ХОДЕНЕ ПО КРЪЧМИТЕ

На непостижимия и безответен
Николай

Кръчмата „Бордо“

Там се събирахме често, дори и когато квартирата ми не бе наблизо. Сега обаче, след успешната януарска сесия, с идеята да продължим при мен, пичовете от курса – прилепили две маси и съвсем разпищолени – я бяхме ударили на вакханалия. Пиехме си мастичка, няколко бутилки от която, като на редовни клиенти, сервитьорката – една достопочтена многокилограмова лелка – ни „отглеждаше“ в камерата на хладилника. Мезехме маслини с лук и магданоз, а Мъро, диването му с диване, си беше поръчал тройка кюфтета с гарнитура. Гарнитурата се състоеше от варен до разкашкване боб и, знам ли защо, морава лютеница.

– Аз на есенната бригада лютеница с такъв цвят не съм правил – недоволстваше Мъро. – Правих червена лютеница, правих зелена лютеница, правих и синя лютеница. Морава не съм. Тази да си я яде Боби, щото съм сигурен, че той я прави. Само той имаше морава боя за яйца.

Обясних му, че винаги и навсякъде – дори и миналата есен, дори и във Видинския консервен комбинат, съм използвал за оцветяване на лютениците и компотите преди всичко естествени багрила.

– И само в изключителни случаи – допълних, – темперни бои. Ти знаеш колко хрисим човек съм, как изобщо допускаш, че мога да оцветявам с боя за яйца нещо друго, освен пастет от пилешки дробчета и кайма за смядовска луканка. Не съм сигурен дали знаеш, но тях не ги правят в консервен комбинат, тях ги правят в месокомбинат.

– А луканката – в Смядово – услужливо додаде Пепи.

– Добре де – уж се примири Мъро. – Казваш – естествени багрила. Откъде да знам, че не си стрил вътре от моравата гъба?

– Що се правиш на отровен бе, Мъро?

– А-а, на отровен – съвсем се сниши той. – Сигурно от моравата гъба?

Ех, ако можеше и в миша дупка щеше да ме навре. Ама аз съм го чел този разказ. И след това съм му дал и на него да го прочете. От Хърбърт Уелс е. Сигурно се е забавлявал, когато го е писал. Затова помълчах, погледах в честните очи на Мъро, отпих си от мастиката и рекох:

– Оная морава гъба не действа така. Виж, ако беше обикновена мухоморка…

Мъро се омърлуши, подъвка малко от кюфтето и отчаяно каза:

– Не мога да го ям това гнусното.

– Ами, недей да го ядеш бе Мъро.

– Я гледай – възмути се той, – че нали ми е в порцията!

– Добре де, бучни си една маслинка за компесация.

Ясно видях потреса, който изживя, при откритието, че ако си беше поръчал чорба, сега можеше да загребе от маслините ми с лъжица. Преглътна някак си и веднага се изхитри да набоде с вилицата цели три маслини. Веднага ги лапна (за всеки случай) и успокоението се разля по физиономията му. Мъро! Личност непосредствена и открита, самото олицетворение на доброжелателност и почтеност към самия себе си. Ясен и открит, не се срамува от пороците и винаги е горд с достойнствата си. Склонен да се самосъжалява, но трудно се прецаква. Лесно можеш да му прочетеш мислите – те бликат от погледа, оформят мимиката и движат жестовете му. Да сбъркаш лакомията му с някакво друго качество е невъзможно – тя е негова религия. Да – едно кой знае как навестило ни езическо божество, за което трапезата е олтарът, а всичко, що се яде и пие – жертвеният агнец. Поклон вам, любителю на житейските вкусотии, като манджи, алкохоли и жени. Слава тебе, владетелю на екзотични езици, учена главо! Чуй ме, Камю! Това е абсурдният човек – неговите слабости се крепят на здравите му челюсти. [От лексикона на Пепи: „За Мъро е валидно логическото и етическо положение „По-добре да стоя гладен, когато няма какво да ям, отколкото да не ям, когато стоя гладен!“]

– Лелче – викна Пепи, – още по едно.

– Ей сега, леля – с клокочещ от слюнка глас откликна сервитьорката. И добави мазно-мазно – Да мятам ли шкембенцето?

Пепи я погледна така, както достоен човек поглежда не по-малко достоен човек и с тих глас, в който, трябва да признаем, личеше и нотка на интимност (но не перверзна,а някакси роднинска), отвърна, че именно сега му е времето.

– И Ленин го е казал – заливаше я с комплименти той, – че преди малко беше рано, а след малко ще бъде късно. За шкембенцето винаги си има точно определено време, дори бих казал – точно определен миг. Кой е той, Джери?

Макар да гледаше към приведената вляво от него сервитьорка, Пепи с непогрешимо и уверено движение изстреля десницата си нагоре и ако Джери бе по-наблизо, би го продупчил с показалеца си. Джери се стресна, изпусна вилицата си и изумено рече:

– Кой бе, Пепи?

Показалеца на Пепи напрегнато се сви към палеца, двата пръста се събраха, стриха се един в друг и звучно щракнаха. От този звук се разбра, че Джери, както обикновенно, не знае нищо.

– Мъро – извика Пепи, като отпусна ръката си.

– Това е мигът – вяло отвърна Мъро, – в който чувството за неудоволствие се превръща в чувство за удоволствие. Обаче не го е казал Ленин, а Фройд.

– Видя ли? – попита Пепи лелката, докато тя го гледаше с грейнал поглед.

След което, снишил глас, започна да и говори, а до нас достигаха сакрални фрази от рода на: „виж там“, „пипереца“, „чесънец“, „не много, ти знаеш“, „и гледай да е златисто“, „знам, че само ти го можеш“ и т.н. Лелката възторжено тресеше диплите на гушата си и по всичко личеше, че ей-сега ще се стопи от благововеене пред Пепи и ще се разлее в краката му като петно суров петрол в Персийския залив. Пепи даде указанията си, махна с полуповелителен-полуумолителен жест и сервитьорката припна към кухнята да изпълнява поръчката. Забелязал, че общо взето гледаме него, той поясни:

– Лелките трябва да се уважават! И с тях трябва да се общува правилно. – Пепи обходи с поглед масата, забеляза, че Джери изобщо не го слуша, а дебне една муха, кацнала на вилицата му, изчака момента, в който ръката на Джери стремглаво посегна към мухата и направо го заби със звънък фалцет – Защо, пита Джери?

Джери се сепна, изгледа със съжаление литналата муха, която тутакси изчезна в мазния кръчмарски въздух и троснато отвърна:

– Не съм питал! Що се бъзикаш сега с мене?

– Трябва да питаш – назидателно рече Мъро, оригвайки се леко в края на фразата.

– Трябва и да слуша – продължи Пепи, – внимателно да слуша какво му говоря.

 

Игри на кучета, игри с кучета

Джери бе ефирна и лека фигура, фриволно пърхаща из стратосферните слоеве на студентството, благодарение на крилцата, пришити на гърба му от вездесъщия татко, обитаващ самостоятелна канцелария в полувисшите ешалони на властта, без да пропускаме и правото му на ползване на част от коридора под формата на изтривалка за обувки. Джери правеше своите набези към компанията на нашего брата или когато се заформеше голям запой или по време на сесия. Във втория случай, два дни преди изпит той цъфваше в квартирата на Пепи с неловка усмивка на устата и няма молба в очите. Пепи като голям педагог не го пускаше да се дави в морето, а наливаше в главата му толкова, колкото можеше да побере. Правеше го наистина търпеливо – събираше всяка локвичка и капка, които се бяха разлели и отново наливаше. Два дни по-късно всички ставахме свидетели на малко чудо. Джери се появяваше с вид на послушник в манастир, присламчваше се към някоя групичка, слушаше с грейнал поглед, внезапно и за всеобщо смайване – компетентно – се намесваше. Щом му дойдеше реда влизаше спокойно, смело теглеше билета и без много-много да се бави уверено сядаше пред изпитващия. Получената тройка или четворка той смяташе за напълно естествена и в реда на нещата, затова гордо я показваше на неверниците и скептиците.

После, когато се отцепеше, получавеше пристъпи на малоценност, коленичеше пред Пепи, викаше му „господарю“ и го караше да иска от него каквото може. Пепи, който никога не изоставаше в алкохолната кондиция, охотно глезеше прищевките му. Тогава наставаше всеобща веселба. Джери предано гледаше Пепи в очите, а Пепи го разиграваше като копанарска мечка.

– Не ми казвай „господарю“ – врещеше той, – ще ми викаш „повелителю на мухите, комарите, колорадския бръмбар и всички останали вредни насекоми”!

Джери се справяше с трудната комбинация.

– Пореви ми като бенгалски тигър – капризничеше Пепи.

Джери не чакаше да му се повтаря, зиваше и надаваше смразяващ кръвта вой. Пепи се вторачваше в него и пронизително почваше да пищи:

– Помо-о-о-щ! Всички в противоатомното скривалище!

Веднъж Пепи поиска от Джери да му бъде куче. Разпивахме в квартирата на Гареца и Джери хукна по комшиите да търси каишка. Обяснявал им, както каза самият той, че кучето му било разгонено и непременно трябва да бъде изведено на разходка. Някой от горните етажи му дал. Джери се върна видимо доволен, сам си надяна клупа, а края натика в ръцете на Пепи. Двамата излязоха на разходка. В новото си амплоа Джери се затрудни единствено при слизането по стълбите. Не можа да запази равновесие, търкулна се надолу, без малко да завлече и Пепи, но той предвидливо пусна каишката. Озовал се на площадката, Джери съобрази да се изправи на четири крака, изключително сполучливо се отърси и не без усилие отвори входната врата с носа, или както той си представяше – с муцуната. После двамата се изгубиха в тъмнината. Когато се върнаха Джери беше с протрити на коленете джинси и с охлузени длани, а Пепи с посърнала физиономия. Той обясни, че по пътя Джери уж поискал да препикае едно дърво.

– Всъщност искаше да се скрие в сянката му! – разочаровано поясни Пепи, а Джери скри ръце в дланите си от срам.

Набеденият пес се кротнал до дебелия дънер, правейки се, че търси по-удобно място.

– Трябва да му призная, че ги усети преди мен, – добави скръбно Пепи. – Прояви нюх, но не ме предупреди, гадината! Поне да беше джафнал!

Главата на Джери хлътна не само между дланите, но и между раменете му. Беше съкрушен от подлостта си. По-нататък стана ясно, че докато Джери се покривал според сянката, а Пепи нехайно стоял на осветеното, от тъмнината като фурия се появила млада жена, която мъкнела безжалостно за ръчички две хленчещи и едва смогващи да удържат на яростното й темпо дечица.

– Мамо! – приплаквали те, – Не бързай толкова! Ще загубим тате!

– Голяма работа като го загубим! – съскала жената, – Ако не беше се налюскал толкова, нямаше да го загубим! Той нали не се тревожи, че ние също можем да се загубим!

– Що да се тревожи ма, мамо – ревнало на глас едното, – ние нали не сме се налюскали?

При тези отчаяни, но все-пак логични думи на детето, отминаващата нямо наблюдаващия я Пепи жена рязко спряла, извъртяла пред себе си хлапетата, като едва не ги блъснала фатално едно в друго.

– Аз не люскам – с режещ глас се надвесила тя на децата, – няма да позволя и вие да люскате!

– Беше ужасно – сподели тогава Пепи пред всички нас и продължаващия да се свива и смалява Джери. – Не зная дали беше от странното съчетание на светлини и сенки, но аз видях гласа й като назъбен метален диск, въртящ се със свистене към личицата на дечицата. Затворих очи, но ясно си представих, как в следващия миг от същите тези невинни личица се отделят първо ушичките, а после нослетата, как меко и беззвучно падат на тротоара и как започват да се къпят в шуртящата от раните, които те са оставили, кръв. Можете ли да разберете ужаса ми в този момент!?

Той обходи с горестен поглед всинца ни, за да се увери дали наистина разбираме ужаса му. Също с погледи ние го уверихме, че не бихме искали да сме на негово място точно в този момент. Джери не беше удостоен с поглед, защото лежеше свит на кълбо на пода и …хлипаше?, о, не – безумно се кискаше.

Пепи нямал сили да си представя повече, затова отворил очи, за да види с тях действителността. Кошмарът на действителността се оказал не по-добър от кошмара на фантазиите му. Жената била млъкнала и с втренчен поглед оглеждала ту дървото, ту окопалия се в корените му Джери, ту Пепи с опъната каишка в ръката. Дечицата, с читави нослета и ушички, но с незасъхнали сълзи по бузите гледали в същата посока, но в друга последователност: погледът на голямото „течал“ (така се изрази Пепи, а още по-точно: „Течеше като лава от кратера на вулкан!“) от ръката на Пепи, по каишката, та чак до мержелеещите се край дънера вратни жили на Джери; докато погледът на по-малкото „тичал“, но с „боси крачета“: „От пребледнялата ми физиономия до треперещите ми колене, като предизвикваше неудържим гъдел по корема“. Пепи не издържал на тормоза и с тънък фалцет попитал по-малкото:

– Там ли са ти ушичките-мушичките, миличко? Цяло ли ти е носленцето-мосленцето?

Странно, но на загрижения му въпрос детето отново се разревало, а майката се надвесила над него и смразяващо рекла:

– Виждаш ли на какво заприличва човек, когато се напие? Виждаш ли!? Виждаш ли!? Виждаш ли!?..

– Ей това „заприличва“ звучеше много нечовешки, затуй като китайско мъчение болезнено се впиваше в душата ми и в душите на мъничетата… Ти пък къде се слагаш? – Пепи бе забелязал влажния поглед на Джери, от което бе заключил, че той също се е наредил на опашаката на страдалците. – Бездушието на тебе най ти приличва

Пепи сепнато прекъсна обръщението си към Джери. Беше му светнало, че ако трогне Джери, докато е вживян в образа на кучето, той току- виж подвил виновно опашка… Затова пренебрегна възможността да унизи Джери и се върна към повествованието си. Той сподели, че от един момент започнал да чувства все по нарастващ световъртеж от повтарящата се реплика на жената. Накрая решил, че тя никога няма да спре и тъкмо да пусне каишката и да се хвърли да спасява детето (както и себе си – но не и Джери) от жестоката му майка, когато от тъмнината, като от космическия вакуум, изплувал безтегловният баща. Той размахвал крайници, мъчейки се преко сили да свърже с тях в каква да е координатна система трите измерения на пространството.

– Координатата на времето той вече я беше жертвал – рече Пепи.

Личало си, че тялото му желае най-накрая да се отдаде на земята, докато духът му все-още се крепял на няколко педи над нея. Мъжът „избродирал“ (според Пепи) сложна плетеница от къси и дълги стъпки, използвайки всички възможни опорни точки, които му предлагат стъпалата, подминал ненадейно дървото и прегърнал нашия герой, като едва не го съборил на земята.

– Можех да се дръпна настрани – коментира по този повод Пепи, – и да го оставя да мине покрай мен на път към преизподнята, но нито онова женище заслужаваше такова добро, нито пък дечицата – подобна зла участ!

Ето защо Пепи се оставил в прегръдките на злочестия баща и съпруг. Онзи започнал да му се хили в лицето и да го опиянява с ракиено-лучен дъх, докато не разпознал гласа на жена си и не се вслушал в него. А тя повтаряла като в транс:

– Виждате ли на какво заприличва човек, когато се напие? Виждате ли!? Виждате ли!? Виж…

Точно тук, мъжът, който вече се бил оттласнал от Пепи с две ръце, изломотил насреща й:

– Стига си опявала, ма! Ай са фанем на бас, че ей тоя, дето води кучето е фиркан повече от мен? Нали бе, приятел?

И мъжът му намигнал заговорнически, „не с окото – както каза Пепи, – а някак с цялата си физиономия“.

Този тъжен разказ развесели единствено Джери. Само той не беше разбрал покрусата на Пепи. А покрусата на Пепи идеше от неумолимостта на два печални факта. Първият факт бе, че всички в тази история го вземаха за пиян, а той държеше, че не е. Вторият – също всички бяха повярвали, че Джери е куче. Такова крушение на замисъла Пепи не беше преживявал. Затова му беше тъжно.

