РАЗКАЗ ПО КАРТИНА

Ако не си спомням с чак такава носталгия тези симпатични часове от преди много години, то е защото или уроците бяха прекалено дидактични (от нас – 12-13 годишни хлапета – се искаше да разказваме точно определени неща с точно определени думи), или картините бяха прекалено скучни (“Опять двойка” не ме интригуваше по никакъв начин, освен с това, че не исках да съм на мястото на героя-двойкаджия). Освен това, поради липсата на “специфични” умения в сферата на изобразителното изкуство, то бе напълно пренебрегвано от мен, за сметка играта на футбол и четенето на приключенски и фантастични романи (виж, илюстрациите в тях – стига да имаше такива – бяха удовлетворителни за вкуса и подхранващи въображението ми). Не зная, дали още има такова “занимание” в обучението по литература и дали то се провежда по същия начин, но думата ми всъщност няма да е точно за него. Защото, покрай беглия спомен, който преди време случайно ме споходи, аз се замислих за самото словосъчетание – разказ по картина. Първоначално – за думите, които разказват изобразеното и за образите, които въплъщават словесността. После – за “картинността” на живота ни и възможността да “повествователстваме” върху нея (а защо не – да я “оповествяваме”). След това – върху смисъла на “по”-то, сякаш не боите, формите и образите, а именно разказът е “положен” върху картината, “спотаил” се е някак в нея и “чака” да го приведем в действие. Накрая започнах да се двоумя дали онова, на което са ме учили е било “разказ” или “преразказ”, “по” ли е било, “върху” или някакво друго обозначение на присъствие.

И защо (върнах се с въпроси към повода за този натрапчив интелектуално-мазохистичен размисъл) картината – като художествено произвдение – изобщо трябва да бъде разказвана? Не е ли достатъчно тя просто да бъде съзерцавана? Разказът не я ли отдалечава от нея самата, от нейната непосредственост? Нали, ако искаше да я разкаже, художникът нямаше да я нарисува? А щом я е нарисувал, ние не можем да я разказваме вместо него. Дали пък художникът иска неговата картина изобщо да бъде разказвана? Като “разказваме” картината, всъщност ние нямаме предвид нито замисъла му, нито какво е “искал да каже” (не да “разкаже”) той с нейното завършване и “изложение” (не в разказа, а на “изложбата”). Всъщност, дори когато се опитваме да разсъждаваме от “името на автора”, ние не правим нищо друго, освен да казваме какво чувстваме, мислим и преживяваме при възприемането на произведението. Картината извън нас, която е очевидна за възприемащите, “произвежда” в нас други “картини” /на различни равнища – от сетивно до идейно/, нито очевидни, нито непосредствени за другите, които, за да станат такива, трябва да се ословестят. Разказвайки картината, ние разказваме себе си и заради това никой не би трябвало да търпи упрек – нито художникът, че е създал нещо “неразбираемо”, нито възприемащият, че “не разбира”. Истинският “разказ по картина” е като диалог, в който авторът “говори” с образи, рисунък и колорит, а публиката отвръща с думи за своето отношение към това. Но диалогът – това вече не е разказ. Това са насрещни разкази, които имат някъде “точка на пресичане” /къде се намира тя по “трасето” е друг въпрос/, а ако се разминат, “угасват”, без да се срещнат и без да стигнат някаква крайна цел /каквито, например, са разбирателството, единомислието, дори критичността/. Художественият дискурс предполага осъществимостта или провала на “срещата” между художника и зрителя, между замисъла и неговото разбиране, между образа и обяснението. Този процес обаче не е резултат на обучение и приложение на дидактични похвати – нито авторът може да “научи” публиката как да възприема, нито възприемащия може да “вмени” на художника как да изобразява или изразява /да рисува, да пише, да композира, да изпълнява и т.н./. Затова и художественото произведение никога не е “за всички”, нито реакцията на публиката пък може да е една и съща. Срещата винаги е “интерсубективна”, строго индивидуална, макар и на “обществено място”. Разказът по картина, направих си извода аз, ще има “педагогична” стойност не, когато някой настоява, а когато имаме нужда да споделим онова, което чувстваме и мислим “по повод” на художественото произведение.

Заедно с това, темата се “натрапи” и с другата си страна. Защото всички ние живеем в картинен свят, който имаме нужда да обговаряме, или – което е същото – живеем в свят от думи, които се опитваме да изобразим. Макар и да изглежда банално, в това май се изразява усилието да разгърнем във времето “заключените” в пространствените рамки на картината негови моменти; да свържем в смислена континуалност жизнените актове, които извършваме и в които участваме. Като съзерцаваме картината (природна, художествена или ментална), ние сякаш я говорим. Като говорим това, което виждаме в природата, в изкуството или в нас самите, ние сякаш рисуваме. Картината и разказът не могат да бъдат отделно, те са в едно. Тази тяхна заедност е всъщност животът ни – когато картината избледнее, когато загуби своята яркост и цветност, когато контурите се размият, тогава и разказът отива към своя край. Но, човешкият живот не е една единствена картина, която да се разказва винаги по един и същ начин. Той е по-скоро “галерия”, в която тук-там има и епични платна, но наред с тях може да видим натюрморти и импресии, абстракции и пасторали, портрети и пейзажи, баталии и миниатюри. Едни са направени с майсторство, други – непохватно; някои са зъвършени, други – само скицирани; има такива, с които се гордеем като с шедьоври, а и такива, от които се срамуваме и гледаме да забравим. Всички тях ние малко или повече разказваме, а с това ги правим видими както за другите, така и за себе си и за Бог. Защото без Бог, без себе си и без другите, каквото и да притежаваме, то е нищо и ние сме никои.