ПЛАЧЕЩИЯТ ЧОВЕК
1.„Как е създаден този текст”
1.1. Спорове.
Единият съ-автор (Съ-автор 2, т. е. Са-2) предложи текстът на доклада да започне така: „Този доклад е почти като плаченето. Не е ясно дали плачем, защото ни е тъжно, или ни е тъжно, защото плачем. Не е ясно дали докладваме, защото сме написали нещо, или сме написали нещо, за да докладваме”. Даже имаше идея да посвети идеите си на една жена, за която не бил плакал на времето, а сега плачел.
Другият съ-автор (Съ-автор 1, Са-1) не само изрази съмнение в логичните и логическите истинности на едно подобно начало, но и каза, че духът на такива посвещения не отговаря на духа на едно научно изложение, дори то да е свързано с проблематиката на такъв сериозен био-психо-социо-културен феномен като Плача, в частност (?) – Човека, който е плакал, който плаче и който ще плаче.
Постигнато бе съгласие за две неща: посвещението, за което настояваше (= „плачеше”) Са-2, да бъде последно изречение; текстът на доклада да бъде изграден върху Ролан-Бартовия „драматичен” метод (вж. в 1.3), да бъде неравен и по форма, и по задълбоченост, да бъде като хлипане, което постепенно затихва…
1.2. Кратки обяснения (оправдания) за избора на темата.
В третия абзац на „Пътеводител на галактическия стопаджия” четем: „Тази планета има – или по-точно имаше – един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни”.[1] Повествователят разказвач сигурно е прав, но трябва да се направят някои уточнения. Първо, можем да се съмняваме, че повече от предложенията за решаването на този проблем се отнасят „до движението на едни малки зелени късчета хартия”. Второ, разказвачът (а може би и авторът Д. Адамс) смята, че проблемът ще бъде разрешен (затова е корекцията в глаголното време – от „има” към „имаше”) чрез из-пращане, от-пращане на „тази планета” – Земята, в Небитието, т.е. че Нещастието, основната характеристика на хората, ще изчезне заедно със своите носители. Трето, според нас, хората са такива същества (може би единствените живи същества), които понякога са щастливи, че са нещастни; сред хората има хора, които понякога изпитват удоволствие от болката и болка от удоволствието.
А плачът е единство на болка и удоволствие. И Смисълът е там, в Плача. (Разбира се, не отричаме връзката между смях и плач, не забравяме амбивалентността им.)
1.3. За избора на метода
Във „Фрагменти на любовния дискурс”, по-точно във встъплението си, назовано „Как е създадена тази книга”, Р. Барт пише: „Всичко тръгна от следния принцип: не би трябвало влюбеният да се свежда до прост субект в дадено симптоматично състояние, а по-скоро трябва да се направи така, че да се чуе онова, което е неактуалното в гласа му, сиреч неподдаващото се на рационално обяснение. Оттук дойде и изборът на „драматичния” метод, който се отказва от примерите и почива единствено върху действието на един първичен език (няма метаезик)”.[2]
Изборът на метода до известна степен определя и избора на фòрмата на представения текст.
Нашият доклад претенциозно би могъл да бъде наречен „Фрагменти на плàчовия дискурс”. Да не забравяме, че думата „дискурс” етимологично е свързана с тичане насам-натам, с кроене на нещо. А при плаченето и разумът, и чувствата се лутат, мисълта и емоциите се сливат, кроейки нещо
Текстът ни е е двугласов. Единият глас ще говори за Плача като средство за доближаване на Човека до Бога, ще представя Извисения Плач. Другият иска да каже, че думата „влюбеният” (подчертана от Са-2) е заменима от сегашното деятелно причастие „плачещият”, защото само влюбеният има правото да плаче… истински. Вж. „какво говори един влюбен, който казва” в главата „Похвала на сълзите”: „Чрез сълзите си аз разказвам една една история, създавам мита за болката и оттам насетне се приспособявам: мога да живея с нея, защото, плачейки, си създавам емфатичен събеседник, който възприема най-„истинското”от посланията – посланието на моето тяло, не това на езика ми: „Какво са думите? Една сълза ще каже повече.”.[3]
Още за двугласието: единият съ-автор ще говори спокойно (като при проповед), а другият накъсано, замъглено (като онова, което се вижда при плаченето); първото говорене е последователно, второто е или лъчево, или успоредно.
1.4. Измамното (Плачът създава проблеми).
Първоначално си мислехме, че да се пише за Плача и Сълзите едва ли е трудна работа. Имаме възможности за търсене на информация, имаме наблюдения, имаме даже личен опит в приложението на плача (поне единият от съ-авторите все още го има).