Прочее, кучетата по доста странен начин гравитираха около Пепи в периоди на следсесийни алкохолни подвизи. Като всеки студент, той не пилееше парите си за таксита, а разумно ги влагаше в обезпечаването на купоните с питиета и мезета. Прибирането си до квартирата Пепи обикновено отлагаше за следващия ден, но когато то бе наложително, го възлагаше на упоритостта, интуицията и добрия си шанс.

– Краката – казваше Пепи, – нямат нищо общо. Те си се преплитат. Важното е в подходящия момент да им помагаш с ръцете си.

Той твърдеше, че в среднощните му „маршове на скок“ до квартирата винаги се намирал по някой помияр, който да го придружи в трудния път. Според него, това ставало в критичните моменти на преходите му, когато имало опасност да обърка посоките или му идело да се бухне в най-близкия храст и да отдъхне. Точно тогава се намирало поне едно куче, което притичвало с радостно размахана опашка и го повеждало в правилната посока. То го довеждало до входа на кооперацията и после изчезвало в мрака.

Пепи също им отдаваше необходимото внимание и любов. Колчем се случеше да бъдем „облаени“ от скучаещ на тераса или отворен прозорец пес, Пепи неизменно изпадаше във възторг: „Скивай, скивай! Нали е много готин!?“

– Нормалните алкохолици – казваше Пепи, – виждат въображаеми плъхове. Аз виждам реални кучета. Или не съм нормален, или не съм алкохолик.

Браво бе, Пепи! Реални кучета, как ли не! Реален ли е санбернарът с бъчонка бренди на врата? Сред заснежените върхове на Алпите – иди дойде. Ама в центъра на София…? Историята се разиграва предишната зимна сесия. Пепи си тръгва на инат от Малин, разгневен, че никой не му вярва за „човека-оркестър и публика“. А „човекът-оркестър и публика“ е самият Пепи. Естествено, той нито може да свири, нито да пее. Но, за сметка на това, когато предозира горивото, вестибуларният му апарат се самоизключва и Пепи пада. [От лексикона на Пепи: „За съжаление, все още се напивам „спонтанно, като аборт“, а след това падам „стремително, като крик“. Хората го тълкуват като липса на добро възпитание и вкус. Трябва да се науча да пия бавно и тържествено да преминавам през всички фази на запоя. Заедно с това се налага да усвоя плавното падане, при което да изписвам красиви фигури във въздуха и на земята. Страничните наблюдатели трябва да имат по-ясна представа за идеята на моето пиене и последвалото го падане. В противен случай и двете стават безсмислени. Но какво да направя като са непредотвратими.“] Е, веднъж Пепи решава пътьом да се облекчи в един недовършен строеж, не вижда стърчаща арматура и си разбива челото. Докопва се  до квартирата целият омазан в кръв, застава пред огледалото и вижда ужасна „лобна рана“, според неговия израз. Сърцето му се къса и душата му плаче, докато си оказва първа помощ с наличната ракия. После се просва на леглото и вдига лявата си ръка, макар кръвта да не тече от носа му. Протяга дясната и пуска за разтуха радиото. И в този миг чува: „За хилядите наши слушатели: концерт за пиано и чело в до мажор“.

– Вярно е, каза Пепи, че бях пиян и с разбито чело, но не ми стана ясно аз ли трябва да изпълнявам концерта за хиляди слушатели, или хиляди слушатели ме поздравяват с концерта. Тогава разбрах, че аз съм човек-оркестър и човек-публика едновременно. Дори радиото признаваше тази сложност на моя организъм. Нямах повод да се засягам, както направих в началото, можех само да се гордея с този факт.

Хубаво, обаче компанията не вярва на Пепи. Малин изказва предположието, че физиологическото и нервнопсихическото състояние на Пепи и въпросният концерт случайно са се срещнали точно в този времеви момент. Затова не може да се търси някаква същностна връзка между  двете събития.

– Така ли?! – докачва се Пепи. – Значи никой не смята, че моят живот има поне някаква минимална значимост, която заслужава да получи един толкова кратък и метафоричен акцент по радиоефира?

Оттук нататък никакви увещания не помагат. Така става винаги, когато Пепи реши да се прави на обиден. Обиден е – и толкоз! С гордо вдигната глава и поглед вперен напред, Пепи си тръгва. Другите са улисани да му се обясняват: сакън, да не вземе да се разсърди още повече. Никой не гледа в ръцете му. Само аз съзирам как в суматохата Пепи си отваря чантата и забърсва наполовина изпита бутилка бренди. Подир следващия изпит, докато се събираме във „Варшава“, за да отпрашим после към нечия квартира, Пепи вади старателно сгънат лист и ми го пъха в ръцете.

– Е, няма що! – казвам, без да съм погледнал в листа. – Пищов след изпита наистина е трогателен подарък.

– Не е пищов – смирено казва Пепи.

На листа, с характерния за Пепи дребен и малко разлат почерк, пише следното: „Когато се прибирах изоставен, унижен и оскърбен в онази мразовита нощ, аз почувствах упойваща умора и непреодолимо желание да си легна в първата срещната пряспа. Бялата смърт надничаше иззад мавзолея и потриваше доволно ръце. Тя беше сигурна, че ще прибере душата ми. Тогава се появи санбернарът. На врата му беше вързана бъчонка с бренди. Той дойде до мен и наведе бъчонката. Излочих всичко, което имаше в нея. Понечих да му дам петдесет стотинки бакшиш, но санбернарът се врътна и хукна нанякъде, навярно за да зареди бъчонката и да спасява друг клетник. Само следите от големите му санбернарски лапи останаха да блестят върху снега. Ако хората бяха мои кучета, така както кучетата са мои хора, животът ми щеше да е далеч по-щастлив.“

– Сигурен ли си – попитах аз, – че всичко това действително се е случило?

– Има си хас – отвърна Пепи. – Още чувствам вкуса на брендито. Изключително качество! Искаш ли да ти дъхна?

По-късно, по време на лятната сесия, в Гареца, пиенето свършва необичайно рано. Събираме пари, а най-голямо желание да изтърчи до денонощния гастроном срещу съдебната палата проявява Пепи. Минава час, минават два… Отново събираме пари. Пращаме Джери. Той се връща с каквото трябва. В един след полунощ се появява Пепи – с невинен вид, без пари и без водка. Този път историята е такава:

– Чинно купих всичко. И водка, и салам. Вървях си по „Витоша“, а насреща ми се зададе матрона с пудел. Пуделът надуши салама. Лавна зверски и скокна насреща ми. Аз хукнах. Пуделът – след мен. Матроната запищя, че и крада кучето. Отвърна й сирената на милиционерска кола. Свърнах в първата пресечка, в първия мярнал се вход, та в мазето. Кучето обаче не ме изостави. Нямаше как – дадох му салама. Само и само да не лае. А аз реших да поправя разбитата си нервна система с водката. Докато милицията отмине, докато матроната спре да пищи, пуделът опраска салама, а моя милост – водката.

Трябва да си призная, че веднъж заварих в квартирата му някакво псе. По всичко личеше, че съвсем доскоро е било бездомно, но уютът, предложен му от Пепи, явно не го правеше щастливо.

– Не можах да се откача от него – обясни Пепи с озадачен вид, по който разбрах, че няма никакъв спомен относно появата му.

Кучето, свито на кълбо, в шоково състояние, скимтеше от един ъгъл на стаята. Цялото бе омотано в зелена връв, иначе здраво завързана на гърлото му.

– Да не си го бесил? – попитах напосоки.

– Глупости – гузно отвърна Пепи. – Тъкмо щях да го водя на разходка.

– Ама то сигурно се е дърпало? – предположих аз.

– Ъ-хъ – съгласи се Пепи. – Не щя и да яде. Кремвирш му дадох, ей тука беше.

Пепи се залута да търси кремвирша. Естествено, не го намери.

– Къде ли се е дянал? – питаше Пепи и обръщаше джобовете на панталона си.

Аз отворих вратата на стаята му, прекосих антрето, отворих вратата на апартамента и успях овреме да се дръпна от нея. Кучето не успях да видя – то се беше стрелнало със скоростта на светлинен лъч. Усетих само полъха на вятъра и зърнах крайчеца на зелената връв, която Пепи безуспешно се опита да застъпи.

– Отърва ми кучето! – ревна той.

– Ще си намериш друго!  –  успокоих го аз.

И той ги намираше. Те буквално се тълпяха около него и май действително правеха живота му щастлив.

 

Пепи иска дозволение

– Искам дозволение за една малка реч – извиси глас Пепи в кръчмата „Бордо“.- „Свободата, Санчо, свободата, е най-великото измежду всички възможни неща и тя ни задължава в името на бъдещи времена…“ – цитатът явно се изчерпа, та Пепи продължи с интерпретацията му, – и поради това аз няма да ви викам по друг начин, освен господа. Господа от експедиционния корпус, господа от випуск хиляда деветстотин седемдесе и шеста, господин Джери – казвам ти го, защото не го заслужаваш, ти заслужаваш да ти викам „другарю“, но въпреки това ти го казвам, защото се надявам, че поне веднъж съвестта ти ще заговори и ще ти каже: „Свиня си ти със зверски образ и подобие…“ и няма да спре докато не стигне до: „Защото той не се надяваше на това“.

Пепи обичаше да държи речи по кръчмите. Когато от тази му слабост се заформеше скандал, той твърдеше, че е студент по актьорско майсторство и репетира ролята на Мармеладов от „Престъпление и наказание“. Абе, то и речите му си бяха досущ като на Мармеладов.

– Да ме прощава Сартър, обаче адът, това не са другите. Вие, другите, не сте моят ад. И аз не съм вашия. За всички нас, адът е на другата сутрин. Утрешният ден е нашият ад. Кой ни мами и кътка към Утрешния ден, като ни обещава, че той ще е по-хубав от днешния? Този, който не знае що е махмурлук – трезвеникът. С какво право обаче той ни обещава щастливото Утре, когато днес не е с нас? Минал ли е той през лабиринта на страданието или безгрижно си върви в син костюм с червена вратовръзка по гладката пътека, полята му с асфалт от самия Сатана? Гърчил ли се е в пламъците на дехидратираното си тяло и лишеното от спомени съзнание или от висотата на своето лицемерие се е надсмивал на мазната пот по челата ни и кървясалите ни очи? Очите ни! Прозорците към нашите души! В какви неистови мъки нашите души са драли по тези прозорци и са оставяли кървави дири по тях, той не знае. И как горещо са се молели Нему: да се яви Самият Той като благ старец, в черна и лъскава бюфетчийска манта, със свита лява ръка, на която виси бяла кърпа, с леко повдигната дясна, върху разперените пръсти на която, разливайки равномерна светлина наоколо, дори не трепва никелирана табла. А върху таблата, ех, върху таблата – димяща купичка шкембе-чорба и две-три халби бира. И нищо от това нашите души не искат даром. Те искат всичко да бъде записано в малкото тефтерче от горното джобче на мантата Му, с химическото моливче, върху което Той да плюнчи. Да плюнчи и да записва.

– Не богохулствай! – смогна да каже Мъро и се прекръсти.

– Аз ли богохулствам? – засегна се Пепи. – Богохулстват тези, които не пият. Защото са обзети от суета и високомерие. Защото говорят за утрешния ден, като за завръщане в рая. Защото не знаят на какво са обречени. Ние страдаме, но сме озарени от знанието…

В мътния въздух на кръчмата „Бордо“ Пепи наистина изглеждаше като озарен. Всички се бяха обърнали и го слушаха. Дебелата сервитьорка, понесла към масата огромна табла с новите ни поръчки, почтително бе застинала насред пътя си и любвеобилно го съзерцаваше. Обзе ме безпокойство – хората от семейство Ушеви се вряха навсякъде и ти стъжваха живота за къде по-невинни изказвания. Огледах се дискретно, но не забелязах някой да е чак толкова трезвен, че да си спомня после какво се е говорело. А да се монтират подслушвателни устройства в кръчмата „Бордо“ би било гавра с научно-техническия прогрес, шестващ гордо по всички етажи, звена и коридори на службите. Успокоих се окончателно, когато отхвърлих и възможността, някой да се натегне с цел да осигури пиячка до края на дните си. Плюс това, речтта на Пепи ги ласкаеше: те бяха далеч от светлината, нямаха бъдеще и живееха между циментовия под и опушения таван, между първото и последното питие, между сутрешното гадене и вечерната омая. За тях беше велико преживяване да чуят колко са значими. Лелката по-скоро би се разделила с половината си колограми, отколкото да оклепа своето божество. Що се отнася до Джери, предвид потеклото му – за него по-важно бе да завърши висшето си образование, а не да трупа точки, като жертва попа пика. А Пепи сякаш бе загубил всякакво чувство за самосъхранение. Той приключи с ада на Утрешния ден, като стигна до заключението, че за да не се озовававаме в ада, не трябва да допускаме Утрешният ден да настъпи. Поради което се налага да пием денонощно.

– Къде обаче можем да пием денонощно? – не спираше латерната Пепи. – Като не броим „Дунав“ и бюфетите на нощните влакове, денонощни кръчми няма. А защо няма? Няма, защото мъката ни, братя, трябва да е по-голяма.Това е истинската причина кръчмите да имат работно време. Лепят разни мазни листове по вратите и пишат на тях „От-до“. Демек, в туй „От-до“ ние ви даваме правото да бъдете щастливи. Хубаво, ама защо никой не пише времето „До-от“, че да се види колко малко време е „отворено“ и колко много време е „затворено“. Тогава да преценим колко е щастието и колко – мъката. Богородица била ходила по мъките! Значи, не е обходила всички мъки, защото не е била жена, дето ще тръгне по кръчми. Ето, това викам да направим. Предлагам следващите дни да ходим по кръчмите, за да разберем и преживеем мъките. Следващият петък пак ще се сберем тук, че да видим: оживели ли сме, оцелели ли сме, висшият смисъл ли сме разбрали, или сме долетели до сърцето на нищото…

Мъро, който по принцип избягваше конфликтите, най-вече тези с властта, притеснено се въртеше. Усещаше, че работата става дебела и вече преценяваше как да се измъкне от попарата, която Пепи наедро дробеше. Бях сигурен, че после щеше да му е много мъчно за всички ни. Пепи забеляза страданията на „младия Вертер“ и точно тук извъртя акцента на речта си по най-йезуитски начин. Той обясни, че в цялата работа нямало нищо незаконно. Просто сме щели да се разделим на тройки и да походим по софийските кръчми. Това щял да бъде нашият принос към наближаващата хиляда и триста годишнина на държавата ни. Това си било истинска експедиция, можело да я наречем: „Хиляда и триста години българска кръчма“. Мигар българската нравственост, култура и идентичност не са се съхранили, благодарение на кръчмите? Че нали в кръчмата поколения български мъже са намирали своето убежище, своята утеха и своята забрава? Че в кое българско село не е имало кръчма? Че в коя кръчма хората не са били равни и не са обсъждали всякакви въпроси? Я, да си спомни Мъро, как властта, в лицето на кмета, попа и стражаря, и народът, в лицето на голтаците, са се надпивали в решаване на класовия си спор. Я, да не забравя Мъро, че подобно на всяка сериозна институция кръчмата не допускала жените, та се налагало последните да пращат децата да викат бащите си. Я да си даде Мъро сметка, в каква високопатриотична инициатива може да участва, а не да свива платната, както изглежда иска да направи. Историята няма да му прости никога, а и той няма да си прости, когато цялата тази история се разчуе.

Пепи говори още дълго, като съвсем се увлече в това, да изкара идеята си едва ли не партийна повеля. Накрая всички кандисахме и разпределихме тройките. Пепи предложи аз, той и Мъро да сме в авангардната тройка и още от утре сутринта да се впуснем в тази смела и опасна експедиция. Речено-сторено. Пепи изглеждаше вдъхновен, Мъро – отчаян.

Все нещо ще се получи на финала, мислех си аз докато сънят ме оборваше, за да ми даде сили за утрешното начинание. Присъни ми се сервитьорката. С една ръка тя махаше на Пепи за сбогом, а с другата почистваше масата на която бяхме яли и пили.

