи своята идентичност). Разбира се, нищо лошо не би имало, ако кибер-паметта допълваше (а не подменяше) преживяната памет, но тенденцията е точно обратната. Уточнение: опитна (преживяна, памет от преживяванията) не е само паметта за житейските актове, а заедно с това и за въвличането на индивида в случването на неговия свят (т.е. тя е памет за историческия и социален опит на индивида). Подменена, тя остава само като памет за житейските актове, безперспективна към миналото, неисторична.

Подмяната на паметта води и до подмяна на записа – от линеен към нелинеен, т.е. неисторически (историята се гарантира от линейния текст). Хипертекстът е нелинейно организиран текст, съставен от достатъчно автономни образувания, които при всички случаи могат да съществуват и извън него. Благодарение на тази автономия те могат да се включват в различни смислови редове и да се четат в различна (понякога произволна – б.м. Б. Б.) последователност. [11, 12-18]

Теодор Нелсън (въвел в употреба думата “хипертекст” през 1965) смята, че “главната черта на хипертекста е липсата на непрекъснатост – а има скок, неочаквано изместване на позицията на ползващия (читателя) в текста” [4, 109].

Ихаб Хасан изброява цяла поредица от признаци на хипертекста общо в 9 категории): неопределеност, култ към неяснотата, грешки, пропуски; фрагментарност и принцип на монтажа; липса на психологическа и символна дълбочина… срасване на съзнанието със средствата за комуникация и др. [4, 111]

Ролан Барт в “S/Z”: той няма начало и е обратим, в него може да се влезе през множество входове, като нито един не може да бъде признат за главен.” [1, 14]

Борхес: “Във всички творби (т.е. в линейните текстове, където има повествователност – б.м.Б.Б.) когато човек се сблъска с различни алтернативи, избира една от тях и отстранява останалите ; в романа на почти неразгадаемия Цуй Бън той избира едновременно всички възможности. Така той създава различни бъдещи времена, различни времена, които от своя страна също се размножават и разклоняват…” [3, 127-128].

Приведените мнения показват, че доминацията на хипертекстовия запис е по същество елиминация на миналото, а с това – и загуба на историческа идентичност. Без последната, обаче, всички останали идентичности остават куха форма (нещо от рода на: “пролетарият няма родина”) – по-общата идентичност обуславя по-индивидуалната; историческата памет се “изземва” от нелинейните текстове. Индивидът може спокойно да сърфира между различни смислови гнезда, нелинейно свързани с други смислови гнезда, без да се обременява със следване на линейния запис и без да се задължава с неговата последователност. Той се самоелиминира от миналото и бъдещето, а в неговото “тук” и “сега” няма нищо друго, освен виртуална идентичност [10, 148]. Лишаването от памет за преживяното се съпровожда и от загуба на способност за интерпретация, защото взаимозаменяемостта на информационните и текстови модули максимално ограничава възможността за това.

Външната обоснованост на съвременната глобализация съдържа вътрешен парадокс. Самата идея за глобализация е свързана с необходимостта от историческа идентичност на индивида – човек се нуждае от “принадлежност”, т.е. от минало (независимо какво е то). А глобализационната идеология предлага подмяна на паметта и хипертекстове. В последните няма минало, няма и принадлежност. Лишените от минало и историческа идентичност индивиди (това е валидно и за някои надиндивидуални човешки цялости) не могат да се глобализират и не са причастни към глобализаторските идеи. Така отказът от история се припознава като необходима тенденция за успеха на съвременната глобализация.

Дали глобализацията не би могла да има алтернатива в идеята за кохериране (ценностно, технологично и политическо) на съществуващите не-глобални (плуралистични) центрове на човешка идентичност? Защото отсъствието на индивида от процеса на глобализация и налагането на самия този процес като определящ облика на ХХI в., неизменно ще доведе до концентрирането на властта в единен световен център. А, както се видя, световните центрове могат лесно да рухнат.

Бойчо БОЙЧЕВ

Литература:

1. Барт, Р. “S/Z”. М., 1994.
2. Бауман, З. Глобализацията. С., 1999.
3. Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. С., 1989.
4. Визел, М. Хипертекстът от двете страни на екрана. – Факел, 6/2000, стр. 107-115.
5. Дерида, Ж. За граматологията. С., 2001.
   1. Кандо, Жоел. Антропология на паметта. С., 2001.
   2. Кръстева, Анна. История, пренаписване на историята, преосмисляне на историцизма. – Философия, история, хуманизъм. Материали от симпозиум, посветен на английските мислители К. Попър и А. Тойнби, 5-8 декември 1995 г. София, 1996.  9 – 14 стр.
   3. Рикьор, Пол. За завършеното и незавършено философстване. – Софийски диалози. С., 1998; стр. 29-49.
   4. Рикьор, Пол. Писането на историята и представянето на миналото. – Критика и хуманизъм, кн. 12, 3/2001; 205-224.
   5. Рифкин, Джереми. Епохата на достъпа. С., 2001.
   6. Субботин М. М. Гипертекст – новая форма письменной комуникации. М., 1994/
   7. Фукуяма, Ф. Краят на историята. – Избор, есен-зима. 1992; стр. 2-17.
   8. Шмидт, З. Й. „Текст“ и „история“ как базовые категории. – Новое в зарубежной лингвистике. Вып. VIII. М., 1978, стр. 89-108.