Да посочим само част от имената на някои изследователи, които са писали, разсъждавали са за плачовете и сълзите (авторите са „подредени” безредно): Р. Барт, Д. Босуорт, А. К. Богданов (авторът на изследването „За крокодилите в Русия”), Г. Грузман, К.-Дж. Кнайт, Т. Колинс, Т. Лутц, Дж. Котлър, М. Тримбъл, Дж. К. Нелсън, Х. Плеснер, А. Вингерхьотс, Л. Билсма, Дж. Ротенберг, П. Грифитс, М. Кирова, Ст. Кавел, А. Козинцев, Т. А. Бернщам…
Но колкото повече четяхме (отнася се за единия съ-автор), толкова повече отговорът на въпроса „Какъв е Смисълът на Плача, Сълзите и всичко останало?”се замъгляваше, насочваше към едно двуцифрено число…
И колкото повече четяхме, все повече се доближавахме до мисълта, че книгата за плачещия човек е почти написана – само в Бартовите „Фрагменти” „любов” трябва да се замени с „плач” (вече заменихме „влюбен” с „плачещ” и „любовен” с все още странно звучащото прилагателно „плàчов”).
- Разясния за (Обяснения на) някои думи и словосъчетания. Спорни определения и класификации
Бележка: за разлика от „безредната подредба” на изследователите на плачовете и сълзите тук думите и словосъчетанията, правещи опит да се терминологизират, са закономерно организирани според целите на изследването ни.
Плач – Неотменна характеристика на живороденото (обикновено човек; вж. „човек”).
Плачене – Процес на леене на сълзи (ако използваме Найден-Геровата терминология, „на-вир-ване” със сълзи; вж. в 3.3). Плаченето е неизразен чрез словесни средства езиков инстинкт (терминът „езиков инстинкт” е на Стивън Пинкър). Някои теоретици казват, че плаченето е успоредно „движение” на сълзи, носни секрети и кратки фрази/ мисли (обикновено с неясно съдържание).
Сълза – Продукт от плаченето, който има формата на капка и обикновено пада надолу (само в някои песни сълзата отлита нагоре). Сълзата е със съдържание до 99 % вода; останалото е съвкупност от неорганични вещества (натриев хлорид, натриев карбонат, калций и др.) и тук-таме нищожни белтъчини. Преди десетина века думите „сълза” и „плач” са били взаимозаменями в старобългарския език (естествено, не с тази писмена форма и не с това звучене).
Човек – Двукрако животно без пера, което си въобразява, че е единственото гръбначно, способно да сълзѝ, да „сълзясва” (последната глаголна форма е отново „Найден-Герова”, взета е от неговия речник).
Плачещ човек – Човек (мъж, жена или хермафродит), който плаче и който по време на плаченето понякога си задава въпроса има ли плачът му смисъл и значение.
Плачещо дете – Човешко същество, което оправдава написаното от Ф. М. Достоевски.
Влюбен плачещ човек – словосъчетание, съдържащо в себе си известна доза тавтология. („Влюбен” да не се разбира само като „влюбен в жена или в мъж”.)
Плачещ влюбен човек – Влюбен човек, който не се смее, временно.
Други добавки:
- Плач има там, където има напрежение, налягане. Затова плаче и лозата след зарязване (като зарязан от любимата си) – нали има капилярно налягане, което движи соковете й.
- Защо плаче човек? Защото има жлези, които отделят течност, която се събира в „торбичици” („мехчета”), откъдето тя, „по каналния ред”, достига до очите. Тези жлези създават работа на клепачите (или обратното), но понякога и на кърпичките. Казват, че секретът на очната жлеза, наречен по човешки сълза, съдържа психотропни вещества, които намаляват чувството на тревога и напрежение и носят облекчение. При нормални условия сълзните жлези на човека изработват от 0,5 до 1 мл сълзна течност за денонощие.
- Трябва да се добави, че възпалението на сълзните канали е тежко функционално разстройство на плача, а туморът им всъщност свежда субекта и предмета на плача до едно цяло.
- Може да се приеме, че и животните плачат. (Това разширено схващане обаче поддържа само Са-2. Той смята, че интерпретацията на фразеологизма „крокодилски сълзи” е неправилна.) Са-1 твърди, че сълзоотделянето при животните не е тъждествено на плача като душевно състояние.
За да се направи пълна класификация на плачещите човеци, трябва да се отговори на много, множество (разнородни!!!) въпроси, които биха се превърнали в признаци за класифициране. Въпросите могат да са от типа на:
- Защо плаче човекът (може и без главна буква), т. е. коя е причината за плача му?