 

Бъзици с Изи

Беше адски студено и Мъро ни наду главите с оплакванията си:

– Не можеше ли толкова да останем в квартирата на Боби – мрънкаше той. – Водка съм взел, има вино. Без да искам, погледнах в кашона на терасата. Всякакви мезета – кисели краставички, туршия. Едно зайче-байче. Сготвено, в бурканчета сложено…

– Не сме се събрали за това, Мъро – със строг глас му отвърна Пепи. – Работа трябва да вършим.

– А-бе, работа. Че работа ли е да пиеш денонощно?

– Не е – съгласи се Пепи. – Знаеш обаче, пиенето ни води към целта. То е тясната пътечка, по която ще минем. Някои ще паднат, други ще продължим. Ти нали не искаш да си сред падналите?

– Не ща! Само че след още две ракии краката хептен ще спрат да ме държат.

– Ей в това е хватката. Краката да не те държат, но и да не си паднал. Все едно ходиш по водата. Вяра трябва, друже, вяра.

– Имам аз вяра – примири се Мъро. – Добре, че имам и това чаталче домашна наденица…

Докато с Пепи проумявахме, Мъро измъкна подковата от джоба на кожуха си.

– Хей – извиках аз.

Мъро се направи, че не ме чува и заобяснява на Пепи:

– Взех я от кашона за хранителни запаси на Боби. Рекох си: „Зайче-байче с луканка не върви да се яде“. И я взех. Ако не щете, мога и сам да я хапна.

Със светкавичен жест Пепи грабна луканката от ръцете на Мъро и я пъхна в собствения си джоб.

– Чакайте бе – викнах отчаяно аз. – Наденицата си е моя. Какво току си я прехвърляте един на друг.

– Аз съм строг, но справедлив – рече Пепи. – Строго ти отнемам подковата, но справедливо ще я разделя, когато му дойде времето.

А времето беше, кажи-речи, дошло. Пък и ние бяхме дошли до мястото – кръчмата „Тракия“. Мъро каза, че това е любимата му кръчма. Заради последните пет букви от името.

Беше към три следобяд. Ракиено време, както би казал Пепи. [От лексикона на Пепи: „Ракиено време наричаме всеки час от денонощието, в който на човек му се пие ракия“] Въртяхме усилна дейност от ранни зори. Докато чакахме Мъро, изпихме по две бири. Мъро дойде премръзнал, затова сгряхме едно джезве с ракия, пийнахме по финджал, и се понесохме редом с февруарската вихрушка. В „Капри“ не ни пуснаха – не били отворили още. Кръчмата срещу „Електрон“ също беше със спуснати кепенци. Разгеле, ресторантът в Слатина вече работеше. Изядохме по една шкембе-чорба, като я застроихме с малко водка. После Мъро заврънка, че му се ядат кебапчета. Хайде в кебапчийницата насреща: бам, по тройка с гарнитура и по една гадна бира в пластмасова чаша. Сетне издрапахме калните слатински улички и седнахме да отдъхнем в „Златния елен“ на Гео Милев. Мъро избърза и поръча бутилка вино и дроб-сърма. Пепи възропта, при това съвсем правилно, че прекалено много ядем и твърде малко пием.

– Както е тръгнало, нито парите ще ни стигнат, нито ще се напием като хората.

– Какво да правя, като съм гладен – жално го погледна Мъро.

– Пий повече бира – посъветва го Пепи. – Тя поне е хранителна.

Мъро се вслуша в съвета му и на пазарчето „Ситняково“ изпи три бири, а оттам по „Иван-Асен“ се помъкнахме към „Тракия“.

Още с влизането го забелязахме. Момичето седеше на маса четворка, близо до печката. Доста големият му бюст опъваше бяло поло, а върху полото трептеше златна верижка с медальон. Беше хубавко, леко порозовяло от топлината, проснало обути в дънки и ботуши крака под масата. И още – шнола държеше хлабаво правата и коса отзад, кожата и беше гладка, а светлите очи гледаха със смесица от ярост и, характерната за хубавелки като нея, глупавина. „Вие мълчете!“ – изсъска Пепи историческата реплика на поручик Ржевски и ни повлече право към нея. Когато стигнахме, без заобикалки рече:

– Налага се да седнем при вас!

Момичето едва сега ни забеляза и стреснато попита:

– Защо се налага?

– Поръчение! – вдигна рамене Пепи.

– Оня ли ви изпрати?

– Е-е… – ставаше все по-лаконичен Пепи.

– И защо сте трима?

– Сам съм! – излъга, без дори да трепне Пепи. – Тия се повлякоха с мен по пътя. Било им студено. Пиело им се. Не били виждали хубава жена от девети септември. Нали знаеш, обичайните простотии.

– Хубаво, сядайте. – Мацето пестеливо мръдна пръстче по посока на свободната част от масата.

Разсъблякохме се, окачихме връхните дрехи и насядахме. Сервитьорът, брадясал, с лоясали отвсякъде очи, се дотътри преко сили и с тежка въздишка се подпря с две ръце на масата.

– Водка ли? – заинтересува се махмурлукът му, докато той само си отваряше устата.

– Четири! – отвърна лекото опиянение на Пепи.

– Аз не ща водка, – рече мрачно Мъро, – искам мента.

– Поръчай си, де! – скастри го Пепи и уточни: – Две водки за красавицата, щото нея чакане я чака, ще ми простите тавтологията. Една за мен – да мога да се държа, докато и правя компания. И една за храбрия сервитьор, че има още много да тича до тая маса, докато ни изпълнява поръчките.

Аз и мацката се засмяхме, Мъро оброни глава, а сервитьорът радостно подгъна крака и едва се задържа на ръцете си. С това сплотяването на колектива приключи. Направихме поръчките, а сервитьорът, усетил, че краят на този тягостен ден ще бъде по-щастлив от началото му, енергично – доколкото това бе възможно в неговото състояние – пое първо към мокрия бюфет. Кухнята щеше да почака.

– Как те викат? – обърна се Пепи отново към момичето.

– Хризантема – кой знае защо свенливо отвърна то.

– Извинявай! – рече той, без да обръща внимание на това, че дърпах ръкава му под масата. Беше почнал да се държи просташки. [От лексикона на Пепи: „Ако културният човек не може да се държи просташки, това озчава, че той е полуинтелигент и сноб.“] – Искам да уточня. Аз не те попитах как се казваш. Ако ме интересуваше това, щях да ти поискам паспорта. Също така не те попитах как ти викат, когато са ти ядосани. Нямам намерение да ти крещя, пък и не обичам, когато имената завършват на „о“. Просто исках да знам как се обръщат към теб, как те викат, когато имат нужда от мекия ти поглед, от нежните ти пръсти, от профила на силуета ти и така нататък.

– Изи ме викат. – отново свенливо, но като се стараеше да спазва граматиката на Пепи, отвърна момичето.

– Изи? – с очи, присвити като на дегустатор, който ще опипва всеки звук в това име и ще преценява всяка буква, попита Пепи. – Момчета, какви асоциации буди това име у вас?

– На голямо налягане – тутакси се отзова Мъро. Той прочее не бе откъсвал поглед от балконите на Изи, но намери оправдателната дума. – Изобари! Нали беше нещо свързано с налягането.

– Тъй, тъй… Ти, Боби?

– На мен ми звучи като радиация. – намерих сгоден случай да се избудалкам с Мъро и съвсем като него изтърсих – Изотопи! Нали беше нещо свързано с атомните бомби.

С последните думи, които натъртих (особено „бомби“), влях погледа си в тоя на Мъро и елейното пълноводие на нашите два погледа обтече гърдите на Хризантема. Пепи, обаче, се държеше на положение. Честните му очи, леко прижълтели от алкохола, гледаха също тъй честните очи на момичето. Но ръцете го издаваха – те нервно барабаняха по масата. [От лексикона на Пепи: „Винаги гледай жената в очите, гърдите остави за ръцете си“.] После обясни, че бил нервен, защото сервитьорът забавил водката. Как ли не!

– Виждаш ли какви страхотии си представят хората заради името ти? Така ги държиш на дистанция. Твоят приятел защо го няма още, а? Защото и той асоциира името ти с нещо кофти. „Изи -вика си той, – Изи? Какво ме притеснява в това име? А-а, точно така! Изи ще ми избяга!“

– Няма да избягам – неуверено започна да отрича тя.

– Това няма значение. Важното е, че той си го мисли. И затова не идва. Защото чувства, че ще го изоставиш. Знаеш ли какво рисува неговата фантазия? В нея той е венециански лодкар, който търси своя пристан. Морен и самотен, той безпомощно се лута в настъпващия мрак. Но на всички пристани гъмжи от подранилите лодкари. А като светла искрица над главите им кръжи тъжната венецианска песен: „О, мио гранде аморе“, което ще рече: „Къде лодкарю приюти за тази вече ладията своя“…

– И греблото къде си сложи – мръснишки го прекъсна Мъро.

Пепи се направи, че не го чува и продължи:

– И в този миг той вижда един самотен – също като него – пристан. На него пише нещо, но лодката се клати от прибоя, здрачът обвива с плаща си масивните форми на пристана, а солта на горчивите работни сълзи, люти в очите на лодкаря…

– Само оцет и олио остана – удиви се шепнешком до мен Мъро. – Как успя само в едни сълзи да сложи сол, пипер, че и горчица?

Пепи и Изи обаче не му обърнаха внимание.

– С напрегнат поглед той успява да разчете три букви: И-З-И. „Това е моят пристан“ – казва си лодкарят и с последни сили плъзва ладията си върху разпенените вълни напред. И когато достига съвсем близо, пред него се изправя целият надпис: „Кеят на изоставените!“

– Но защо, защо си мисли той така? – с плачлив глас попита момичето, явно разчувствано от небивалиците на Пепи.

– Защото си му дала повод – коравосърдечно отвърна Пепи. – Целувала си се там с някакъв…

– Не съм се целувала – с жален глас започна да ни се обяснява Изи, -той само ме беше прегърнал. Аз го помолих – беше ми студено.

– Що си бърсала тогава с кърпичка червилото си от устата му?

– Ама не е така – все по-отчаяно се бранеше Изи. – Аз нямах червило тогава. Той беше пил боза, изцапан беше, бозата му трих…

При думата „боза“ нервен тик пробяга по бузата на Пепи, но този спазъм явно се дължеше и на факта, че каквото и да кажеше нашият приятел, то се оказваше вярно. Налагаше се да започне да замазва нещата, иначе изтървахме мацето. Нямаше смисъл: я, какво хубаво каре бяхме оформили. Но Пепи неразумно продължи да експериментира:

– А за трите разкопчени копчета на роклята какво ще кажеш?

– Не бяха три, а две! – тропна под масата с крак Изи. – Топло ми беше.

– Нали ти беше студено? – изплъзна се от устата на Пепи, преди още да успея да го ритна по кокалчетата.

– Вие какво сте ме заразпитвали – ядоса се не на шега Изи. – Само ме обърквате. Илиците са ми хлабави. И не бях с рокля, а с пола и блузка. Но, ако оня тъпънар ви е казал, че Мишо ми е бъркал и под полата, това вече си е чиста свинщина. Кажете на оная свиня, че не е честно да ме шпионира! Откъде-накъде! Няма право да ме наблюдава. Писна ми отвсякъде да ме наблюдават…

За всеобщ късмет келнерът доплува с огромна табла, по която празнично дрънчаха една о друга множество чаши. Не личеше нещо да е разлято. Явно, нашият човек си беше гаврътнал неговото и ръцете му вече не трепереха. Той тържествено сложи пред Изи две водки, и, странно, тя нямаше нищо против. Докато Мъро ревностно следеше изпълнението на поръчката, тя грабна едната си чаша и без да каже наздраве, гаврътна близо половината. След това запали цигара и решително каза:

– Изпивам си водката, изпушвам още пет цигари и си тръгвам!

– Удари за наша сметка още едно, приятел. – отпратих аз сервитьора, като така дадох още малко време за съвземане на Пепи.

Пепи стана, отиде до палтото си, бръкна в джоба му и извади суджука. Върна се, коленичи пред Изи, протегна ръце и рече:

– Приеми това вместо букет с цветя. То е плът от плътта ми, кръв от кръвта ми и черво от червата ми…

Изи погнусена погледна чаталчето, но размисли и го грабна от ръцете на Пепи.

– Повече да не се повтаря! – строго каза тя, докато суджукът изчезваше в чантичката й.

– Добре-е, извинявай! – заусуква помирително Пепи. – Каквото и да говорим обаче, едно ще ти кажа. Не ти отива така да те викат. Това „Изи“ звучи агресивно, от него те побиват алиенистични тръпки…

– Какво, какво? – отново застана нащрек момичето.

– Тръпките на отчуждението – преведе услужливо Мъро, разкъсвайки вниманието си между описа на ястията в оръфаното меню, което благодарния сервитьор междувременно ни бе донесъл и ненагледния бюст на нашата сътрапезничка. – Латинският термин „alienatio“ означава отчуждаване на имущество или полудяване, т.е. отчуждаване от състоянието на нормалност. Пепи искаше да каже, че когато човек чуе името ти и види теб самата, остава с чувството, че рано или късно ще те загуби. Разсъдъка си също.

– А-ха! – весело рече Изи и лашна остатъка от водката. – Значи, тебе те викат Пепи? И как ти е името бе, Пепи?

Но Пепи се беше окопитил.

 

Паралелепипед и Тема

– Викат ме Пепи, но това е галеното съкращение от Паралелепипед. – започна зашемяващо Пепи. – Кръстили са ме така, защото татко е Геометър, а мама – Отсечка. Татко постоянно чертае бъдещето ми, а мама най обича да отсича – това прави, онова не прави, не пий, не пий, не пий. Кръстили са ме така, за да могат лесно да изчисляват обема ми. „А“ по „Бе“ по „Це“ – ето така се изчислява моят обем. „А“ е любимото измерение на мама. Това е параметърът на Агнеца Божи, на ангелогласния, на архитектоничния аед, на адът неин. Татко е убеден, че в „Це“-параметъра ми е положена неговата генна конфигурация. „Целеположеност, целенасоченост и целеустременост! – обича да казва татко – те ти гарантират поне депутатско място някой ден.“ Но нито мама, нито татко виждат в тези параметри вписани и други неща. Мама е сляпа за падналия ангел, обтегнат в координатата „А“,  на дъртият пръч не му стига акъла, че в генната му конфигурация най ми допада цинизмът. Затова си харесвам страната „Бе“, където свободно се е разположил безотговорният безумец. Като малък горчиво плачех заради името си, но после започнах да се гордея. Възприех идеята на милия си дядо, че Паралелепипед също е един вид съкращение. Лекарят, който акуширал мама, когато ме видял на бял свят, възкликнал: „Пара ще го бие това момче, леле и колко пипе ще има!“ Подсъзнателно мама подбрала думите „пара“, „леле“ и „пипе“, интегрирала ги и с изнемощяла ръка ги написала върху едно измачкано листче, което пратила на татко. Татко се подчинил на волята й, но решил да придаде завършеност на името ми. С аргумента, че и пирамидата се нуждае от връх, за да я бъде, той поставил „д“-то отзад, където и досега си стои. „Не плачи, чедо – успокояваше ме милият ми дядо. – Ще ти повикат Пипе, ще ти повикат Леле, пък ще им омръзне. Накрая нали Паралията ще ти казват!“

– Викаха ли ти Пипе? – заинтересува се келнерът. Оказа се, че стои до масата и слуша. – Мен щото ми викат Пешо Мастиката.

– Викаха ми, как ли още не ми викаха, от какви ли не гърчави имена не чернееше душата ми! На теб обаче сега ще ти викна една мастика, ходи си я налей, налей и на нас по една.