- Как плаче (става дума за силата на звука при плача и количеството сълзи)?
- Колко плаче (времетраене)?
- Какво цели плачещият с плача си?
- Има ли резултати от плаченето на плачещия? (Тук отваряме една скоба – по въпроса за ползата или вредата от плача психолозите нямат единна позиция; хлъзгава е територията на чувствата, защото чувствата се описват с ограничения естествен човешки език.)
- Къде плаче?
- Има ли свидетели на плача си плачещият?
- и др.
Засега оформяме само две групи плачещи човеци: истински плачещи и не-истински плачещи. Плачещите от радост са не-истински плачещи. Словосъчетанието „сълзи от радост” е и метафорично, и оксиморонно; човек плаче не от радост от радостта, а от това, че усеща, предчувства края на радостта – радостта (очаквана или не) е дошла, но тя ще си замине неизбежно.
- Високият плач (Свещените сълзи)
Марк 14:72 И като падна на земята, почна да плаче. Лука 6:21 …Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете.
Лука 6:25 …Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.
Лука 7:38 …и като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи…
Лука 19:41 И когато се приближи и видя града, заплака да него…
Лука 22:62 И като излезе вън, горко плака.
Лука 23:27-28 И след Него вървеше голямо множество народ и жени, които плачеха и ридаеха за Него. А Иисус, като се обърна към тях, рече: дъщери иерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чадата си…
Йоан 11:33-36 Иисус като я видя да плаче, и дошлите с нея юдеи да плачат, разтъжи се духом, смути се… Иисус се просълзи.
Плачът и плаченето в свещените текстове имат изключително значение. Такъв е и плачът на Богочовека и човеците в Новия Завет. Горните цитати показват някои от векторите на плача. Първият е свързан с Иисус – Той плаче за приятеля (Лазар), за града (Йерусалим) и за греховете на човека. Неговият плач е чист, той е плач „за”, а не „върху”. Плачът на човеците не е чист, той е очистващ. Хората плачат „върху”, а не „за”. Петър пада и плаче „горко”. Мария Магдалина плаче докато Го помазва, Той призовава иерасулимките да не плачат за Него, а да плачат за себе си, но – заедно с това – обещава плачещите да се утешат. Измеренията на плача, следователно, се свързват с покаянието, опрощението и екзистенциалния статус на човека.
Плачът от покаяние е подобен на Петровия, защото е de profundis. Когато излезе навън (т.е. – извън себе си, извън своето ограничение), човек трябва да падне (не в смисъла на грехопадението), да се покае и горко да плаче за греховете си. Плачът е преход от греховността към покаянието, той самият не значи нищо повече от това да е „кръвта на душата”. Да плачеш, означава не че си невинен, не че си виновен, а че се покайващ за стореното от теб. Ако човек плаче за да бъде съжален, неговият плач не е искрен.
Прощаващият плач е присъщ и произтича само от Бог. Но като негов „образ и подобие”, човек също може да плаче прощаващо[4]. Прощаващият плач е за персоната, за града и за социума като цяло. Плачът на прошката обаче има една особеност – той не обобщава, а е само ad hoc.
Екзистенциалният плач е плач за ограничеността, преходността и субективността на всяко съществуване. Този плач е на човека за себе си. От морална гледна точка, този плач е егоистичен, неговата сила са сълзите.
- 4. Плачовете на/за лингвистите, или Разходка из сълзите на речниците
4.1. Тази част от доклада има амбиции да даде основата за едно бъдещо изследване „Езикът на Плача и Езикът за Плача”. Палачът – „Палачи, дете – баща ти е невинен!”
Плачещият човек не употребявал думи; сълзите били неговата реч. Но дали е така? Много често при хлипането говорим, на пресекулки…
Не е толкова важно дали говорим, плачейки, или плачем, говорейки. По-важното е, че за Плачещия човек се употребяват думи и изрази, по-точно те са за плаченето му и за сълзите му.
Преди да разгледаме някои етимологии, нека да надникнем в едно от многото
семантични гнезда от „плачовни” думи: вия, пищя, рева, ридая, стèна, хлипам, хълцам, цивря (сред тези глаголи не включихме плача, защото той се подразбира); вопъл, жал, печал, ридание, скръб, стон, тъга (подразбират се съществителните плач и сълза).
4.2. За етимологиите. Славянските етимологисти (етимолозите, които се занимават предимно с думите в славянските езици) като П. Черних, А. Шапошников, М. Фасмер, П. Скок са почти убедени, че индоевропейският корен на „плача”е *plak-, *plag-, *plek- *pleg- ‘удрям, бия’; в латинския plango – ‘удрям с шум, бия се (в гърдите)’; ще отбележим, че в съвременния немски fluchen е със значение ‘проклинам, ругая’.
(Прибавка: доскоро на единия съ-автор не му беше известно, че думата „плакат” е със същия корен.) „Сълза” обаче е проблемна дума. Както сълзите създават проблеми на психо-физиолозите, така и тази дума кара етимолозите да са озадачени за нейния произход; те спорят дали индоевропейската й база *k’le–g’(h)- с корен *k’el– (‘мокър, влажен’, ‘правя чист’) е верният отговор. Има и друга идея: „сълза” е от индоевропейския корен *sal– , който е в основата на „сол”; сълзата всъщност е солена вода; вж. и.-е. диал. *udak’ruma – ‘горчива вода’, ‘сълза’ (ср. старогр. δάκρυμα, лат. lacrima). Трите основни думи, обвързани с темата на доклада, са cry, weep и tear. Първата е с доста неясна етимология, но другите две са и ономатопеични, и символно ритуални. Weep ни насочва към старобългарския глагол въпити (‘крещя’, ‘викам’). Tear има индоевропейски корен *der- (‘дера’, ‘късам’); да не забравяме, че tear има две основни значения в английския – „късам” и „сълза”. Старият, древният Плачещ човек си е раздирал дрехите, посипвал си е главата с пепел, удрял се е по гърдите от болка, мъка,…
4.3. Разходката ще продължи из два речника на знаменитите лексикографи от по-миналия век Вл. Дал и Н. Геров. По-подробно ще представим някои техни речникови статии, за да видим днешната ни езикова бедност.
Вл. Даль (без превод)[5]:
Плакать, плакивать, прослезиться, проливать слезы; рюмить, реветь, выть; хныкать, визжать; слезно скорбеть или умолять. Плачут от боли, от жали, горя. Животные не плачут. Плакать навзрыд. || *Грустить, горевать, тужить, тосковать, скорбеть, жалеть о чем. Плакать голосом, выть, причитать, голосить по обычаю по покойнику или на девичнике. Плакать к кому: невеста, на причете, должна плакать к каждому из родных и к каждой подруге особо, встречать и поминать плачем, припевами. Плачь плакать, голосить, причитать на известный, плаксивый голос, по умершем, или выходя замуж. || Окна плачут, арх. потеют, мокнут. || Виноград плачет, сок течет, после вешней обрезки. По чужим горям ты плачешь, о чужом заботишься. Плачет, как на девичнике. Злой плачет от зависти, добрый от жалости (радости). О чем плачешь? По своему горю! ответ плакуши. Плакать не смею, тужить не велят. Кажись и не плачу, а слеза бежит! Сам плачу, нужда скачет (или: пляшет). Не бит, а плачет. И плачешь, да пляшешь. Не плачь битый, плачь небитый. Не плачь по мне, а плачь по себе. Не плачь по правде, обживайся с кривдой. Добро того бить, кто плачет, а учить, кто слушат. И добрый временем плачет, а худой скачет.Плакать не плачу, а слеза льется. Где смеются, тут и плачут. Одни плачут, а другие скачут.Кто плачет, кто пляшет. Дитя не плачет, мать не разумеет (или: не слышит). Вижу, кто скачет, а не вижу, кто плачет (т. е. не хочу видеть). Убогому подле богатого жить — либо плакать, либо тужить. Не плачь (не тужи), мати, по чужом дитяти! Сняв голову, по волосам не плачут. Москва ни по чем не плачет (не тужит). Хоть пой, хоть плачь; хоть вплавь, хоть вскачь.Плакали мои денежки (пропали)! Как кто хочет, так по своей жене и плачет. У кого рубль плачет, а у нас копейка скачет! Плачь не плачь, а есть-пить надо! Не то смешно, жена мужа бьет, а то смешно, муж плачет! Когда весь мир плакал? (когда Адам согрешил). Солнышко, солнышко, выглянь в окошечко, твои дети плачут, серу (т. е. смолу лиственницы) колупают, нам не дают, черному медведю по ложке, нам ни крошки! (детская прибаутка в Вост. Сибири.)