Пъргав като рис, Пешо Мастиката изтърча към мокрия бюфет. Паузата даде възможност на Мъро да се прокашля и да се намеси:

– Познавах един, на когото пък казваха Гошо Плоското Шише. Беше докопал отнякъде едно плоско шише, пълнеше го с плодова, носеше го в джоба на сакото си и току го вадеше – все като има хора покрай него. Ще отвърти важно капачката, ще отпие една яка глътка, ще осмърди наоколо и ще рече: „Бе-е, друго си казва ракийката от туй шише. Уж плодова, пък ми влиза като двойно препечена грапа.“ Опраскваше едно шише за два часа и търчеше до тях пак да си напълни. Та му викаха Гошо Плоското Шише. Ама прав е бил милият ти дядо. Омръзна им на другите това дълго име и го съкратиха само на Плоското Шише. Скоро и това им се видя прекалено дълго, че го окълцаха и от двете страни. Получи се Плоши. Обаче, туй Плоши не е нашенско, и хайде – Плошо. Само че можеш ли да им угодиш на хората. Нямало образност в Плошо, с нищо не можело да се асоциира. Накрая му курдисаха Плъшо. И като почнаха: Плъшо, та Плъшо. Човекът се видя в чудо. Какъв Плъшо съм аз, вика, що ме резилите така, на плъх ли ви приличам. А бе не приличаш, му викат, ама името ти отива. Че кое ми отива в това име, пита той. Ами това, че пиеш от плоско шише, му отвръщат. Хем единствен в махалата пиеш от плоско шише, хем името не ти харесва. Така, байно, не може. Пий си от шишето по живо, по здраво, пък ний ще ти викаме Плъшо.

– Железно! – възхити се на тази логика сервитьорът, който отново руменееше до масата.

– Не ще и дума – съгласи се Мъро, – железно като примка!

Цигареният дим, издишан едновременно от всички, изобрази огромна питанка, която остана да виси пред Мъро. Той я разсея с ръка и поясни:

– Обеси се човекът. Някой му измъкнал шишето от джоба и сложил вместо него умрял плъх. Плъшо напипал паткана, прибледнял и се прибрал без дума да каже. На другия ден си купил сапунче, лъснал си обувките и си метнал въжето.

Помълчахме в памет на Плъшо. Тишината беше нарушена от Изи:

– Една приятелка си кръсти котката Аничка-Баничка-Кифличка-Поничка.

– Тая трябва да е чела Хайдегер – рече Пепи.

– Аз пък си бях кръстил кучето Кучо – внесе своята лепта и Пешо Мастиката.

– Ако имаше котарак, щеше ли да го кръстиш Котьо? – заинтересува се Мъро.

Пешо Мастиката се сепна, придърпа с крак един празен стол, тръсна се отгоре му, облакъти се на масата и положил глава в огромната си длан се зае с една много неспецифична за него дейност – да мисли. Без да му дава шанс, Мъро го засипа с куп въпроси:

– А ако отглеждаше хамстер, щеше ли да го наричаш Хамстер? Би ли викал на пилето си Пильо? На рибката в аквариума – Рибьо? При положение, че някоя нахална муха постоянно ти каца на носа, какво ще и кажеш? Ей сега ще ти видя сметката, Мухьо? Ще наречеш ли детето си Детьо?

Неочаквано за всички, сервитьорът се оказа много добре подготвен за тази атака:

– Хубаво, ама защо каруцарят казва: „Дий, коньо!“? На мен жената защо ми вика „Мъжо“, а пък аз на нея – „Жено“? На прасето що му викат „Прасчо“?

– Не е вярно! – направи пробив в отбраната на сервитьора Мъро. – Всички касапи казват на прасетата „Гошко“. Теглят им ножа и казват: „Бог да го прости Гошко, добро прасе беше!“

Пешо Мастиката запецна, отново оброни глава на дланта си и се умълча. Мъро продължи:

– Въпросът тук не опира до това кой на кого какво вика. Истинският въпрос е: какво трябва да изразява едно име. Същността или външността? Лошото е, че ти лепват името веднага след като се родиш. А новороденото няма нито същност, както правилно е отбелязал Сартър, нито външност, както пък отбелязвам аз.

– Може затова да си има име – отбеляза Изи. – Задето си няма нищо друго. Нали трябва да е с име, че да му се радва майка му.

– Че тя на името ли ще се радва? Може спокойно да му вика „Бебчо“ и да му се радва колкото иска.

– Бебчо! Как ли не? – презрително изсумтя Изи. – Нали сестра ми вика „Бебчо“ на мъжа си. И го глези като бебе – кашички му вари, пелените му пере, люшка го, гушка го, още малко и песнички ще му запее. А Бебчото си хойка, пие, бие, я се сети веднъж месечно, че жена има в леглото си, я не. Обаче лигите ще му изтекат като се прибера през ваканцията. Все не чул, че съм в банята и се къпя, все не разбрал, че съм в стаята си и се събличам. Прави, каквото прави- телевизор ли ще поправя, салата ли ще реже – все намира повод да ме пипне ту тук, ту там.

– А ти не смееш „гък“ да кажеш? – с лицемерно съчувствие попита Мъро. Беше ясно, че всички сме на страната на Бебчо.

– Не смея заради сестра ми. Ама не смея и да си отида. Ей на, сесията свърши, аз си стоя тук и се разправям с всякакви идиоти. Нямам предвид вас. И защо е всичко това? Заради Бебчо! Ега ти, Бебчото! Страх го е да си поиска и прави постановки. Можете ли да си представите? Кани ме да играем баскетбол. Само дето не казва, че смята да играе баскетбол с гърдите ми…

– А сестра ти – прекъсна я Мъро, – също ли е така – Мъро описа с ръце две огромни дъги пред гърдите си, – като тебе?

– Сестра ми беше като мене преди да роди – охотно отвърна Изи. – Сега са и увиснали до пъпа. Задникът и също стана на нищо, цялата и кожа се нацъфка от бременността… Какво да ви разправям. Бебчо маа гащи по съвети, банкети и баскетбол, жена му изкрейзва с малкото чудовище. Виждате ли докъде сме я докарали с имената! На сладкото бебенце да викаш чудовище, а на оня пиргишин – бебчо. Тя пък си вика „кравата Дойна“. И това ако е чувство за хумор… Ама нали се правим на горди, нали стоим над обстоятелствата, нали любовта иска жартиери!

– Жертви – поправи я кротко Пепи. – Би трябвало да иска жертви. Любовта, имам предвид.

– Нейната любов се казва Бебчо, а Бебчо не ще чорапогащи, Бебчо иска тъмни чорапи с жартиери. Само така го възбуждала. Купил й два чифта от Кореком. За часа на удоволствието, вика. Сетил се за един-единствен час в месеца. Ами за останалите седемстотин и деветнайсет часа кой ще се сеща?

С това изчисление Изи ни хвърли в тъча и ние разбрахме, че трябва до края да изтърпим нейния разрушителен феминиски гняв.

– Как пък не се сети да и купи пералня за часовете на прането, парна ютия за часовете на гладенето, готварска печка за часовете на готвенето… Иначе, пари и връзки има. Ама какво вижда кравата Дойна от тези пари и тези връзки? Вижда чорапи с жартиери, вижда нахаканата му муцуна, вижда му боклуците. Той, Бебчо, хубавите работи вънка ги прави, вкъщи си мъкне само боклуците.

– Какъв е тоя Бебчо, бе? – смая се Мъро. – Да не е директор на местния птицекомбинат?

– Не е – отвърна Изи. – Казва, че работи в органите по партийна линия. Било все едно да работи в Партията по органична линия. Не ми е ясно с какво точно се занимава, но не ми е и работа да го питам. На него от задявки не му остава време да каже като хората какъв е. Оглежда се и дебне. Той така и сестра ми огледа и издебна. Счупи се да я води по заведения още докато беше ученичка. А сега гадното копеле се счупва да и създава комплекси. Косата и се била проскубала, лицето било пъпчасало, миришела му на пот, не си бръснела краката, имала шкембе, все и търсел циците в подмишниците като си легнели. Мен като ме види: а-у-у, каква ти е гладка кожичката, какви са ти стройни крачетата, какви са ти напращели формите, на батко момичето, Изинцето ми то, сладката ми балдъзка. Ти сега учи, гледай да завършиш, после ще те издигаме. Абсолютен гадняр. Той ще ме издига! Ще ми издигне краката до раменете си, после ще ме прати при кравата Дойна, да си пасем двете. М-е-е да викаме и млекце да му даваме. Знам ли, може пък вторият чифт жартиери за мен да ги е купил.

Както се беше разбесняла и хвърляше искри, Изи бе на път да изтреби целия мъжки род, започвайки с присъстващите на масата. Добре, че беше Пешо Мастиката, за да спре устрема й.

– Тъй както говориш за сестра си – замислено каза той, – все едно мойта описваш. Ама аз не и създавам комплекси. Защо трябва да си бръсне краката? Аз да не би да си ги бръсна? Тъй и тъй рядко се бръсна, тя пък хич…Пък и бълдъза си нямам. Имам един шурей, спи в работническите общежития. Като дойде на гости, си крия ракията. Докопа ли я, не знае спиране. И на ядене не можем да му насмогнем. Како, дай чорба. Како, дай манджа. Не знае какво е вилица, сърба всичко с лъжицата. Туршия – с лъжицата, кюфтета яхния – с лъжицата. Пържола да му сложиш, натиска с лъжицата, търка, къде реже, къде къса… Колко лъжици ми е изкривил.  Избери му една лъжица, викам на жената, ще я занеса на точилар, да му я наточи, да не се мъчи. Не можело, щял бил да се пореже. А бе той и езика си да отреже, все тая. Никаква човещина няма в него, едно „Наздраве“ не знае да ти каже. Чуваш го само как гълта като мисирек…

Чувствах как ме обзема една дълго лелеена сладка безпомощност. Разговорът бумтеше и припламваше като дървата в печката. Косата на Изи блестеше, очите й искряха, ушите и бяха станали розовопрозрачни. Острите интелектуални черти по лицата на Пепи и Мъро бяха омекнали от алкохола. Пешо Мастиката беше надмогнал битовата си непосредственост и все повече придобиваше духовно извисен вид. Социално-класовата структура се допълваше от масивен чичо, седнал през маса от нас, кварталното пиянде, което климаше до запотения прозорец над чаша плодова, намусено старче зад мокрия бюфет и мистериозен женски глас, който току навикваше сервитьора: „Пешо-о-о, проклетнико-о, хайде идвай, бъбречетата изстинаха, няма аз да ги сервирам. Пак ли се натряска рано-рано, пияница такава, пак ли ще чупиш празните чаши!“ [„Все пак – празни“ – отбеляза по този повод Пепи.] Отнякъде се носеше тиха музика, алкохолът се носеше по вените ни и обвиваше в сумрачна мъгла мозъците ни. Какъв прекрасен малък свят! Спусналият се навън мрак и прорязващата го снежна виелица сякаш бяха не зад стъклата, а на километри от нас. Нищо не ни заплашваше, опасностите бяха далеч и за тях ни напомняше единствено свистенето на трамвайните колела върху замръзналите релси.

– Та затова казвам – достигна до мен, през обзелия ме унес, гласът на Мъро, – че името е морална категория. В него трябва да намира израз стойността на именуваното нещо. Затуй са необходими и нови правила за писане на имената. Не всяко име заслужава да започва с главна буква. Едно е да се казваш Пургатив с главна буква, съвсем друго – с малка. В първия случай разстройваш де що има наоколо ти, във втория – само този, на когото са те предписали. Други имена трябва да се пишат само с главни букви, трети – само с инициали. Какъвто човекът, такова и името. Ей така трябва да бъде!

– А не може ли някои да се пишат с невидими букви? – притеснено попита сервитьорът.

– За тези, които се срамуват от имената си, ли? – досети се Мъро.

– Ъ-хъ.

– Че какво му е на името ти? Много си е хубаво, даже. Спокойно можеш да се гордееш с него.

– Аз не за мойто – замънка Пешо. – На жената е едно такова.

– Какво? – не го оставяше на мира Мъро.

– Спаска повлеканата и викат.

На масата се възцари конфузно мълчание. И като човек, и като име, Пешо Мастиката определено не заслужаваше подобен житейски контрапункт в лицето на жена си и на нейното име.

– Тя повлекана ли е? – попитах аз.

– А бе, как да ти кажа… Аз много не се свъртам из къщи, ама… Тя детето гледа, пере на ръка. Носи един пенюар, шурито и го подари като се женехме. Те, комшийките, все в къщи висят, а тя като се умори и посядва с тях. Лошото е, че има един такъв табиет – сяда на крайчеца на стола, разкрачва се и бухва с юмрук по средата на пенюара. И той увисва…

– Чуй ме, труженико морен! – прекъсна самоунижението му Пепи. – Никога не се срамувай заради чуждо име. Обичай своето и го отстоявай. И понеже си дойдохме на думата, дайте да решим като как да наричаме лицеприятната сеньорита, която, по силата на ред щастливи обстоятелства се оказа наша сътрапезничка?

– Гърд…- изстреля Мъро, но пронизан от яростния поглед на Изи, веднага се поправи: – Исках да кажа Гардения. Това също е цвете.

– Не става – щракна с пръсти Пепи. – Право да си кажа и Ци…- той направи пауза, като хвърли дяволит поглед към нея – и Цикория не става, макар също да е цвете.

– Може би „О, лебедова шия, гръд и барабан“ – предложих аз цитат от Чапек.

– Барабанът не се връзва – отхвърли предложението Мъро.

– Не, момчета, тук трябва да се действа методологически правилно. Какво имаме ние пред себе си? Обикновена девойка? Категорично не! Синтактичната структура на миловидна филоложчица, както би казал Плашето? – Пепи получи поредния изумен поглед от Изи. – Още по-категорично не! Пред нас ние имаме едно златно находище. Затова трябва да подходим като истински златотърсачи. А какво правят те? Те извличат чистото злато от златното находище. Ето така и ние ще извлечем едно име от друго име. Ще отделим чистото име от името с примеси. Хризантема – повтори той с дегустаторския си тон. – Кои букви са излишни? „Хъ“-то определено не ни трябва. Каква буква може да е „Х“, това си е живо придихание. Имената не трябва да започват с „Х“…

– Не трябва и да завършват – добави Мъро, докато самият той завършваше с поредното мезе и алчно се оглеждаше по посока на Изи, но вече пренебрегнал бюста и съсредоточил вниманието върху все още пълната й чиния. – Дори на доктор Охболи „Хъ“-то му е нейде по средата…

– Плюс това – продължи Пепи,- неприятно асоциира в съчетание с другите звуци: „Хр“, „Хри“, „Хриз“… Подобни хрипове не ни трябват, ще изгубим златото. Какво остана? Ризантема?! Това съвсем не ни устройва, току виж почнали да и викат „Риза“. Щем, не щем, махаме и „Ръ“-то. За „Иза“ и „Изи“ вече стана дума: не върви. Антема? Това си е жива „Анатема“ – не име, а проклятие. Н’Тема е африканска девойка от поречието на река Конго, докато нашето момиче си е бяло и хубаво. Махаме „Нъ“-то и след като изчистихме повечето букви, стигнахме до чистото злато: Тема. Това е истинското име. Тема, без която не можем!

– Тема за разговор, Тема за разказ, Тема за филм, Тема за живот! – възхищаваше се Мъро на проникновението на Пепи.

Горд до спукване, Пепи тържествено произнесе:

– Да бъде благословено името ти! Амин!

Той вдигна чаша, но тя се оказа празна.

– Пешо – викна Пепи на слисания сервитьор. – Търчи за светена вода. Свършила е.

Схванал за какво става дума, Пешо оттърча.

– Е? – обърна се Пепи към своята кръщелница.

– Къде е тоалетната? – притеснено попита Тема.