Плакаться кому, на что, жаловаться, винить кого в беде своей, называть обидчиком; сказывать горе, беду свою, пенять. Сам на себя плачься, винись. На-Бога плакаться, грешить. Плакаться станешь, Бог больше жить заставит. Не плачься, Бог лучше полюбит. Не плачься, что ночь студена: ободняет, так обогреет. Страху много, а плакаться не на что. Всплакалась баба на деда. Всплакнула немного. Выплакала ясны очи. Доплакался токи, допросился. Заплакав, ушел. Наплакалась я на него. оплакивать потерю. Насилу-то отплакалась, отмолилась. Поплачь про себя. Проплакала ночь. Чего расплакался? Плакуши хорошо сплакались, согласно причитают.Плаканье ср. длит. плач м. об. действ. по глаг. || Плаканье, плакса, плач, обряд причитания по невесте и время от сговора до девичника, недели две. || Плач, плачи мн. или перм. плача ж. жалобные песни, кои поются на девичниках: невеста не поет, а плачет, оплакивает свою девью красоту, русу косу, волюшку, отнее заступничество, матернюю холюшку и пр.; после плачут по ней подруги, бранят сваху, поезжан и даже жениха. Мы плач или плачу плакали, пели такую песню. На эти плачи нет числа голосам или напевам, а на плач или причитанье у покойника, что особенно делается по зарям, почти на всю Русь один, однообразный напев, повторенье трех звуков, с растяжкой последнего. Плачной напев, голос свадебного плача. Плачевые песни. Бог и плач в радость обращает (претворяет). Плачь голосист, а печаль смиренна. Без плачу у бабы дело не спорится. Его плачем не разжалобишь. Делавши смеялись, а сделавши плачем. Из дурака и плачь смехом прет. Али мы тебя не любили, али чем прогневили, плач по покойнику. Плачь, стон, вздохи домового — ко смерти хозяина. Плакатель, —ница, плачущий. Плакальщик, —щица, кто много плачется на судьбу свою. Такой плакальщик, всем докучает. || Плакальщица или плачея ж.плакуша, женщина, которая по найму вопит, воет, плачет, причитает по покойнику, а также заводит, запевает плачи по невесте на девичнике, зная все причитанья и заплачки. Плакальщичьи ухватки. Была бы кутья, а плакуши будут. Голоси всяк по своему покойнику, а плакуша по всем. Сваха за чужу душу божится, плакуша по чужому горю плачет. Плачуга,плакса, пск. плакута об. плакуша,плаксиха ж. плаксивый человек.
Н. Геров (започваме с неговата „слъза”, макар че „плач” има и азбучно предимство)[6]:
Слъза – Бистра капка вода, что изтича из очите. Роня слъзи. Пороно слъзи. Утъвам в слъзи. Навирвам ся , напълвам ся със слъзи. Бистра като слъза. Каквото сръдце боляло, така слъзи проляло. Каквито очи глядали, таквиз слъзи и капали. Който слъзи потачи, и самичък ще плаче. Чуждий хляб със слъзи са яде.
Ергенски слъзи, раст. Bellis perennis, момини слъзи, моминска слъза, маргаритар, очица, парици, бяла марта, арнаут, рубийки, рубийци, рубие, рубета; маргаритка (Тук не-ботаникът и не-етнологът може да се обърка – б. а.) Зъминска слъза, раст. Chelidonium majus; чистотел. С това растение лекуват брадавици. Кукувичини слъзи, растение някакво (Геров си признава ботаническото невежество –б.а.) Моминска слъза: 1/ Раст. ергенски слъзи. 2/ Раст. Convallaria majalis, момини слъзи, бисер, гергьовденчи, гергьови бабки, двулик (може би от единството на смях и сълзи ???– б. а.), гороцвет, маргарит, просце, сименчиче.
Момини слъзи: 1/ Раст. ергенски слъзи. 2/ Раст. моминска слъза. 3/ Раст. Brisa media, арапско просо, триперушка. Момкова слъза, раст. Poligonatum multiflorum.
Слъзене (от гл. Слъзя); Слъзица и слъзичка; Слъзливий, Слъзливи очи, които лесно слъзясват; Слъзя – Тека, капя, просмуквам по малко; слеза, плача. Бурето слъзи, тече по малко. Вода слъзи из скалата. Очите ми слъзят, текат по малко слъзи от тях без причина. (Без причина? Ами ако има пушек в копривщенската колиба?! – а. и. к., т.е. авторов ироничен коментар); Слъзясам; Слъзясвам и слъзясувам. За очи: пущам слъзи, навирвам са със слъзи; слъзя. Погляднах срещу слънцето и очите ми слъзясаха. Слъзясване и слъзясуване.
Плачевний – Что докарва плач, что става с плач (разлика от днешното значение); жалний, тъжний.
Плачéц (и авторите са длъжни да уточнят, че тази дума е умалително съществително от плач; в съвременните ни речници тази дума не съществува, може би защото лексикографите ни смятат, че модерният българин не плаче „по малко)
Плач – Плак, плачене, рев, реване. Дохожда ми на плач, набурва ми ся на плач, доплаква ми ся. Една уста и за смях, и за плач. Мене е до плач, тебе е до смях. Кому е до плач, нему не е до смях. Кани ся като вдовица на плач.
Плача – 1/ Текат ми слъзи из очите за нечто. 2/ Викам с глас, рева, хленча, хлипам. 3/ С плач и слъзи стоя над някого, над нечто, та изряждам какво е бил и тяглил; оплаквам, ряда. (Тук е мястото да се споменат и виявиците и оплаквачките – б. а.) 4/ За растение, кога е рязано, та му тече сокът; слъзя, тека. Лозето плаче, тече от него сок, пролят след порязването. Оплаквам ся, тъжа ся, варекам ся, викам от някого, от нечто. Стана ся плаче от мъжа си. Работата плаче от него, не ся бои от работа, много е работлив. Лице ся смее, а сръдце плаче. Бежанова майка не плаче, а Стоянова. Докле дитято не плаче, майка му цица не дава. Смееш ми ся много, много щеш и да плачеш. Хем го бие, хем му не дава да плаче. Пила – пяла, плащала – плакала. Плачат вдовиците, а че плачат мъжетниците (?) . Плаче като сираче за комаче. Двама ся бият, един плаче. Плакал на чужд гроб, та му изтекли очите. Който плаче за добро, без очи остава. Кога гарван грачи, славей бяга и плаче. Както сръдце боляло, така очи плакали, Който ся моли, не плаче. (Единият съавтор не съгласен с този „мъдростен”пример на Н. Геров; бележка на другия автор.) Скъп два пъти плаче.
Фразеологизми, устойчиви изрази няма да разглеждаме.
- 5. Утихване на не-спирния плач чрез отказ и чрез задаване на въпроси
5.1. Имахме намерения в тази част да се опитаме бегло да засегнем как Плачещият човек е отразен в различните видове изкуства. Искаше ни се да докоснем въпроса как дадено произведение от различните изкуства предизвиква плач.
Но установихме, че това е прекалено амбициозна задача за един подобен доклад. (Изразът „да се опитаме бегло да засегнем” е ненужен, банално подразбиращ се.) Историята на човечеството, културата му като цяло е пропита, об-вир-ена с плачове и сълзи. И със смях, разбира се.
Кое конкретно ни накара да се откажем? Много неща, едно от които е многобройните „интерпретации” в изобразителното изкуство и в скулптурата на една двойка философи: „Плачещият Хераклит и Смеещият се Демокрит”. (До тази двойка стигнахме, след като решихме да видим Плачещия човек през очите на Смеещия се човек.)
Преценихме също така, че разглеждането на Плача само в три произведения (случайно подбрани) от родната ни литература („Смешен плач”, „Скрити вопли” и „Майчина сълза”) ще отнеме занчително докладово време и място.
Отказът дойде и от колебанията ни за делението на изкуствата, за броя им. Някои теоретици казват, че били седем. Според Са-2 осмото изкуство е изкуството да се плаче. Да се плаче чувствено, умно и намясто. Според Са-1 осмо е изкуството на смеха…
5.2. А ето и финалните ни безредни въпроси:
- В кое изкуство Плачещият човек най-добре плува в собствените си сълзи? Има ли без-сълзно изкуство?
- Плакали ли са Адам и Ева? А Каин?
- Кой е по-плачлив – Гилгамеш или Ахил?
- Знаем ли за какво плаче Иеремия, когато използваме фразеологизма „Плач Йеремиев”?
- Плаче ли Стената на плача?
- Има ли сълзи по лицето на Дева Мария в скулптурата на Микеланджело „Оплакването на Христа”?
- Как децата се учат да плачат не-истински?
- Абревиатурата ТПС може ли да се тълкува като „Тити-Папазов[ов] Синдром”?
- Защо вниманието на психолозите определено е към детския плач? Защо мнозина смятат, че плачът на възрастния е по-скоро проблем, който трябва да се обвърже с лечение?
- Плачът има ли етно-национални характеристики?
- Кой е по-неправилният заместител на „Плачещ човек” – Homo lamento или Homo lacrimoso?
- Има ли човек, който да не е плакал след раждането си?
- Ще се промени ли възприятието на„На прощаване”, ако Ботев бе написал не „Не плачи, майко, не тъжи…”, а „Не тъжи, майко, не плачи”?
- Може ли да проливаме сълзи от досада?