 

Стъпки в снега

Чистият въздух ме удари като юмрук в диафрагмата, чак се закашлях. По улиците отдавна нямаше никой, дори трамваите не се движеха. Виелицата бе стихнала, но снегът продължаваше да се сипе и безпощадно, пласт по пласт, да затрупва следите от отминалия ден. Все едно, нищо вече нямаше да се повтори, нищо нямаше да се изживее отново по същия начин. Нищо от това, което предстоеше нямаше да компенсира онова, което се е стопило в безвъзвратността на миналото. Без да се замислям дали бих искал животът ми отново да се повтори, аз едва не се разридах от мъка при мисълта за оня миг на моето умиране, който неумолимо ме чакаше в бъдещето. Именно този миг бе пробляснал през снежната пелена, бе напомнил за себе си и бе стоварил върху душата ми мъката по неудържимостта на времето и крайността на моя живот. Трябва да съм бил много пиян. Иначе как да си обясня, че тъкмо в сладкото безвремие между вчера и утре, бях започнал да мисля за смъртта. [От лексикона на Пепи: „Колко прекрасен изглежда животът, когато си пиян! И какво хубаво избавление е смъртта, когато си махмурлия!“] Затова бях готов да падна на колене и да зацелувам ръцете на Тема, когато тя мина покрай мен – с прелест като за зимна нощ – разпери ръце и обърна лице към небето.

– Вижте, вижте! – възкликна тя. – Представете си, че снежинките не падат, че не се движат. Все-едно ти летиш нагоре и нагоре. Прекрасно е!

Без да мисли, Пешо Мастиката вдигна глава, загуби равновесие и за малко да счупи витрината. Именно тогава се намеси Мъро. Поривно тръгна през снега и зарецетира: „Печальный Демон, дух изгнанья, летал над грешною землей, и лучхих дней воспоминаниья пред ним теснилися толпой…“ Ритъмът на крачките му бе в синхрон със стихотворната стъпка.Беше велико! Пепи, за да не остане по-назад, се изпъна, взе се в ръце и започна: „Друг мой, друг мой, я очень и очень болен.“ Внимаваше да не стъпва в дирите на Мъро. „Не мога да тъпча върху поезията и да размазвам нейния смисъл – обясни по-късно той. – Оная вечер Мъро бе самият Демон. Ти видя ли как светеха следите му? Сякаш всяка стъпкана снежинка бе избухнала в огнен цвят. Уж вървях редом, а не ми достигаха сили да заредя стъпките си с енергия, колкото неговата.“

И така, Демонът пердашеше напред, воден от ритъма на поемата, Черният човек го следваше по петите, а Пешо, Тема и моя милост ги наблюдавахме. Тема промуши ръка под моята и леко се облегна отгоре ми.

– Големи сте образи – каза тя в ухото ми.

Това, изглежда, беше комплимент. Тема си ги умееше тези работи. Разбира се, остроумието и елегантността на стила са неща, които имат значение. Но не и в онзи момент, когато пръстите ни бяха преплетени в моя джоб. Изглежда Пешо Мастиката бе решил да последва светлия пример на Пепи и Мъро, защото политна напред и патетично започна:

– Веднъж шурито…

– Седеше до бурето – помогнах му аз. Щяхме да се справим с общи усилия.

– Седеше на служебната маса с някакъв негов авер – развали той поетическия финал на вечерта. – Тогава работех в „Заводска среща“. „Батко, вика, нали черпиш?“ Виж, за черпене може да си отвори устата, че и приказката си да върже. „Черпя, викам, де ще ходя. Ама авера ти да си плаща.“ „Ще плаща бе, батко, що да не плаща. Сега ми донеси, вика, бутилка гроздова и ми направи две шопски.“ „Чакай бе, нали авера ти ще си плаща!“ „На него му дай голяма водка, той я пие без мезе. Ама, айде да не му стане нещо на човека, донеси му виличка: ако му се прииска, да си бодне някое доматче. На мен нали знаеш – лъжица.“ Знам аз, как да не знам. И като я подпукаха… Шурито си поръча три бутилки гроздова. Оня си плати сто грама водка. Налива му шурито в чашата, ръчка го да си вземе от салатата… Нали му е авер! Де що изпиха за моя сметка беше. А, да спрат, а, да се задавят. Няма, братче! Едва наченаха третата бутилка, шурито иска четвърта. Като някаква хиена. „До тука беше, викам, бюфета затвори!“ „Батко, репчи ми се шурито, не си слагай грях на душата. По-добре признай, че ти се свиди.“ А бе, ти кръвчицата ми изпи, викам си аз, за една ракия ли ще ми се свиди. А на него: „Що да отварям нова бутилка, тая още не сте изпили. Айде, свършете я, пък после ще видим.“ „Няма какво да гледаме, не мирясва оня, свидлив си беше, свидлив ще си умреш.“ „Аз ли съм свидлив, бе! Три бутилки ракия и десет салати оплюскахте за моя сметка! Поне да ми беше налял една чаша.“ Шурито ме сочи с пръст на авера си и му вика: „Скиваш ли го? На кака живота почерни, а мен все в устата ме гледа, да не взема да го подпия. Той от три мастики прави главата, седнал на мен сметка да държи колко мога да пия. Че аз мога да изпия целия бюфет, бе!“ Чувам аз едно „Не можеш!“ и в следващия миг разбирам, че се е изплъзнало от таз мойта пуста уста. „Не мога ли, впрегна се шурито, дай тука един супник!“ Нося аз като малоумен от кухнята един супник, оня сипва ракията. „Дай коняк!“ Нося му коняк. Сипва го. После сипа вино, бира , мастика и мента. „Друго няма ли?“ „Има, викам му, газ в газената лампа.“ Нали ни задължават да имаме газени лампи, та като спре тока да можем да си приберем сметките. „Носи лампата!“ Нося я, тоя тиквеник сипва газта. Цялото заведение се събрало, чудят се какво ли ще става тука. А един колега взе, че се обади: „Имаме и миша отрова.“ „Знаех си аз, че си скръндза“ – вика шурито. Ама като ви казвам „вика“, значи, че наистина вика. Крещи, че се не трае. Пък клиентите, персонала – всички го наобиколили и се хилят. А той се върти като шугав, дръгне се, сякаш сърбел го гони навсякъде. И ръси отровата вътре. Разбърква всичко с лъжицата си, после вдига супника и го излочва до дупка. Взе акъла на всички. Край, викам си, най-накрая ще пукне. Къде ти. Поседя така с изцъклени зъркели, после се уригна като някой хипопотам. Аверът му без малко да припадне от смрадта. „Видя ли бе, пейзан такъв! – изкрещя ми като обезумял щурито и задърпа другия. – Айде да си ходиме, че ако ме събори, тоя като нищо ще ми тегли ножа!“ Хукнаха, та се не видяха. Мен заради това ме изгониха от „Заводска среща“. Обаче и на шурито не му се размина. Първо си загубил авера, после не го пуснали в общежитието, че накрая си хванал едно такси да го кара на село, при майка му. Ама що да не си хване такси, нали пари си беше спестил при мене. Закарало го таксито, а той, за да не буди майка си, легнал в пристройката, в лятната кухня. Събудил се посред нощ от глад. То, мишата отрова, изглежда, му ощавила стомаха. Видял, че на печката стои някаква голяма тенджера и без да пали лампата бръкнал да види какво е. Видяло му се шкембе. Хванал един нож – рязал, ял, рязал, ял… Сторило му се вкусно, че бая си похапнал. После легнал и откъртил. Събудил се сутринта целият схванат от коремна болка. Майка му пищи и си скубе косите. Била сложила пуловера му да се боядисва, а шурито го припознало с шкембе. Взело, че му изяло левия ръкав и малко от предницата. Едвам отърва перитонита. С жената ходихме да го видим в болницата. Лежи, мълчи, целият в сини петна – от боята. Хак му е.

Сервитьорът разказа всичко това като тъпчеше на едно място и залиташе напред-назад пред витрината на „Тракия“. Сгушена в мен, Тема комай не го слушаше. Тя бе скръстила краката си и със затворени очи леко се поклащаше. Все едно си тананикаше наум и си представяше как танцува на мелодията. Всъщност, докато Пешо Мастиката редеше своята „Шуреада“ в сива проза, Мъро и Пепи, все така рецитирайки, се скриха от погледите ни. Гласовете им се чуваха все по отдалеч, затова предложих да тръгваме.

– Що ли да идвам – каза Пешо Мастиката. – Вий сте млади, аз съм фиркан, какво ще ме правите. Вътре имаме един миндер, който закъса – спи на него. И без туй съм утре първа смяна.

Понечих да възразя, защото не бяхме се разбирали така, обаче Тема поривисто ми стисна ръката. Замълчах си, а сервитьорът тъжно се наведе над катинара и несръчно заопитва ключовете. Предложих да му помогна. Той отказа, но когато изтърва връзката, се наложи и аз да поровя в снега. С общи усилия отворихме, после той дълго заключва отвътре. Светла личност беше Пешо. Алкохолът не го озлобяваше и той примирено приемаше житейската си несрета.

Повече прегърнати, отколкото хванати под ръка, с Тема тръгнахме по пресните следи на Мъро и Пепи. Никога не съм виждал по-изразителни стъпки в снега. По тях можеше да се прочете не само казаното от двамата, но дори и помисленото. „Ако не успея да избягам – говореха следите на Мъро, – ще се наложи да ги накарам да ме изгонят. Дано да ме изгонят заедно с Тема.“ Като своеобразен контрапункт, следите на Пепи направо заявяваха: „Не трябва да се обричаме на без-Темие.“ На „Ситняково“, обаче, следите на двамата се губеха нейде из издълбаните коловози на преминалите коли.

– Сигурно са взели такси – каза Тема.

Безмълвието на зимната нощ царстваше наоколо. Не се долавяше присъствието на нищо – нито на човек, нито на автомобил.

– Ако искаш да почакаме – рекох аз. – Може да мине някое такси.

– Няма смисъл. И без това премръзнахме пред „Тракия“.

Поехме курс към кино „Изток“ като мачкахме снега непоетично и одумвахме Пепи и Мъро. Обясних на Тема, че двамата са гении, но не като нея – „на чистата красота“, разбирана като естетически идеал, а на патетичните жестове и вдъхновените тиради.

– Ако приемем, че светът, в който живеем, е музей на досадата, тогава Пепи и Мъро са от онази част на персонала му, която се занимава с откриването на тайни ниши и тунели, на остроумни механизми, вградени в стените и пода, на потънали в прах тавански стаи и миришещи на плесен мазета, на изличени стенописи и скрити огледала. Те правят всичко това, за да мотивират посетителите на музея. Иначе ония ще престанат да идват. Тогава Пепи и Мъро също ще трябва да си ходят.

– И защо не ни изчакаха – отвърна Тема. – Можеха да се върнат с таксито и да ни вземат. Нека сега да мръзнат пред квартирата ти.

 

Последното кръчме

Решението да не разтуряме компанията бе взето по-рано вечерта. Пиехме в доста здраво темпо, но не може да се каже, че се наливахме. По-важното бе, че постигахме някакъв синхрон в говоренето. Пепи късаше от дървото на познанието всякакви идеи, аз му помагах, доколкото мога. Мъро гарнираше всичко със стилни, макар и в скептичен дух, реплики. Сервитьорът препускаше като състезателен кон из цялото заведение, само и само да поседи повечко при нас. Тема ни гледаше невярващо. Отдавна си бе изпила двете водки и изпушила петте цигари. Сега даянеше на нови партиди, без да им смята бройката. Само масивният чичо от съседната маса ни гледаше мрачно. Това не убягна от вниманието на Пепи и той шепнешком попита Пешо кой е този.

– Доктора – отвърна Пешо. – Всеки ден си пие тука, но си плаща редовно сметката, че и бакшиш оставя.

– Нещо не ни харесва – констатира Пепи и с вдигната чаша викна гръмогласно – Наздраве Докторе.

Докторът изсумтя нещо, но не вдигна в отговор своята чаша.Е, к’во пък толкова. Оставихме го на мира, но си личеше, че ни слуша и постепенно ни набира. Накрая не издържа, дойде и се тръсна на нашата маса.

– Не мога да ви слушам глупостите! – каза той внушително.

Мъро се сви виновно. В първия момент Пепи се вбеси, но после весело каза:

– Нали тука ще ги чуваш по-добре бе, Докторе! Ако си отидеш на твоята маса, може и да пропуснеш някоя глупост…

Лицето на Доктора се наля с кръв. Той положи огромните си длани на масата и тогава видяхме, че крие в тях водна чаша, догоре пълна с водка.

– Първо „наздраве“! – рече той.

– Така може – отвърна Пепи. – Предполагам, че това е отговорът на нашето „наздраве“?

– Това е поздрав между хора, които пият алкохол. Обаче, хората които пият алкохол, не заслужават да бъдат поздравявани.

– Виж ти! Да вземат тогава да им отрежат главите. Гръклянът като е прерязан, алкохолът ще тече навън и няма да им вреди.

– Вреди, не вреди, алкохолът сам идва в живота ти. Той е последният ти скъп гостенин. Сядаш си с него в последното си кръчме, прегръщаш го приятелски и двамата си хортувате до мига на забравата.

– Какъв е проблемът тогава? – все още наперено попита Пепи.

– Проблемът е, че не чакате той да дойде, а вие отивате при него. Отгоре на всичко и химни му пеете. Светът ставал по-различен, появявали се нови искрящи смисли, поантата на живота променяла своя акцент… Дрън, дрън.

– А-а – сети се Пепи, – сега сме в десетдневката на трезвеността. Вас, докторите, сигурно по служебна линия ви карат да ходите по кръчмите и да изнасяте беседи. Поне плащат ли ви?

– Аз вече не работя, момче. Ръцете ми треперят, когато не съм пил. Ще взема да клъцна някой където не трябва. А да се пие на работа е не просто нарушение. Това е престъпление.

– На нас гласовете ни не треперят като сме трезви – резонно отбеляза Пепи. – И тъй като ще си изкарваме хляба именно с гласовете, не виждам какво лошо има в това, че сме тръгнали по кръчмите и си приказваме това, което ни харесва.

– Приказвате, защото сте в началото. После няма да приказвате. Само ще ломотите, ще издавате нечленоразделни звуци и ще си вдигате пръста за да си поръчате следващото.

Докторът отпи едра глътка, пое шумно въздух и продължи:

– Нещата около вас постепенно ще изчезнат – първо далечните, после и близките. Най-напред ще ви станат безразлични, после ще забравите имената им, накрая ще престанете да ги забелязвате. Масата, чашата и лампата – ето ги трите кита, на които ще се крепи светът. Друго няма да има. Казвам ви го, защото съм минал по този път. Единствената институция, която признавам е това последно кръчме. Масата, чашата и лампата са моите Вяра, Надежда и Любов. Пиенето на алкохол е достойно занимание за старостта, отчаянието и безнадежността. Вие не сте стари и отчаяни. Не знаете какво е това безнадежност. Любете се. Ходете.

Докторът рязко млъкна, пресуши чашата и равнодушно изслуша въпроса на Пепи:

– И къде да ходим? По комсомолски събрания и Ленински съботници? По стълбиците на кариерата? По етажите на властта?

– Не зная – каза Доктора.

Той се върна на своята маса, за отрицателно време опраска още двеста грама, плати и си тръгна без да се сбогува с нас. Имаше късмет, че още не бяхме чели Венечка Ерофеев, иначе щяхме да го размажем.

– Що за енигматична личност? – промълви Мъро след като дезактивира остатъчната радиация с ново количество ментовка.

Та тъкмо краткотрайното присъствие на Доктора при нас обедини компанията около идеята да не се поддаваме на нихилистичните му внушения . Социалната ни цялост следваше да се съхрани и през нощта. Тъй като моята квартира бе най-близо и най-безлюдна, именно там трябваше да пренесем духа на кръчмата. Но ето, че Пешо Мастиката не беше проявил характер и се бе поддал на лумпенпролетарския си манталитет. Неговият полет бе приключил преди още да се отлепи от пистата.

Когато с Тема най-после пристигнахме, сгрети вътрешно, но с премръзнали носове, Пепи и Мъро също ги нямаше. Или си бяха тръгнали, или не бяха идвали изобщо. Не можах да преценя аз ли ги бях предал със закъснението си, или те се бяха избудалкали с мен. Видях, че Тема се колебае.

– Не се притеснявай – рекох аз, – Бухала го няма. Целият апартамент е празен. Ще спиш на самостоятелно легло.

– Кой е Бухала? – запита Тема като тръгна по стълбите пред мен.

– Съквартирантът ми.

– И защо е Бухал? Не може да спи нощно време?

– Ами, така си викаме един на друг.