- Защо можем да кажем „Тя имаше чувството, че ще заплаче”, но не и *”Тя имаше емоцията, че ще заплаче”?
- Всички ли икони на Богородица могат да [за]плачат?
- Кой кого притиска повече: плачът мене или аз другиго с плача си?
- Богатите също плачат. А бъдещите „обогатени” с емоции роботи ще плачат ли?
- Може ли да се завърши този доклад с посвещението: На Бойка, за която не плаках, когато трябваше… ?
Съ-автор 2 не е тука. За да не плаче при изнасянето на доклада. Той само иска да добави следното:
1/ Как възприемаме собствения си плач и как възприемаме плача на другите? „Летецът” Лазар Петела от „Авантаж” как възприема плача на пазителката на знамето и на крадлата на знамето („Ей, що сълзи съ изляха над туй бългорско знамеййй…!”); как възприемаме неговото възприемане и плача на двете бригадирки? Мога ли почти като Хамлет да кажа: Какво е за мене Хекуба? Каква ми е Хекуба?
2/ Р. Барт пита, казвайки в „Похвала на сълзите” (между другото, ние сме мислили като него, след него, успоредно с него…) : „Кой ще напише историята на сълзите? В какви общества, в какви времена се е плакало? Откога мъжете (а не жените) не плачат повече? Защо в един момент сантименталността се преобръща в „сантименталщина”?”
3/ Ономастика и виявици.
А/ Ономастиката (лингвистичен клон, твърде отдалечен от психологията; дали?) се занимава с онимите. Онимите са имена на разни неща. Онимите могат да бъдат ойконими (имена на населени места), хидроними (имена на водоеми), топоними (имена на местности), антропоними (имена човеци). Ето малка част от онимите, свързани с „плач” и „сълза”, дето ги има в България или в места, назовани в чужбина от българи:
Оними с корени –плач- и –сълз(а)-
Ойконими:
Пла̀ково – село, в България от 1878 г.; 285 ж.; Велико Търново, 1 (Мичев Николай, Речник на имената и статута на населените места в България, С., 2005, стр. 281).
Плаку̀дер – село, в България от 1878 г.; 113 ж.; Видин, 4 (Мичев Николай, Речник на имената и статута на населените места в България, С., 2005, стр. 281).
Плачѝ дол (Голям Алъч, Голям Алъч кьой, Алъч кьой) – село, в България 1878-1913 и от 1940 г.; преименувано на Плачи дол с МЗ 32191 (обн. 27.06.1942); присъединено Прогорелец; 592 ж.; Добрич; 3 (Мичев Николай, Речник на имената и статута на населените места в България, С., 2005, стр. 281).
Пла̀чка – статут на село (колиби), в България от 1878 г.; 5 ж.; Габрово, 2 (Мичев Николай, Речник на имената и статута на населените места в България, С., 2005, стр. 281).
Пла̀чковци – град, в България от 1878 г.; признат от колиби за село с указ 460 (обн. 4.11.1961) и за град с указ 829 (обн. 29.08.1969); присъединени Боевци, Бъчварите, Долни Цоневци, Ковачевци, Минково, Нейковци, Пунговци и Райнеж; 2287 ж.; Габрово, 4 (Мичев Николай, Речник на имената и статута на населените места в България, С., 2005, стр. 281).
Хидроними :
Пла̀чкофка – река в с. Кальчево, Болградски район на Украйна (Войникова Алла, Селища с българско население в Югозападния Буджак, Велико Търново, 2008, стр. 266).
Пла̀чкофско дерѐ – с. Кальчево, Болградски район на Украйна; успореден вариант на Пла̀чкофка, вж. (Войникова Алла, Селища с българско население в Югозападния Буджак, Велико Търново, 2008, стр. 267).
Топоними:
Пла̀чкофски баѝр – с. Кальчево, Болградски район на Украйна; по родово име (Войникова Алла, Селища с българско население в Югозападния Буджак, Велико Търново, 2008, стр. 266).
Пла̀чкуу по̀тук – Марково. Западно 5 км. Склон и долчнка в него, заето от пасища. Плча̀куу<Пла̀чковия/Пла̀чкова/Пла̀чковъ/Пла̀чку/Пла̀чкуу/по̀тук от пото̀к (Симеонов Борис, Иванова Елена, Топонимията на Плисковско-Мадарския регион, Пловдив, 2010, стр. 254).
Плачи могила – до Долно Сахране, Казанлъшко, до Могила, Ямболско
Антропоними:
Пла̀ковский ф – от с. Плаково (Търновско). Търново, 1852 (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 398 ).
Плаку̀нов ф – от диал. плакун ‘плачлив човек’. Бесарабия (Възраждането), София, 1893 (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 398).
Пла̀ченски ф – може би разновидност на Плаковский (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 399).
Пла̀чкин м – от Плачк(о) + ин. Плачкинов ф. Пиргово (Русенско), Русе (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 399).
Пла̀чко м – умалително от Плачо. Криводол (Врачанско). Плачков ф. Софийско, Краводер (Врачанско), Рашково (Ботевградско), Летница, Хлевене (Ловешко), Пловдив, Пловдивско, Копривщица, Пещерско (Айтоско), Айтос, Русе. Плачковци – голям род в Криводол (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 399).
Пла̀чо м – „ще плачат за него, ако го загубят”. Поповско, 15-16 век. Плачов ф. Габрово, 1908 (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 399).
Сълза̀ ж – от сълза – от сравнението „чиста като сълза”. Вайганд, Синодален именник, в разказ от Елин Пелин (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 472); пожел. ‘да бъде чиста като сълза’; срв. Капка, Роса, Росица, произв. Сълзана, Сълзина, м. Сълзин (Ковачев Николай, Честотно-тълковен речник на личните имена у българите, С., 1987, стр. 173).
Сълзѝца ж – умалит. от Сълза. Шумен, р. 1958 (Илчев Стефан, Речник на личните и фамилните имена у българите, С., БАН, стр. 472).
Питаме се: защо няма *Смешко, *Смешана*, Смешна могила, *Смешни баир, *Смяхов дол…? (Веселие, Веселин, Веселиново и т.н. не са за тука; те са при Тъжа, Тъжанско ждрело…)
Б/ Виявици. Виявиците (посмъртните оплаквания) според Иван Хаджийски са нещо като надгробни речи, животописи; те са напречен разрез на живота на човека, те представят цялото съдържание на този живот. (Защо изчезват оплаквачките?!)
4/ Този доклад не трябваше да завърши с финалното изречение в представения за публикуване текст „- Може ли да се завърши този доклад с посвещението: На Бойка, за която не плаках, когато трябваше… ?”. Финалът трябва да е: На Бойка, за която не плаках, когато трябваше.
За психологическата структура на личността „Плачещ човек” и по-конкретно за изразяването чрез плачене на истинската базисна, пълна („разцъфтяла” = full blown) емоция, наричана с простата дума „тъга”. Като се съобразяваме с Н. Фриджа (чрез Б. Минчев –„Обща психология”, трето допълнено издание, с. 257-260), ще представим някои възможни функции на плаченето:
- Витализира, тонизира субекта (предизвиква т. нар. „араузъл”);
- Сигнализира опасност;
- Поражда конкретни преживявания за смисъл или безсмислица;
- Създава съвкупен ефект на присъствие в една „смислова вселена”, „създава бъдеще”;
- Конституира и поддържа „чувството за Аз”;
- Придава афективна валентност на плачещия;
- Подбужда към „потапяне в” или „отстраняване от” ситуация;
- Създава общ „колориращ” (оцветяващ) ефект;
- Презентира морален характе и управлява впечатлението, което плачещият създава у другите;
- Превръща безразличните предмети в желани;
- Участва в зараждането и усилването на множество деструктивни и дезорганизиращи тенденции в поведението;
- Води до разгръщане и детайлизиране на преживявания;
- Има креативно действие – разширява средата, към която плачещият се стреми да се адаптира;
- Води до споделяне.
ЛИТЕРАТУРА
Адамс, Д. (2002). Възможно най-пълният Пътеводител на галактическия стопаджия. София. ИК „БАРД”
Барт, Р. (1997). Фрагменти на любовния дискурс. София. ИК „Христо Ботев”
Геров, Н. (1978). Речник на българския език (фототипно издание). Български писател, София, 1978 (оригинално наименование: Речник на Блъгарскый языкъ съ тлъкувание речи-ты на блъгарскы и на русскы. Събралъ, нарядилъ и на светъ изважда Найденъ Геровъ. Пловдивъ. Дружествена печатница „Съгласие“, 1895-1904). София. Български писател
Даль, Вл. И. (1978). Толковый словарь живого великорусского языка (оригинальное название: Толковый словарь живаго Великорускаго языка). Москва. Русский язык,
[1] Адамс, 2002: 15
[2] Барт, 1997: 7
[3] Пак там: 197
[4] Като родителя за детето, като детето за родителя, кото приятеля за приятеля и пр.
[5] Вж. Даль, 1978
[6] Вж. Геров, 1978
Бойчо БОЙЧЕВ
Петър ПЕТРОВ