– Я, гледай ти, това е нещо ново. Твоите приятели нищо не казаха по този повод тази вечер. Ушите ми се изприщиха да слушам кой кого как трябва да вика. Сега излиза, че можем взаимно да се викаме.

– Не стана на въпрос – обясних аз докато отключвах и влизахме.- Това е някаква моя прищевка. Да наричам някого така, както той нарича мен. Нещо като парола за разпознаване, когато си в тълпата и трябва да повикаш другарчето си. И удобен начин пръв да разбереш, когато другарчето ти не иска вече да другарува с тебе. Примерно, ти да му викнеш „Горски“, а той да ти отвърне „Бракониер“.

– Значи, щом ти ми викаш Тема, а аз на теб –  Боби, не сме приятелчета?

– Съгласи се, че ти не можеш да ме наречеш Тема, а аз теб – Боби. Понякога това не пречи на приятелството. Като помислиш колко Ивановци има на тоя свят, остава само заради това всички да са приятели. Тук не става дума за имена, а за прякори. Искаш ли водка?

– Приключихме с пиенето! – отсече Тема.

– С какво да те почерпя? – настоях аз.

– С нищо – рече тя. – Просто ми дай хавлия, някаква чиста пижама и ме пусни до банята.

Направих го, после се пооблегнах на възглавницата на леглото. Последното нещо, което си представих бяха отпуснатите ръце на Тема, които бавно се кръстосват, хващат краищата на полото и в шеметно движение нагоре се разплитат. Разхвърчаха се искри, тъмнината пламна и огненият океан бе прорязан от огромния бюст на Тема. Когато се събудих, нея я нямаше. Една случайно хрумнала ми и после забравена Тема.

– Тук ли е Тема? – ревниво попита Пепи, когато няколко минути след като се бях изкъпал и избръснал звъннаха с Мъро на вратата.

– Няма я – отвърнах, като не допуснах самодоволни нотки в гласа си.

– Че къде ли ще е? – Пепи без нужда надникна на терасата, под масата и леглото.

– Няма я, Пепи – повторих аз. – Отишла си е. Вие къде изчезнахте снощи?

– Водих Мъро до тях. Намерих го на „Ситняково“ в състояние на творческо изтощение. Така е то, като не си подбира репертоара. Лермонтов е труден за пресъздаване.

Мъро, който със скептическа гримаса наблюдаваше и слушаше Пепи, измъкна от шкафчето до леглото ми останалата от вчера бутилка водка и му я подаде с думите:

– Убий звяра в себе си!

Пепи надигна бутилката и ако не уби, то поне нанесе смъртоносна рана на звяра в себе си.

– Не се впрягай толкова, Пепи. Ти каза, че сме тръгнали по кръчмите. Приеми, че животът е такъв – като ходене по кръчмите. Влизаш, постояваш, излизаш. В една кръчма, после в друга. Попадаш на една Тема, после на друга.

– Да бе, животът е кръчма – кисело рече Пепи. – Много са ти евтини метафорите тази сутрин.

От тези думи разбрах, че няма да ми се размине. Оказах се прав. Обикаляхме кръчмите в триъгълника „Петте кьошета – ВМИ – Пирогов“ и Пепи така ме пришпори с темпото на пиене, че до обяд вече се бях опопил. После тръгнахме по посока на центъра и навсякъде, където отседнехме, бях демонстриран като екзотичен екземпляр. Пепи подаваше коварни реплики, а аз плещех  простотии, които в момента ми се струваха големи остроумия. Нашето дуо имаше променлив успех: някъде ни гледаха кръвнишки, на други места ни черпеха. Колкото до Мъро, той ставаше все по-мрачен и вял. Тъй де, Пепи нали на мен имаше тъпкано да връща, върху мен се беше съсредоточил; колко му е на Мъро да се почувства пренебрегнат. А Пепи постепенно освирепяваше. Колкото и да бях фиркан, разбирах, че всичко е заради Тема. Нямаше късмет днес Пепи, никакви Теми не стояха на гюме в обикаляните кръчми. Вярно, тук-таме разни лелки-пиянделки ни хвърляха похотливи погледи, натискаха се за по някое питие, рошеха косите ни с пухкави пръсти и използваха всеки сгоден случай повехналите им синьо-бели меса да попадат под погледите ни. Ние давехме погнусата си в нови количества алкохол. В противовес на народната мъдрост, според която между грозната и красивата жена разликата е три ракии, с всяка следваща глътка лелките ставаха все по-противни. В един момент ми се стори, че всъщност по кръчмите ни сподиря една и съща вещица. Все същите нескопосно къносани коси, все същата голяма уста, изцапана с евтино червило, все същият безсрамен кикот, разкриващ безвкусната смесица от метални и златни коронки по зъбите. И бръчките същите – пълни с кал от потта и пудрата; и шията – като на оскубана гълъбица; и гърдите в деколтето – като дунапренена гъба, току що изцедена от мръсната вода… Пепи вършеше какви ли не еквилибристики, за да ги шитне на мен, ама те упорито налитаха на него. Той им казваше, че са „магесани от зли магесници“, питаше ги дали ако ги целуне ще се превърнат в принцеси и настояваше да споделят с него спомените си от живота на бохемата през трийсетте. В крайна сметка ги прогонваше със заклинателни знаци и молитвени откъси на латински. Вглъбен във висшия пилотаж на Пепи, съвсем бях престанал да обръщам внимание на Мъро. Когато се озовахме, в резултат на странен дрейф, в кръчмата „Деветте магарета“ и Мъро не си поръча нищо за ядене, бях обзет от тревога. Продължаваше да си прилича на езическо божество, но в момента това божество беше или много болно, или (пу, пу, в пазвата) – мъртво. Лицето на Мъро бе застинало в гримаса, която напомняше изображение на китайски дракон. Сбутах Пепи и кимнах към Мъро. Пепи се стресна.

– Хей, Мъро! Какво ти стана бе, човек? Да не си се наакал?

С последните думи на Пепи Мъро излезе от ступора. Първо си врътна очите, после размърда пръстите на лявата си ръка. Накрая прегракнало каза:

– Лампата, чашата, масата! Не мога да живея повече така! Трябват ми повече опорни точки – не за да преобърна, а за да не повърна върху света. Искам да замина. Искам да стана космонавт и да отлетя за Марс. Искам да ме съпровожда русокоса миньонка със сини очи. Не трябва да е по-висока от метър и петдесет. На тегло да е около четирсет и два килограма и триста и петдесет грама, съсредоточени главно в гърдите и ханша. Сега си тръгвам за квартирата, защото нищо от това не може да ми се случи. А не искам то да не ми се случва в последното кръчме. Но за да бъда удовлетворен, налага се на път за вкъщи да свърша една малка работа.

– Малките работи – в тоалетната! – прекъсна го Пепи. – Ти само голямата да не си свършил, че я оплескахме!

– Малката работа – безизразно продължи Мъро, – е да мина покрай един магазин. На него със светещи букви пише същото: „Магазин“. Имам „служебна благодарност“ от казармата за отлична стрелба. Ще си напълня джобовете с камъни и ще изпотроша светещата витрина…

– Ще те приберат в районното – не го оставяше на мира Пепи. – Там водят в тоалетната чак сутринта.

– Няма да троша всичко. Ще оставя да светят средните букви: „аз“. „Аз“-ът не трябва да се губи сред други светещи букви. Те са фалшиви и заслужава да бъдат строшени. Нека да ме приберат в районното! Нали моето „аз“ ще свети всяка нощ, докато не оправят останалите букви? Когато ме пуснат, пак ще ги изпотроша. Моля, не ме съпровождайте до изхода.

Мъро тържествено напусна сцената и изчезна в тъмата. Само вихър леден въздух остана от него. Пепи въздъхна, каза, че отива до тоалетната и, че там, пред олтаря на писоара ще се кръсти и моли за душата и отделителните органи на Мъро. Останах сам на масата и отново снощната мъка ми стегна гърдите. Предчувствието, че нещата не отиват на добре, се подхранваше и от подозрителните погледи на сервитьорката – младо и проклето момиче, с което имахме кратка схватка на влизане в „Деветте магарета“. То първо ни се изрепчи – нямало да ни сервира, били сме пияни.

– Момиче – рече му авторитетно Пепи, – тук всеки един е по-пиян от трима ни взети заедно. Ние сме интелигентни мъже, отдали се временно и с научна цел на порока. Всички тук са жертви на порока, докато ние имаме силите да направим порока наша жертва. Ще лишиш ли „бемълвното мнозинство“ от удовлетворителна за него гледка?

Сервитьорката ни пусна, но не ни изпусна от поглед. Заяждаше се, когато поръчвахме, отвръщаше троснато, когато я питахме нещо, блъскаше чашите и чиниите, когато дойдеше да ни сервира. С две думи – изнервяше обстановката.

– Тая и вещиците е прогонила! – опитах се да покажа добрата страна на нещата аз.

Пепи се подразни.

– Всеки свят – каза той, – притежава елементарна святост, оттам му идва и името. Светостта трябва да се съблюдава. Това означава, че лелките трябва да са сервитьорки, сервитьорките не трябва да са проклети девойки. Обектите на нашите желания, дори когато оставят тези желания несбъднати, не трябва да са нито лелки, нито проклети девойки. Тези обекти трябва да са Теми, макар мястото на Темите да не е нито сред вещиците, нито сред сервитьорките, тоест – не е в кръчмите. Мястото им е в леглата ни.

Пепи повика с пръст проклетото. То дойде, цялото зелено от злоба.

– Извинявай чудови…, исках да кажа съкровище. Един въпрос с чисто научна цел: с кой от нас би си легнала?

Видя се, че проклетото преценява кое ще бъде най-добре: да фрасне Пепи с таблата, която като щит държеше пред гърдите си, да му донесе цианкалий вместо водка, или да викне милиция. Избра най-достойното, като натъртено каза:

– С мъже, които не могат да стоят прави, аз не лягам.

Сега проклетото стоеше, облегнато на шублера и правеше опити да ме унищожи с поглед. От своя страна, аз се опитвах да му внуша по телепатичен път, че е по-добре да влезе в тоалетната и там на място да скопи Пепи. Когато разбрахме, че и двамата удряме на камък, едновременно отклонихме погледите си. „Защо ме яде тази мъка? – запитах се аз. – Снощи всички се обичахме, тази вечер всички се мразим. А мъката ми е една и съща. Нещо с мен ли става? Мъро заради това ли си тръгна?“ Не успях да си отговоря, защото Пепи с облекчен вид се завърна от тоалетната.

И кръгът отново се завъртя. Пепи поръча по още едно, проклетото сопнато му отвърна, че е последно. Понечи да прибере нещата на Мъро (Мъро не беше се докоснал нито до пиенето, нито до мезето), но Пепи си отмъсти, като каза, че щом си плащаме, ще изконсумираме всичко, което е сервирано. След това Пепи отново ме емна заради Тема. Отново ме заяде, че не съм взел адреса и телефона й. Отново му отвърнах, че съм заспал. Не съм ли и поискал паспортните данни?  Да не би да съм квартален, че да и искам паспорта. Ами защо не съм и бръкнал в  чантичката, докато била в банята?

– Бръкнах й – за изненада на Пепи отвърнах аз. – Но само за да си прибера чаталчето наденица.

– А-ха – рече той. – Ницше. Вечното възвръщане. Ти не си човек, ти си  една фаталност. Сигурно имаш разработен метод как да я намериш с чаталчето наденица в ръка?

– Няма защо да я търся, Пепи! Ако тя искаше да я намерим, щеше да се обозначи.

– Ех! – въздъхна Пепи. – Загубен човек си ти, Боби. Поне да беше разбрал в кой град се подвизават кравата Дойна и Бебчо…

– Стига вече! – възроптах аз. – Имаш ориентир – Пешо Мастиката. Ако ти липсват занимания, ходи и виси при него денонощтно. Може някой ден Тема да мине покрай витрината. С Мишо под ръка…

– Гледай ти! Как би определил това,  добри ми човече? – Пепи се беше обърнал към някакво подобие от съседната маса, което настойчиво се взираше в нас и се хилеше с беззъба уста. – Като молекулярния строеж на истинското приятелство? Или като скрижалната яснота на неговото предателство?

Подобието (въобще, цялата кръчма бе населена от същества в среден род) беззъбо рече:

– Кат шпа манги къкъ! Чайно риш кийка?

Пепи повдигна вежди, очарован от лингвистическата шармантност на това изказване.

– Ваше висшеобразование! – възкликна той. – Не казвайте и дума повече. Вие сте неопетнен от пръските на случайността. [От лексикона на Пепи: „Случайността, това са пръските, които се разлетяват, когато хвърлим камъка на причинността в локвата на действителността.“]

Подобието заломоти енергично, а Пепи се наведе към мен и попита дали да не го почерпим една плодова, ако се съгласи да удуши публично проклетото.

– Ами ако тя успее първа да го удуши? – попитах аз. – И нея ли ще черпим?

– Как ще го удуши, бе? Не виждаш ли, че няма трахея и бял дроб? Не му бери грижа, тоя си диша с алкохолни хриле.

Подобието радостно ни гледаше. Пепи посочи с поглед проклетото, демек – свий и сърмите. Сгъвайки и разгъвайки телесните си части, подобен на дюлгерски метър, нашият наемник се понесе към проклетото. То дори не го изчака. Напълни му една чаша и му я подаде. Подобието я изля в гърлото си и със спазматично хилотене се потътри към мястото си.

– Що за перверзия беше туй? – възкликна Пепи. – Социалистическият реализъм не допуска подобни сцени.

Без да сме го викали, проклетото дойде, хвърли ни сметката и изсъска:

– Айде, фора!

Пепи проучи документа, провери три пъти дали сборът е правилен, след което преброи с точност до стотинка дължимата сума. Бутна я към „душегубката“ и достолепно рече:

– За сервирана злоба бакшиш не плащам!

– Умряла съм ви за бакшиша! – с глас на Горгона отвърна проклетото. В този момент и от този ъгъл ясно се виждаше, че вместо коси, от главата й растат змии и гущери.

На излизане, вече отвъд прага на прокълнатата кръчма и без да се наговаряме, двамата с Пепи едновременно се поклонихме и с реверанс пратихме на проклетото по една въздушна целувка. Побързахме да затръшнем вратите след себе си, за да не бъдем пометени от стихията на нейната омраза.

– Това не е кръчма, а ешафод – с облекчение каза Пепи. – И гавра с редовия гражданин. Може ли човек, който се е отскубнал за два часа от домашната си ериния и е дошъл да полее с четиридесетградусова тинктура лютите си рани, да попадне на такова чудо, дето ще му сгризе дроба още от вратата и няма да го остави на мира докато не го прогони? Няма ли управници в тая държава, бе? Да закрият тоя концлагер. Или да уволнят коменданта му – щурмбанфюрер Проклетия. Ако не, да започнат да пращат тук осъдените на смърт. Тя с радост ще ги посрещне.

Тъй се запътихме отново към квартирата ми, сиреч – към финалните сцени.

 

Човекът с косматия гръб

– Не знам какво стана – трепери Пепи, – аз съм човек с шестица по география от гимназията. Как успях да се объркам? Толкова пъти съм идвал тук, зная, че живееш в последния вход, а сега – бам, в първия. Сигурно съм взел първия за последен или съм си мечтал, че най-сетне последните са станали първи. Гледам обаче – вратата същата. Но не мога да прочета табелата – буквите скачат, размазват се, абсурд. Натискам бравата – заключено. Казвам си: „Толкова ли се напи тоя Боби, бе? Да забрави, че не си отивам, а ще прескоча само за цигари!“ Най-странното е, че няма звънец. Чукам учтиво, никой не ми отваря. Хлопам с длан, пак тишина. Брей, каква е тая звукоизолираща врата? Я да пробвам с юмруци. Дум-дум-дум! Мъртвило. Мамка му, викам си, тоя човек се подиграва с мен. Трябва да си е сложил тампони в ушите, за да не ме чуе нарочно. Започвам да ритам. Разгеле, най-накрая чувам някакво движение, почват да се щракат разни механизми, аз си приготвям ъперкъта, с който да те фрасна и… И насреща ми опулен един стопроцентов дебил, с жълти чехли на краката, джобно ножче в ръката и космат гръб…

– Чакай, чакай, Пепи – едва смогнах да го прекъсна, – как разбра, че е с космат гръб, бе? Гол ли беше в тоя студ, с гръб ли ти отвори вратата?

Пепи ме изгледа укорително:

– Видът му беше такъв! Като на човек с космат гръб. На тебе ли трябва да обяснявам, че има хора, на които като им видиш лицето, веднага се сещаш какво им е и опакото. На тоя по всичко му личеше, че има космат гръб. Иначе беше с пижама, а пижамата беше на малки фигурки, а фигурките бяха…

– Добре-е-е – викнах аз, – какво стана по-нататък?

– По-нататък стана тя каквато стана – въздъхна той. – Зверя се аз в него и си викам: „Това не е Боби и в никакъв случай не може да е той!“

– Благодаря, че не си познал в него мен и че не си припознал мене в него!

– Ще благодариш на проф. Ишпекова. Нали тя ни учеше, че наблюдателността е качество, което ти позволява да забележиш не само признаците, които предметът притежава, но и тези, които не притежава. Наблюдателен, например, е този, който забелязва не само, че топката е кръгла, но и че няма дръжка…

– Хубаво – прекъснах го аз, – ти забеляза, че този хубавец не притежава признака да съм аз и не го фрасна.Той благодари ли ти за проявената наблюдателност?

– Не, представи си! Пита ме защо му ритам вратата. Казвам му, че си търся човека. Той отвръща, че тук човек нямало. „Тъй ли, викам му, ти тогава какво си? Божество някакво? Кентавър? Хермафродит? Или подпетител на чехли?“ Оня почва да се тресе като маларичен, стиска яростно ножчето и пак ме пита защо съм ритал вратата. Какъв тъп човек! Задава ми въпроси, на които вече съм отговорил. А аз съм готов да изтичам до дежурната аптека и да му купя хининче. С последните си капчици търпение му обяснявам, че търся тебе; че няма нужда да те крие, защото, тъй или иначе, ще те намеря; че, ако все-пак си му много мил и драг, той ще отнесе онова, което е предназначено за теб. Хитрецът обаче не започва да се оправдава, а ми сочи табелата на вратата, демек, гледай: твоят човек не живее тук. „Виж какво – му викам, – името на моя човек не може да е на вратата. Той не е член на семейството, той е квартирант. Квар-ти-рант! Знаеш ли какво означава тази дума? Не идва нито от „квартален“, нито от „тиранти“. Буквалният й превод е: „Човек, който плаща пари, за да живее унижен и оскърбен в мизерия“. Тъй че не ми сочи табелата, щото тебе ще те е срам да сложиш името му редом с твойто. И знаеш ли защо? Защото неговото име е по-достойно от твоето!“

Пепи беше гузен, затова в момента ме четкаше със слова, които никога, никъде и на никого не беше казвал. Основният принцип на нашите отношения обаче беше: „Никога не прекъсвай вдъхновението на другия!“

– Онова говедо ме гледа и какъв въпрос ми задава мислиш? Задава ми следния въпрос: „Къде тогава трябва да стои името на твоя човек?“ „Името на квартиранта, казвам аз със сарказъм, винаги стои на едно единствено място – под (с интонация дебело му подчертавам това „под“) – не „над“, не „върху“, а именно: под (пак дебело му го подчертавам, тоя път и с пръст, във въздуха, все едно съм го написал) звънеца. При положение, че си му разрешил.“ „Значи, под звънеца, а? – Пита оня темерут. – Ти тогава що риташе вратата?“ „Как що, бе! – Вбесявам се аз. – Чуках, хлопах и ритах,само и единствено, защото вие двамата с Боби сте дянали някъде проклетия звънец.“ „Виж ти – клати оня глава като механичен пингвин, – ами това какво е тогава?“ – и посочва вдясно от себе си. А там, мамицата му, стои звънец – черен и без никакви имена под него. „Хубаво – викам, – печелиш. Обаче ако ще ме плашиш с това джобно ножче, по-добре да беше го отворил. Така не ти върши работа.“ Той, естествено, се върза и докато си наведе главата, докато си фокусира погледа, аз вече бях духнал.

 

Принос към философията

Налях на Пепи едно успокоително, налях и на себе си. След толкова много пиене вече бях просмукан от миризмата на алкохол, но интересно, въпреки изтощението се чувствах обладан от някаква странна трезвост. Това беше трезвостта на свръхпияния – граничното състояние, при което ти си стигнал такава непредполагаема крайност, че от нейната противоположност практически не те дели нищо. Оттук нататък пиенето само некрозира плътта ти (което аз усещах в изтръпналата безчувственост на кожата и органите си), а разсъдъкът ти става все по-ясен, по-подреден и изчистен. Грешат тези, които си мислят, че това е апотеоз на диалектиката; точно обратното – то е тържество на релативизма. Колкото повече отдалечаваме две неща едно от друго, толкова по-ясно ги различаваме, но когато разстоянието помежду им стане толкова голямо, че да се вижда само едното, ние вече не можем да кажем кое от двете е то. Струва ни се, че е ту едното, ту другото; че едното се е превърнало в другото; че е едното и другото едновременно. Същото като покоя и движението, като повърхността и бездната, като грозното и красивото… Питате се какво е това ли? Веднъж Пепи обясни на Джери тези неща долу-горе по следния начин:

– Ако искаш да мислиш правилно, трябва да се абстрахираш от диалектиката, трябва да забравиш кой е Хегел и задължително да пратиш разните количества, качества, борби и дружби на противоположностите, отрицания на отрицания, на майната им. Представи си, че караш кола, че натискаш газта и тя се движи все по-бързо. Какво следва от това?

Както обикновенно, Джери неспокойно мърда и се оглежда. Пепи му изяснява въпроса:

– Ти се движиш все по-бързо. От все по-бързото движение, ние трябва да стигнем до покоя. Как?

– Спира ни катаджия – радостно отвръща Джери.

– Това не е покой, това е принуда – вика Пепи.

– Блъскаме се в дърво и умираме – още по-радостно отвръща Джери, сигурен, че е осигурил покой както на колата, така и на нас самите, при това – вечен.

– Джери – казва му вече вбесен Пепи, – ако не се съсредоточиш, преставам да ти обяснявам каквото и да е!

Джери бърчи чело и ясно се вижда как мислите текат по него. Ех, как би го подхванал сега Пепи, как би го „транжирал на субинтелектуални атоми“ [От лексикона на Пепи: „Интелектът на Джери е фикция, която допускаме, само за да можем по-лесно да понесем действителността, в която, за съжаление, присъства и той. Ако пренебрегнем това удобство, неминуемо ще установим, че на мястото на интелекта в Джери свободно плуват свръхлеки субинтелектуални (т.е. изпразнени от съдържание и лишени от смисъл) атоми. Интелектът е нещо сложно и непостижимо за Джери. Защото, ако приемем, че всяко сложно нещо се състои от прости неща, то неизбежно следва да заключим, че Джери е несъвместим със сложните неща, тъй като по-просто нещо от него няма.] За беда, днес Пепи не е обхванат от чувство за свирепа справедливост, Джери дори го отегчава. Пепи клати глава, въздъхва и казва:

– Виж как става това. Когато караш бавно, ти се безпокоиш: дали спазваш правилата, дали не си пийнал повечко снощи, дали книжката ти е в джоба, дали мигачите ти работят, дали в аптечката има бинт, дали не трябваше да минаваш преглед скоро, дали пък и старшина Винчо не те дебне тъдява. Движиш се все по-бързо и безпокойствата ти започват едно по едно да падат по пътя и да се изгубват в перспективата на огледалото за обратно виждане. Последен пада образа на Винчо от Тъдява. И той изчезва в перспективата на…

А Джери, извил гръбнак като сиамски котарак в напрегнато очакване, поглъща жадно думите на Пепи. Пепи пък си ги реди, така както той си знае:

– Скоростта става все по-голяма и по-голяма, а тебе те обзема все по-тържествено спокойствие. Първо изживяваш освобождаващ катарзис…

При последната дума Джери мъчително преглъща. Пепи го тупа свойски по рамото:

– Не го бъркай с оргазъм, Джери, чети по-внимателно речниците.

– И Аристотел да чете – обажда се назидателно Мъро, както винаги на линия, захапал кренвирш с нещастна физиономия, – в „Поетиката“ на Аристотел го пише.

– След катарзиса, с още по-високата скорост идва апатията, после калокагатията, след нея – атараксията, а на финала ни чака – Пепи прави пауза, за да може слисаният Джери да улови смисловата поанта, – там ни чака пълната невъзмутимост на духа, т.е. покоят. Ей това ни чака, докато все по-шеметно летим през дупките на пътя. Ама защо ли ти го обяснявам с коли и тям подобни. Те още древните гърци са си го казали: покоят е движение с безкрайно голяма скорост. Щото, ако се движим с безкрайно голяма скорост, в един миг ние ще обхождаме всички възможни точки от пространството и в края на тоя миг ще се озоваваме пак в точката, от която сме тръгнали.

Джери изглежда се е съвзел. С нахилена физиономия, нахалство, което никога не си позволява в компанията на Пепи, защото Пепи винаги си го държи омаломощен [От лексикона на Пепи: „Джери е като противобясна ваксина – трябва да се държи омаломощен, за да е полезен, иначе се превръща в епидемия.“] и съвсем йезуитски казва:

– Докажи го, де!

Ей това вече никъде го няма! Джери е започнал да си отмъщава! Посегнал е на своята светиня! Влязъл е в храма с кални обувки, върти се, тъпче и цапа наоколо! Пепи, съкрушен от предателството, поглежда Джери право в очите и с посърнал глас го пита:

– Не ми ли вярваш? Не можеш ли да приемеш това, което ти казвам и без доказателства?

– Докажи го, де! – инати се Джери, – Нали всичко можеш да докажеш!

Пепи обаче успява да извади обезумял от мъка поглед, от който разбирам, че отново разиграва поучителното театро „От ума си тегли“.

– Джери, Джери, сине мой – с треперещ от преглътнатите сълзи глас каканиже Пепи. – Нима ще се отречеш от мен? Нима ще изоставиш своя гуру? Нима ще отсечеш дървото на познанието, което така щедро те храни с плодовете си? Нима ще съблечеш плащеницата, с която така грижливо обвих душата ти? Нима ще предпочетеш тревогите и суетата на деня пред светлите перспективи на истината и вечността? Нима ще се окажеш низка твар, която неблагодарно ще се скрие в неистовата сянка, вместо смирено да полегне под благия ми взор?

Гласът на Пепи постепенно е укрепнал и гневните му трели се сипят върху нещастното тяло на Джери:

– Как може да ми искаш доказателства, нещастнико? За теб най-голямото и единствено доказателство съм аз! О, да, да. Ти се чувстваш укрепнал духовно и смяташ, че си готов да се справяш и без мен. Добре, щом е тъй. Но те лишавам от право на разкаяние. Плачи и скърцай със зъби докато се съдереш, но аз ще остана глух и ням. Какво избираш за последно: мен или доказателствата?

Джери, който трудно издържа подобни тиради, вече е готов да си бръкне от скука в носа, но последните думи на Пепи го връщат в реалността. Той си няма никаква представа какъв е бил отправеният към него въпрос и тогава, както обикновено, Мъро решава да подклади огъня с две-три дръвца. Той вече е приключил с камарата кремвирши, които стояха пред него само допреди половин час и сега спокойно може да се погрижи за доброто им усвояване от организма. [От лексикона на Пепи: „Мъро се забавлява, защото смята, че това подобрява храносмилането. Веднъж ме накара цял ден да обикаляме Малашевските гробища и да четем надгробните надписи. С очите си бил видял, как котаракът на хазяина му си оправил запека, чак когато накъсали в легена за котешки нужди вестник, в който бил поместен некрологът на виден другар.]

– Тъй като има най-различни видове доказателства – започва Мъро, като успешно потиска соевите газове, напиращи от стомашно-чревния му тракт, – ти, Джери, трябва да изясниш точно какво доказателство искаш: индуктивно, дедуктивно или някакво друго.

Джери не е очаквал такова усложнение. Мига, чеше си чатала и се чуди Хвърковатата чета ли се е задала насреща му или пък Радецки пристига с гръм. Мъро продължава, като мимоходом отбелязва, че германските кремвирши, и изобщо – салами, са къде по-вкусни (нали са си от месо!):

– Мен ако питаш, трябва да поискаш онтологическо доказателство. От него измъкване няма. Ако не могат онтологическо доказателство да ти дадат, е-хе-е…

Колко му трябва на Джери? Влиза в капана с двата крака.

– А! Ей такова доказателство искам!

– Какво? – пита Пепи.

– Такова, де… Онто, там…

– Онтологическо – помага Мъро.

– Нали туй викам и аз – онтологическо.

Всички чуваме как дверите на ада звучно се захлопват зад гърба на Джери. Дошло е време стратегическият гений на Пепи да блесне с пълна сила.

 

 

Пастирът на книгите

И геният блесва. Направо ни заслепява. С един единствен жест. С едно протягане на ръката. Ето как става това.

Пепи покрусено клати глава. Ръцете му съкрушено висят покрай тялото. В един миг десницата му немощно се повдига, колебливо се протяга към лавицата с книги и изтегля малко, сиво-синьо книжле. С това театралният етюд на Пепи приключва. Следва деловата част по обезглавяването на Джери. Без да се колебае, Пепи отваря книжката на необходимата страница, показва на всички ни пасажа, после, за всеки случай, го прочита на глас. Джери изумено мълчи. Мъро слага точката над „и“-то:

– Край, Джери! Имаш онтологическо доказателство. В краткия си вариант то гласи, че след като всички ние имаме в разума си идеята за Бога, от това по необходимост следва, че Бог съществува. Разбираш ли? Не е необходимо да вярваш в Бог. Дори когато Го отричаш в своето безумие, ти доказваш неговото съществуване, защото имаш идеята за Него!

Нататък всичко потича в обичайното си русло. За обяснението на плоскостта и бездната Пепи е подготвил примера с огледалото. Взето поотделно, всяко огледало е плоско. Поставени едно срещу друго огледалата се превръщат в бездни. „Има нещо дяволско в огледалото. Винаги, когато се бръсна, аз съзирам бездната в самия мен. Страшното не е, че виждам бездна, а че не виждам нищо в нея. И колкото повече се вглеждам, толкова повече преставам да виждам каквото и да е друго. Накрая единственото нещо, което остава отразено в огледалото е една бездна. Мъчителното е, че не мога да разбера това бездната на огледалото ли е, или моята собствена. Тогава започвам да се бръсна напосоки…“ „Затова ли толкова често се порязваш?“ – осмелява се да попита Джери. „Джери! – срязва го Пепи. – Искаш ли да ти покажа книгата, в която го пише?“ „А, не!“ – чак подскача от уплах Джери. Готов е дори да си плюе в пазвата. Сигурен е, че Пепи ще намери книгата. Ние също сме сигурни. Интересното е, че цялото това действие, през което Пепи коли с тъп нож Джери, ние не сме в квартирата на Пепи. И библиотеката, от която Пепи с уверени жестове вади разни книги и ги отваря на разни места, не е негова. Ама има ли библиотека, която да не е на Пепи? Те, книгите, си ходят подир него. Където и да отиде, необходимата книга се оказва там. И при положение, че той не я е донесъл (защото как може да носи всички книги наведнъж?), това означава, че тя е вървяла незабележимо с него, следвала го е безмълвно и когато той е посягал към нея, тя се е озовавала в ръцете му. Значи, не Пепи ходи там, където има книги, а където е Пепи, там има книги. Но не какви да е, а тъкмо нужните  книги – нужните на Пепи, но и на нас, останалите. Пепи е пастир на книгите: той ги води там, където те са нужни, той се грижи за тях, но и умее да извлича от тях най-доброто, което могат да дадат, най-накрая той ги прибира при себе си, за да преспят на топло и уютно место. И защо ли наистина да ги връща, като при него те се чувстват по-добре?

Накрая Пепи слага точка на сеанса като изважда от лавицата изданието на Швейк (естествено, всички едва сега го забелязваме), разлиства [От лексикона на Пепи: „Ябълката не трябва да се бели, защото витамините са в кората. Преди употреба бутилката трябва да се разклаща, защото градусите личат по синджира. Преди и след прочитане, книгата трябва да бъде разлистена, защото познанието не е само в четенето. Затова внимавай какво и как употребяваш!“], разлиства и прочита: „Кучето беше толкова грозно, че чак красиво“. След което задава следния въпрос на Джери: „Виждаш ли колко е просто?“ Всички засрамено навеждаме погледи. Завесата пада. С нея пада и гредата, на която се държи. Тя удря Джери по главата, в резултат на което той изведнъж поумнява. Но…

Но вече не сме тогава, в квартирата на Гареца, а сме сега, в моята квартира, на третия ден от запоя ни, след случката с човека с косматия гръб.

– Виждаш ли какво става? – Пепи говори вече малко заваляно (пък и аз го чувам вече малко отдалечко), но мисълта му си тече. – Как можах да видя ножчето в ръката, а не можах да забележа звънеца на вратата? Как не успях първоначално да открия къде е квартирата ти, а след това, когато едва ли съм бил по-малко пиян, я намерих безпроблемно? Как така допуснах да уловя на въдицата си Тема, изкусно да я обработя, да я приготвя по най-изисканите рецепти, достойна да задоволи и най-изтънчения вкус, а накрая да ти я поднеса на тепсийка? [От лексикона на Пепи: „И Августин го е казал – мистичното в готвенето е разговорът между готвача и гозбата. Ако в къкренето не чуеш тихия вопъл на манджата („Сложи ми щипка солчица, хвърли ми малко мерудийка, добави ми още водица, подлюти ме с някое чушле…“), значи не си никакъв кулинар!“]

– Как да те убедя, че Тема и за мен остана толкова ефимерна, колкото и за теб?

– Чакай, чакай. Не в това е въпросът, а в друго. Истина ти казвам: в алкохола има някакъв дух, има някакво проникновение. Всеки атом алкохол е миниатюрен философски камък, който съдържа висш смисъл. Това е потвърдено и от теорията за корпускулярно-вълновия дуализъм. Иначе бихме ли могли да си обясним, защо атомите са философски камъни, т.е. твърди, а ракията, водката и останалите са течни. То и затова си има такива понятия, като „твърд алкохол“, „втвърдител“, „разредител“ и прочие. Слушай какво ти говоря, алкохолът има собствен разум и си действа по своя програма. Виж как започна да трие отделни фрагменти от действителността, а други да размества. Той пренарежда света, а неговият пасианс е съвсем различен от този на боговете, вождовете и партийните конгреси. Ей затова сме се впуснали в този тъмен и страшен въртоп. За да открием най-добрия от всички възможни светове, Бог да го прости Лайбниц. А в най-добрия от всички възможни светове всеки пие според потребностите си, изтрезнява, според възможностите си и пет пари не дава за максимата на чиято и да е воля, Бог да го прости Кант. Ето защо, отново трябва да налеем, „друг мой, ты у меня в груди“…

– Бог да го прости Есенин – довърших аз.

Пепи ме изгледа неодобрително. Той не обичаше да му довършват изреченията. После се пресегна, наля, поразля, не посмя да си чукне чашата в моята, но се помъчи да я изпие на екс. Този път ексът му се размина – половината отиде по дрехите му. Аз също отпих солидна глътка и полегнах назад в леглото си. Таванът незабавно започна да пада отгоре ми. Затворих очи – рутенето продължи нейде в мен, а от дълбините ми заизплуваха огнени кръгове. Ща не ща, изправих се и се опитах да се задържа. Пепи беше изчезнал. Започнах да оглеждам стаята, но бавничко, защото имах чувството, че погледът ми избързва от картината, която възприема. Наложи се да положа огромни усилия, за да не се размазва нищо пред мен. Вече имах чувството, че ще загубя контрол върху последователността на огледа, когато съзрях Пепи. Той бе коленичил пред вратата и надничаше през ключалката. В апартамента нямаше никой, бяхме само двамата. И Пепи надничаше от стаята към тъмния коридор. Този факт ме свести.

– Ще ми кажеш ли, или сам да се сетя, какво се опитваш да видиш?

Пепи се сепна. Извърна глава и както си беше на четири крака, рече:

– Чаках да видя тебе!

– Ами излез тогава и започни да надничаш отвън навътре. Може и да ме видиш. Ако не, обади се – аз ще застана където ти е най-удобно. Щом държиш да ме гледаш през ключалка.

– Че ти нали излезе? – смаяно попита той.

– Не съм излизал. Само се облегнах да поотдъхна.

Пепи пропълзя на четири крака до масата и с голямо пъшкане и охкане се покатери на стола си.

– Грешиш, Боби. Сигурен съм, че излезе. Каза, че отиваш да пикаеш.

За всеки случай си попипах дънките. Сухи бяха, Слава Богу.

– Хубаво. Да приемем, че съм излязъл. Как, тогава, съм влязъл пак, че и съм се курдисал на леглото? Със силата на мисълта си? Или през вратата? Нали щях да ти разбия главата, бе!

Беше ред на Пепи да се опипва.

– Не те боли, нали? Е, да, достатъчно си анестизиран, за да чувстваш болка, но мога да ти дам огледало, за да видиш, че и синини нямаш.

– Може просто да си ме съборил – заинати се Пепи.

– После пък съм се борил с тебе докато те вдигна, докато те настаня на четири крака и ти насоча дясното око отново срещу ключалката. След това на пръсти съм се промъкнал до леглото, застананал съм си невинно на мястото и съм казал: „Бау, бау“.

Обаче Пепи да не ти е Джери. Пепи е пастир, а Джери – теле. Джери като го сриташ в кокалчетата, вдига олелия до Бога. Затова всеки се натиска да го рита – за да го чуе как пищи. Боли не боли, Джери си пищи. Пепи никога не се оплаква. Може целият да е облян в сълзи, но не се оплаква. Затова, пипнеш ли му слабото място, той не се вайка, а го превръща в предимство за себе си и аргумент срещу тебе.

– Виждаш ли? Добрият доктор е донякъде прав, но аз се оказвам много по-прав – каза гордо Пепи. – Вярно е, че алкохолът трие отделни фрагменти и участъци от действителността. Но той не редуцира света само до чашата, масата и лампата. Той размества мебелите, той подменя реалното с помисленото, пожеланото с оскверненото, парния двигател с перпетуум мобиле. Дори не го прави той, а кара нас. Той ни учи на тази игра. Това не е като да играеш на някакви тъпи зарове със съдбата. Това е великата игра на сетивата, разсъдъка и въображението.

Аз потънах във великата игра на сетивата, разсъдъка и въображението и когато отново дойдох на себе си чух как Пепи се опитваше да формулира някакъв тост:

– Да пием за това да имаме сили! Сили за да изпотрошим фалшивите букви от витрината! За да разместим всички мебели! За да очистим от вредните примеси имената на всички красиви момичета! За да фраснем най-сетне в мутрата Джери! А-а, това го забрави. Каквито сме добродушковци, а сме го фраснали, а сме плакли после от жалост на рамото му. Но имаме право да си мечтаем, че бихме имали сили да го фраснем поне веднъж в мутрата, като се правим, че не сме добродушковци и няма да плачем после на рамото му от жалост. Да пием именно за това! Да стигнем до най-дълбокия смисъл или до най-високото нищо. Не ни е нужно да разбираме другите. Ако имат акъл, другите трябва да разберат нас. И тогава ще прозреят защо се върши всичко това…

 

Сърцето на нищото

Изглежда бяхме в някаква пустиня, защото лицето на Пепи плуваше и се гърчеше в тлеещия от маранята въздух. За сметка на това гласът му звучеше ясно:

– Мисля, че можем да тръгваме.

– Готово ли е всичко?

Моят глас също звучеше ясно. Странно, предвид факта, че съзнанието ми се бе разпаднало на малки и големи острови и моето „Аз“ скачаше от един на друг, без да знае къде да се установи. Бродех опипом из този странен архипелаг, с гадното чувство, че подобно на галактиките във вселената, неговите острови се отдалечават един от друг с главоломна скорост и няма кой да ги спре. Нали накрая трябваше да се установя на един от тях и да гледам смаляващите се късове от паметта ми, от въображението ми, от чувствата ми, докато изчезнат зад хоризонта. Какво щеше да стане тогава? Дали щях да се строполя мъртъв, като човек, комуто са отрязали ръцете и краката? Или щях да се почувствам радостно облекчен, заради това, че съм се отървал от собствените си излишъци, съхранен и приютен върху единственото парче от себе си, което не ме е напуснало, но и аз не съм го изтървал?

– Всичко е готово – каза Пепи с неестествено ясния си глас. – За всеки случай да проверим. Жив ли е Ленин?

– Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить! – гордо отрапортувах аз.

– Добре! Има ли проблеми със здравето Брежнев?

– Здравето има проблеми с Брежнев!

– Кога ще умре Тодор Живков?

– По всичко личи – чак през деветдесет и осма.

– Ш-ш-ш-т – започна да се кръсти Пепи, – да не чуе дявола. Хайде, за последно – в кой етап на развитото социалистическо общество се намираме в момента?

– В момента не се намираме никъде. Грешка – намираме се навсякъде. Във всеки един етап.

– Готово-о-о! – Пепи доволно потри ръце. – Елиминирахме времевия фактор. Сега да видим сметката и на пространствения. Къде се пресичат успоредните прави.

– Тук не могат. Пресичат се на друго място.

– Бравос! Ами как изчисляваме дължината на окръжността?

– Пи ем по петстотин!

– По деветстотин – поправи ме Пепи. – И какъв е резултатът?

– Делириум тременс!

– Ти си гений! – с възхищение каза иначе пестеливият на похвали Пепи. – Хайде, зареждай и да излитаме!

От мержеливостта пред мен изплува огромна чаша от мътно стъкло. Стискаха я костеливи пръсти с дълги, изкривени и мръсни нокти. Комай не беше ръката на Пепи, ама кой да се впуска в подробности. Ръката наведе чашата към мен и аз докоснах с устни грапавия й ръб. Река от лава потече в мен и изгори всичко по пътя си…

Свестих се нейде из лишено от координати пространство, сред облаци дим и пепел, а към мен с пълна скорост се носеше двойка метеори. Понечих да вдигна ръка и да се предпазя от неизбежния удар с тях, но двигателната ми система явно отказваше да се подчинява на мозъчните команди. Поне аз си въобразявах, че продължавам да имам мозък и че той продължава да изпраща сигнали към телесата ми. Метеорите обаче направиха плавен завой, минаха някъде зад мен и изневиделица цъфнаха пред очите ми. Оказа се, че не били метеори. Бяха Пепи и Мъро. Пепи стоеше прав в гранитно кошче за боклук. Кошчето се клатеше, сякаш се намираше в центъра на водовъртеж, но Пепи стоеше стабилно в него. По бузите му течаха сълзи. Устата му мълвеше: „Аз не съм вече Пепи, аз отдавна съм боклук и тук намерих своя дом!“ Мъро кръжеше около Пепи стиснал здраво в лявата си ръка порцеланова плоча, върху която с калиграфска четчица и черен туш изписваше китайски йероглифи. Беше гол, но наметнал кожух със скъсани копчета. Пешовете на кожуха приплясваха от полета му и придаваха на цялата сцена ангелско великолепие.

Самият аз не виждах и не чувствах никаква част от себе си. Сякаш само очите ми бяха останали, но погледът ми обхващаше оня твърде малък периметър, в който Мъро и Пепи свободно се рееха. Тогава разбрах, че на това малко, осветено късче се бяха събрали душите на трима ни. Моята душа беше окастрена отвсякъде, та затова присъствах само с взора си. Душите на Пепи и Мъро си бяха цели целенички, само че в телесна форма, която сякаш ги притесняваше. Ама как ще ги видя иначе, досетих се аз. Да не би да и е приятно на душата на Пепи в това боклукджийско кошче, сред огризки и фасове? Мигар ще се стопли възпълната Мърова душа от кожуха без копчета? Явно нямаше как. Те бяха тук за да ми покажат нещо важно, нещо, с което не трябваше да се разминавам. Затова с остатъците на волята си аз се плъзнах напред и подминах Пепи и Мъро. Исках да се обърна, но не можех. Носех се все напред и напред, към непрогледна мрачавина, от която не изпитвах страх. По пътя си подминавах всички, които харесвах. Бях щастлив, че те не ме сподирят към сърцето на нищото. Чувствах се като Джо Гидиън от финалната сцена на „Ах, този джаз“. Първо минах покрай многото образи на Буцата, които той сам описваше и рисуваше. После се зададе Бухала, клатещ мъдро главата си. Когато се изравних с него, той ме замери със станиолово топче и назидателно рече: „Помни! „Мелник 13″ е най-хубавото купешко вино.“ Зачудих се, защо пък трябва да помня, след като съм се стрелнал към забравата. Чуденето ми не продължи дълго: отпред изскочи Любашата. „Вярно е, че пуша много – казваше той с присъщата само за него сериозна веселост, – ама най-много да ме хване рак след петнайсет години. Обаче след петнайсет години ще лекуват рака. Тогава що да спирам цигарите?“ Той не знаеше, че точно след петнайсет години ракът ще го довърши, затова весело и безгрижно си пееше: „Живей така, че гробарите да плачат!“ Бях свидетел и мога да кажа, че на гробарите никак не им беше весело на неговото погребение. Ковчегът все не искаше да влиза в гроба и аз си представях, как духът му се възпротивява срещу това оглозганото му от болестта трийсеткилограмово тяло да бъде вкопано в тясната дупка на гроба. Бог да го прости Любашата, обаче тогава, в оня мой полет, той беше по-жив от мене. Е, докато до ушите ми достигаше веселият му напев, насреща се зададе тъмният взор на Малин. С очи на велик инквизитор и душа на богоборец само Малин можеше да каже: „Жени, боя се зарад вас!“ И го каза. Дори не се поколеба. Подир Малин идеше Мишо, леко заекващ и с купидонски лик. „Представи си – плещеше Мишо, – че си млад мъж, облечен си по последния писък на модата и кой знае защо си бил на последния етаж на нашия панелен блок. Слизаш в добро разположение на духа и когато отваряш вратата на асансьора виждаш бременна жена, която връща от разходка кучето си. Бременната е жена ми и по стечение на обстоятелствата живее при мен, на първия етаж. В момента си търси ключа. Ти излизаш от асансьора. Чепиците са ти лъснати. Че как да не изриташ кучето, това просто ти идва откраки. Окото на кучето увисва на кръвоносните съдове и нервите, жена ми получава позиви за раждане и стрес, който не и позволява после да се върне в това жилище, а ти си тръгваш с чувството, че си осмислил вечерта си.“ След Мишо се задава Гареца. Тъжен, но с чувство за хумор. Държи в ръцете си котенце. Впоследствие котенцето му разказва играта, но това е друга история. Ей го и Плашето. Готин и плешив. След Плашето иде цяла редица. След редицата – нищо. Всмукваща те тъмна бездна. А сега, де! Прощаване ли беше този парад от образи и думи, или здрависване? Не можах да си отговоря. Чувах бавно затихваща гълчава, идваща от някакво ирационално „зад“ мен. Чувах нокти и клюнове по стъклото на стаята си. И тогава нищото ме изтръгна от светлината, една негова клапа се отвори и плисна върху очите ми боя, по-черна от очите на Малин. Повече не помня.

 

Краят

Финалът беше в духа на традициите. Пирогов, токсикологията, промивки, системи. Четене на морал.

Пепи и Мъро имаха късмет – оцеляха.

Аз само оживях. Така се сбъдна собственото ми пророчество: като в Платоновия Пир да търся отломъците от себе си без да знам дали съм ги намерил. Или, както казва Пепи, да диря в огледалото лицето, което сам съм си отнел. Или, според думите на Мъро, да бъда опустошен човек в една пустиня.

След всичко, обаче, Джери каза: „Обяснете ми сега, какво се получи от цялата тази работа?“